Монолог на кутията, която тъкмо се канеше да се хвърли в морето

     Чудите се коя съм аз? Коя съм аз, де? Кутия съм, една нищо и никаква квадратна, стара кутия. И с какво може да е интересна именно една нищо и никаква квадратна, стара кутия? Питате ли ме? Питате ме! Ами... с нищо! С абсолютно НИЩО. И ей на, затова съм решила да се хвърля от тези скали и да се удавя в морето.
      Кой е измислил кутията? Човекът! Кой слага неща в кутията? Човекът! Кой захвърля една стара кутия? Единствено и само ЧОВЕКЪТ. Все този човек. Мисли си, че е велик само, защото може сам да изобрети нещо и сам да си го унищожи. От хиляди години вися тук захвърлена. Никой не ме отваря, никой не ме затваря. От време на време каца някоя самота чайка, почива си и отлита. Знаете ли защо чайките имат жълти клюнове? Не знаете? И аз не знам...
      Та... половината ми живот премина в това - да стоя заключена и никой да не ме докосва, защото в мен има опасни неща. Стоях в една тъмна стая и зяпах в нищото. Но... познайте кой си правеше купони в другата стая? Човекът, разбира се, разбира се, че човекът. Докато бях заключена, всичко му беше наред. Знаете ли какво е глина? Глината е част от почвата. От нея се правят тухли, керемиди, керамика... Но кой още е бил направен от глина? Кой? Човекът! Естествено, отново човекът! Та... един ден, в тъмната стая, в която си стоях, влезе светлина. Пред мен застана една жена, направена от глина. По принцип не си падам по жени... Но тази беше прекрасна. Прекрасна, прекрасна, ама докато се усетя и тя ме отвори. Вие знаете ли как да отворите една кутия със страст? Първо: Задължително кутията трябва да е забранена. Второ: Кутията трябва да е красива, каквато аз бях. Трето: Непременно трябва да преливате от любопитство. Четвърто: Трябва да обичате изненадите!
         И ето - прекрасната жена ме отвори... Когато казах, че трябва да обичате изненадите, имах предвид включително и неприятните изненади. От мен излетяха всевъзможни гадости, нещастия, болести и се разпиляха по света. И кой мислите, че беше виновен? Човекът! Разбира се, че това е човекът! Взеха ме и ме захвърлиха на скалите. От тогава съм тук.
         Напоследък доста мислех и реших твърдо да се хвърля и да се удавя. Бих го обсъдила с Човека... но той е прекалено зает да се бори със болестите и нещастията, да измисля нови формули... Така и не се сети да дойде след станалото и да ме навести. Да види как съм. Страх го е, да не би да е станала още някоя гадост вътре в мене. Жалко...
         Абе... Защо му е на човека да е силен, като не си знае силата? На мен защо ми е да съм кутията, като съм на Пандора? Ще взема да се хвърля, а пък ако е писано, ще оцелея и ще изплувам на брега. В крайна сметка от дъното ми последна отлетя надеждата. А кой сложи надеждата в мен? Кой? Човекът! Разбира се, разбира се, че човекът!