ПЪСТРАТА ГОРА

ДЕН ПЪРВИ

Колата подскачаше през няколко секунди, а зад нас изоставаха огромните дупки в разбития асфалт. Наоколо беше диво. Антоан не спираше да разучава района с поглед. Във Франция, от където идваше той, имаха много подобни диви места.  Но нито едно от тях не можеше да се сравни с гледката, която вече час, караше ретините ни да пулсират. Мъжът извади фотоапарата си. Той запечата завинаги красивата гора, реката, оранжевия хоризонт… Скоро пред нас щеше да се издигне това, за което бяхме дошли- Транзитния център за бежанци до село Пъстрогор. Шофьорът, който бяхме наели, познаваше района отлично. Като че ли беше минавал милиони пъти от тук и знаеше всяка малка подробност за тези неповторими гори. В далечината, човек можеше да улови толкова много цветове и нюанси по клоните на дървета- зелено, жълто, кафяво, оранжево, червено… Колата препускаше лудо по изранения път, а в мен се блъскаха смесените чувства на любопитство, страх и вълнение. Докато Антоан обясняваше на шофьора за проекта си и желанието му да реализира филм за живота на бежанците по света, видях как в сърцевината на гората се роди, като от нищото, висока, нова сграда. Шофьорът започна да кара бавно, което засили притеснението ми. Правила съм много интервюта досега, чувала съм какви ли не истории… И все пак, интуицията ми настояваше, че този път ще е по- различно.

За нас, българите, няма нищо необикновено в това да срещнем селска каруца по пътя. Затова не се впечатлих особено, когато Антоан съзря една такава в отсрещното платно. Безмълвна останах обаче, когато зад престарелия и изтощен селянин, видях двама африканци, бедно облечени, боси, сгушени един в друг. Те си подаваха някакъв комат хляб и чоплеха с ръце сърцевината му. Единият от тях се загледа в колата ни, усмихна се и помаха, а старецът размърда юздите на коня и го насърчи да побърза. Отминахме. Секунди след това, колата спря пред високата ограда на транзитния център. Някакви млади момчета от охраната веднага излязоха от кабинката си и ни посрещнаха. Малко по-навътре в центъра, до спортната площадка, мъж на средна възраст, с кожен кафяв каскет, гледаше към обагрената гора и пееше. Гласът му ехтеше наоколо, а служители и бежанци го слушаха като за първи път. Не разбирахме какво пее, но мелодията беше тъжна и провлечена, а очите му- зачервени. Единият от охранителите ни посочи входа на административната сграда, където трябваше да се срещнем с директора на центъра. Шофьорът изостана назад и по белите и нови стълби, преминахме само аз и Антоан. 

Докато директорът учтиво ни обясняваше как функционира транзитният център и по какъв начин живеят бежанците в него, от прозореца се чуваше песента на емигранта.

-От Алжир е. Побъркал се е човекът. До обяд пее, следобедите- танцува.- каза с усмивка директорът, но усетих някаква носталгия в тона му. Веднага изразих желанието си да разговарям с този мъж.

- Можете да разговаряте с всеки един бежанец от центъра, ако той самият има желание. Аз много държа правата на тези хора да бъдат уважавани.- подчерта мъжът, след което всички замълчахме. Песента на емигранта се изгуби в короните на дърветата и малко след това заваля.

Нито аз, нито Антоан, бяхме журналисти. Ние не търсехме сензация, не желаехме да тормозим тези, и без това, облъскани и изморени хора.

- С вас, през цялото време ще се движи охрана, представител на хелзенския комитет и юрист-консулт. Ако имате нужда от съдействие, можете да се свържете с мен по радиостанциите.- допълни директорът, след което стисна ръцете ни.

     Докато Антоан подреждаше декора и осветлението в един малък и сив кабинет, аз бях натоварена с нелеката задача да обиколя стаите на бежанците. Трябваше да ги уговоря да разкажат историята си пред нашия обектив. По коридорите на центъра бягаха деца- боси, дрипави... Те не разговаряха помежду си. Просто се гонеха по дългите коридори и ги изпълваха със смеха си. Пред мен вървеше Самира- момиче на около 20 години, което знаеше доста добре български и трябваше да ми помага с превода. За около половин час обиколихме всички възможни стаи. Много от бежанците отказваха да бъдат снимани, защото се страхуваха. Страхуваха се, че веднъж появил се в интернет, филмът може да бъде излъчен по Ал джазира, а те разпознати.

     -Ако България не ми даде статут на бежанец с право на  пребиваване, може да ме върнат в Ирак. А върна ли се там- ще ме убият… И мен, и семейството ми. – обясняваше Абдула. През 2006 година той сменил името си от Омар Самит на Абдула. По онова време бил студент в Багдадския университет и принадлежал към сунитската общност. - Промених името си тогава и сега се казвам Абдула, защото е име, което се среща и при сунитите, и при шиитите. Смятам, че животът ми е по-важен от името.- допълни той и се обърна към прозореца. В тази стая, той живееше с жена си и още четирима бежанци- от Иран, Афганистан, Сирия и Алжир. Такова съжителство беше абсолютно нормално в транзитния център, защото броят на хората надвишаваше капацитета на общежитието. Често, на охранителите им се налагаше да разрешават спорове между самите емигранти, чиито страни или воюваха едни срещу други, или се разминаваха в идеологиите си. Майки, бащи и възрастни спореха помежду си, влизаха в безкрайни конфликти, вълнуваха се… А на няколко метра от тях, децата им играеха боси по коридорите. Заедно. На това място щях да прекарам времето си в следващите три дни. Един малък сбъркан оазис, в който се блъскаха стотици човешки съдби. И моята може би…

     - Самира, ти от къде си?- попитах преводачката докато слизахме по стълбите на общежитието.

     - Майка ми от Иран, баща не знам от къде бил. Може и той от Иран, може другаде. Майка ми изнасилена от трима мъже. Един от тях мой баща. - отговори спокойно Самира.- Не знам кой създал мене, но  страшно не е това. Страшно е кога минаваш граница да не знаеш къде си. Мене не ми е тежко защо баща нямам. Защо дом нямам? Това ми е.

     Самира се усмихна и продължи надолу по стълбите, като че ли току що ми е разказала от къде си е купила новата рокля. Тя се усмихваше, а на мен гърлото ми гореше. Не знаех дали трябва да кажа нещо… Или просто да я прегърна. Отделих се от групата и застанах до един модерен, висок пепелник извън сградата. Запалих цигара. През високите огради на центъра, видях как африканците, които отминахме по пътя по-рано, слизат от същата каруца с десет литрова туба минерална вода и пакет вафли. Те помахаха на селянина, след което показаха картите си на пропуска и влязоха. Срещу тях мигновено се запътиха други емигранти, предимно млади момчета. Те се здрависаха с африканците, след което си взеха по една вафла  и се пръснаха в различни посоки. Останах с усещането, че в този момент, няма нито един ъгъл на двора, който да не е приютил бежанец във вдлъбнатината си.  Ако искаш да изядеш една вафла на спокойствие, трябва да си натикан в ъгъла. Ако предпочиташ да си човек с достойнство- ще стоиш гладен.

Антоан беше подготвил импровизирания си декор и чакаше първата вълна емигранти. Много истории щяхме да чуем. Много истини и много лъжи. Но винаги, когато отваряхме прозореца, се чуваше песента на алжиреца. 

Заваля.

                                                                              Следва продължение...