ДЪРВЕТАТА НЕ МОГАТ ДА УМРАТ

Пътуваме с баща ми, а в колата... радиото пее Bossa nova... И мисля си, как днес видях, че слънцето припадна. Стана моравочервено... Зловещо ми намигна през сребристата паяжина на облаците и... не издържа да бъде слънце...

И тук студените ветрове духат.  Снегът безмилостно пада и затрупва земята с белите си мъртви тела.  Малкият град е сгушен в себе си и зъзне.  Пак ще ме погълне в празното си пространство и ще ме върне далече, далече назад, когато зимата беше красива, а душата ми- чиста. 

Вървя и гледам как децата правят своите снежни човеци, с морковооранжеви носове и метли в ръцете.  Рисуват ги усмихнати, измислят им имена, правят ги свои верни приятели. Спирам се за миг и затварям очи:

На 12 съм. Зимата е по-бяла от всякога, а аз нямам търпение да наруша безкрайните й бели равнини с цикламените си ботуши.  Сняг и стъпки… И гора. Някъде назад е моят дом. Ще ме почака.  Първо ще се навъргалям като дивите елени, а пък после майка да му мисли… Бягам сред дърветата, а зад едно от тях се плези закачливо Вихрен.
   -Сега съм малък бог! – се смее той и клати боровите клони. Снегът се свлича и посипва черните ми плитки. Малка съм и не разбирам, че обичам. Бягам и ми е студено, но не мисля за това.  Две очи ми стигат, за да забравя, че ме чакат за вечеря.
    -Ще те хвана и ще те целуна
    - Брат ми ще те бие, остави ме!- заканвам се, но спирам. Да ме хване!

На 12 всичко е магично. Когато устни в устни се допират, тялото ти спира да живее. Чуваш само клаксон на сърце и птици.  Вихрен ме докосва с мокрите си длани и ми казва, че съм мека.  После ме повлича към града. Нали ни чакат…
   -Това, за брат ти… беше само смешка…?
   -Утре ще ти кажа!- намигам му и се прибирам.

Отварям очи. Децата се гонят, а измежду снежните човеци, виждам един по- различен. Просто без морков и без метла. Черните въглени на очите му изглеждат тъжни. Няма я широката снежночовешка усмивка. Едва сега видях, че срещу него се взира някакъв млад мъж.

-Хей, защо е тъжен твоят снежен човек?- го питам аз.

-Той не е мой- възразява непознатият.

-А на кого е тогава?

-Може би… твой!- отговаря ми мъжът и тръгва надолу по улицата.

-Здравей!- се чу от някъде. Огледах се, но около мен се диплеше само

призрачната дантела на снега.

-Аз съм пред тебе… Не ме ли виждаш?- Снежният човек внимателно се раздвижи, за

да не ме уплаши.  Очите му се усмихнаха топло.

-Здравей...-  чудно ми е защо заговаря именно мен… – Значи ти си моят снежен човек…?

-Да. И съм на твое разположение. Спокойно можеш да се разходиш с мен.

Отдавна пораснах и спрях да вярвам в магии. Обаче, моят снежен човек, взима ръката ми и за моя изненада дланите му са топли като летен дъжд. Хващам го здраво. Не трябва да ми избяга. Такъв, какъвто искам е. Такъв, какъвто винаги съм си го представяла.

         -Сигурно ние сме като богове за тях… Майка ми каза, че няма Бог, пък и да има, той ще бъде толкова голям, че ние ще му се виждаме като мравки.- обяснява ми Вихрен докато наблюдаваме в гората как една мравка се опитва да пренесе житно зрънце. После се навежда и подбутва с пръст зърното, за да помогне на животинката. Тя побягва, изплашена от незнайната сила, която е нарушила мирния й труд.
        - Не разбира от добро- ядосва се Вихрен и стъпва върху малкото същество, за да покаже божествената си сила. – Умря. Сигурно никога не е знаела, че ще умре. Да отидем до онова дърво и да напишем имената си на него.
       -Защо?- го питам аз, а той ме дърпа!
       - Ще бъдем вечни. Дърветата не могат да умират.
       -Не могат ли? А ние?
       - И ние! Сега съм бог на мравките… Но ще порасна…

Вървя из малкия град с моя снежен човек, а хората ми се присмиват. Сензация сме. Нека!  „ Колко е студен пък този”- чувам да шушукат. Иде ми да се обърна, че като ги фрасна… Ще ги изчезна всичките човеци и градът ще бъде само мой. Както на 12…

               Заспиваме със снежния човек  на пейка в парка. Прегърната в студеното, но топло. Далече са трамваите, колите… фалшивите приятели, любовите… Далече е самотното ми дишане и всичко, за което в други нощи плача. Последното, което си помислям е: „ Завинаги…”

               Събуждам се премръзнала. До мен е празно.  „ Егати филма, пак съм се напила…” Потеглям си към вкъщи и опитвам да си спомня…  „ Боже, някак си накриво май пораснах…”

 Следобедът е слънчев, а децата са забравили за снежните човеци. Защо са им? Сега от кал ще си пекат кюфтета… Баща ми ме навива за гората. Отивам. Защо пък да не ида…  И ето го. Покоят. Да, точно тази тишина наоколо, тя ме притеснява. Спирам и се вслушвам, изопнала брадичка, по посока към дърветата, сред които играехме с Вихрен… Но никакъв полъх на вятъра не полюшва боровете, никаква птичка не възпява красивия зимен ден, няма ни и нас. Природата сякаш е застинала и имам усещането, че не съм на мястото си, че никога преди не съм била тук. Очевидно всяко същество в гората е наясно какво ще се случи, само аз – глупачката- продължавам да се движа тромаво напред. Стигам и виждам, че имената ни- моето и на Вихрен- все още стоят впити в кората на дървото. Колко банално. С изранени и кървави пръсти свалям дървесната обвивка. Разчоплям я, за да се спася. После сядам на земята и поемам дъх. Крещя толкова силно, че гората се тресе, а небето се вдига още по-нависоко. Викам, защото веднъж се обича. Викам, защото веднъж се топи любовта.  Чувам бягащи стъпки- баща ми: 

 -Какво стана?- задъхан ме пита той.

 Аз се изправям от снега, изтупвам се и увивам шала около врата си:

 -Нищо, едно дърво току що умря.

Пътуваме с баща ми, а в колата... радиото пее Bossa nova... И мисля си, как днес видях, че слънцето припадна. Стана моравочервено... Зловещо ми намигна през сребристата паяжина на облаците и... не издържа да бъде слънце...

              

ГРОЗНАТА СВОБОДА

                    Кралска народна приказка
                                                                           ( на И. К. и неговото кралство)

        Имало едно време едно кралство. В него живеела неземно грозна принцеса. Тя никога не излизала навън, но не заради това, че била много грозна, а защото кралството било изключително малко. То било толкова малко, че хората в него се чудели как да се сместят . Да излезеш на улицата се приемало за истинска лудост, защото пространството било прекалено тясно. Минувачите се наранявали един друг, когато се разминавали, а някои никога не достигали до домовете си отново.  На принцесата й било забранено да излиза.  Единственото удоволствие, което имала,  бил нейният прозорец.  От там тя наблюдавала и дърветата, и птиците, и хората… Знаела всеки малък детайл, който погледът й можел да достигне извън плътното стъкло. Скоро обаче очите й се наситили и в нея пламнало желанието за още.  „Още-то” на принцесата по онова време било като нашето „невъзможно”сега, затова тя често плачела с вперен в далечината поглед.

Кралят се чудел как да върне щастието на дъщеря си. Един ден, той извикал придворния магьосник  и му заповядал да направи такова нещо, през което, хем да виждаш всичко, хем да не си навън.

-Но, господарю,  това е невъзможно… Аз не мога да направя свобода!

-Ще направиш, ако ти кажа даже две свободи ще ми направиш! Имаш три дни, после те хвърлям на улицата. 

Магьосникът знаел, че ако го захвърлят в тълпата ще умре мигновено. Той се затворил в покоите си и три дни и три нощи не излязъл от там. На четвъртият ден, още в ранни зори, мъжът се явил пред краля.

-Ами… това е… -неуверено изрекъл, след което положил в краката на господаря си продълговата дървена кутия. – Вълшебството действа. Но само ако предметът, тук, вътре,  се използва единствено от принцесата…

-Извикайте дъщеря ми!

                Неземно грозната принцесата  превила колене пред трона на баща си. Когато отворила капака на кутията, в нея видяла непознат предмет. Той бил дълъг и кръгъл, а от двете му страни се виждали закрепени  стъкла.  Магьосникът помолил момичето да отиде до прозореца. После я накарал да затвори едното си око, а с другото да гледа през вълшебството, което изобретил.

Докато било всичко това…  Имало едно време едно кралство. В него живеел неземно грозен принц. Той никога не излизал навън, но не заради това, че бил много грозен, а защото кралството било изключително голямо. То било толкова голямо, че хората в него  никога не се срещали по улиците.  Да излезеш навън се приемало за истинска лудост, защото пространството било прекалено широко. Всеки, който дръзвал да го направи, се изгубвал като в огромна бездна.  На принца му било забранено да излиза. Единственото удоволствие, което имал , бил неговият прозорец.  Почти всеки миг от живота му преминавал там, където нищо не се променяло. Това натъжавало неземно грозния принц и много скоро, той спуснал кадифените завеси на прозореца. Не искал да прегръща слънцето, нито да целува луната… Стоял на тъмно, в тишината... Безсмислен бил.

Кралят се чудел как да върне щастието на сина си. Един ден, той извикал придворния магьосник  и му заповядал да направи такова нещо, през което хем да виждаш всичко, хем да не си навън.

И ето, неземно грозната принцеса погледнала за първи път през вълшебството на магьосника. През друго такова, в същото време, погледнал и принцът. За първи път от години и двамата отворили очите си, за да влезе през тях щастието.  Те дори се намерили  красиви един за друг, защото по онова време тяхното „красиво” било нашето „грозно” сега. Никой не разбрал, че поглеждайки през чудното стъкло, принцът и принцесата видели как откровенията им разцъфват. Те видели как мечтите им се разпукват от сърцевината си и се спускат една към друга за да се осмислят.  „Ще избягам!”- помислили си и двамата и хукнали по стълбите на толкова различните им кралства.  Опитвали се да ги спрат, но безуспешно.

Когато неземно грозната принцеса излязла извън двореца, тълпата я понесла по разпилените си вълни. Тясното пространство не позволявало на хората да й направят път и много скоро момичето потънало под тънкия и болезнен слой на ходилата им… Принцът бягал устремен, но когато се огледал видял една огромна празнина около себе си.  В нея не се виждали цвят и нюанси, защото нямало какво да й хвърля сянка. Нямала аромат. Не можела да бъде нито докосната,  нито чута… Как можел да знае неземно грозният принц, че… ето, това се случва, когато едно малко „пълно” се опита да прегърне едно огромно „празно”…

-Какво направи, негоднико?!- разгневено крещял кралят в лицето на Магьосника.

-Нищо… Направих, каквото ми казахте- две свободи!