ДЕТЕЛИНАТА, КОЯТО НАМЕРИ СВОЯ КЪСМЕТ

Шареният град се намираше на 50 километра северно от Жабешката река. Всички хора, които живееха в него бяха с обагрени тела по рождение.  Дрехите им също бяха многоцветни. Колите им, къщите, улиците, парковете- и те.  Така си живееха- шарено.  Нямаше правила или условности, нямаше граници за това какви да бъдат. Единственият закон, който трябваше да спазват, беше „Законът за борба с черно-белите.” Той гласеше, че ако шарен гражданин забележи черно-бял жител на града, трябва незабавно да го предаде в полицията, където да бъде съден  и прогонен отвъд Жабешката река.

Милена Ангелова живееше на втория етаж на една мораво червена сграда. Всички, които я познаваха, можеха да се закълнат, че това е най-шареното момиче в града.  В нея имаше от всички цветове по много, но най-красивото нещо  беше  зеленото й. Никой не притежаваше зелено, като зеленото на Милена. То ухаеше на млада пролетна трева, поникнала от чистото на росата и обагрила паркове и градини.   Приятелите й се възхищаваха, а непознатите често се заглеждаха в нея и си казваха: „ С късмет е родена, с късмет!”

 Милена живееше скромно и не смееше да иска много от живота. Стигаше й да я обичат, да работи по малко и от време на време да изяжда по един голям сладолед. Наскоро беше завършила „ Шареночовешки ресурси” и имаше планове да се отдаде изцяло на тази професия. До този  момент, Милена се изхранваше от преводи, но след като се дипломира, в главата й трайно се завъртя идеята да се посвети на хората.  И всичко това щеше да бъде прекрасно, ако един ден не беше забелязала, че цветовете й започват да се губят.

  Първо изчезна червеното.  Милена си помисли, че това се дължи на възрастта й. Казваха, че когато си на 26  организмът ти се променя и е възможно вътрешно-палитреният двигател на мозъка да трансформира  част от цветовата гама на кожата ти. Скоро, обаче, изчезна и лилавото й, после синьото, после прасковеното, а после и всичко останало.  Хората започнаха да странят от нея, а приятелите й се притесняваха, че един ден тя ще се превърне в черно- бяла и ще трябва да я предадат.  Милена все не се даваше и вярваше, че щом зеленото й е все още на нея, скоро и останалите цветове  ще се завърнат по-красиви от всякога.  Нищо такова обаче не се случи. Един ден, докато чакаше да й напълнят кофичка сладолед, момичето забеляза силуета си в машината за ледени изкушения.  Красивата и многопъстрена Милена се беше превърнала в черно-бяла жена.  Тя побърза да се прибере  докато никой не я е видял, но още щом направи две крачки, някакъв „съвестен” шарен гражданин се развика: „ Полиция! Абе,  някой да извика полиция! Ч-ш-ш!Черно-бялата! Ти къде? ”  Наоколо се струпаха хора, пристигнаха няколко полицейски коли,  спряха движението.  След това? Отведоха я. Никой повече не чу за нея. Красивото момиче от втория етаж на мораво червената сграда го нямаше. „ Такъв е животът…”- казваха.  И всичко в града си продължи по старому. Всичко си беше същото, и все пак… някак не беше.

Отвъд Жабешката река цареше безнищие.  Милена се луташе самотна и отчаяна, а сърцето й се задушаваше. „ Защо да не съм черно-бяла? То… И въздухът е безцветен,  ама не го забраняват, нали?”- терзаеше се тя, а после се оглеждаше наоколо, зажадняла за шарено. Когато се умори, момичето приседна до едно черно-бяло дърво.  Зарови пръсти в черно-бялата трева, след което погледна към небето- и то черно-бяло.  И точно, когато всичко й се видя изгубено, точно, когато душата й беше на прага на своето нищоцветие, Милена чу песен:

„ Аз съм мъничка пролука в тази черно-бяла скука!

   Аз съм мъничка пролука в тази черно-бяла скука!”

Сред тревата от черни и бели ресни,  момичето съзря една  зелена четирилистна детелина. Тя се люлееше като откачена по посока на вятъра и не спираше да пее малката си песен.

- Извинете… – едва промълви Милена. Детелината се стресна и мигновено млъкна. -Извинете, вие истинска ли сте?

               -Моля?- засегна се зеленото растение. - Истинска съм, да! Защо?

               -Защото, ако сте истинска, значи, че сте моят късмет и мога да ви откъсна.

               - Как така да ме откъснеш, бе? Ти добре ли си? Аз ако те откъсна как ще се чувстваш? Плюс това, няма какво да ме откъсваш, ‘щото ти си моят късмет.

               - Аз?

               - Ами ти, я! Ние, четирилистните детелини си имаме поверие. Ако ни чуе да пеем черно-бял човек, значи той е нашият късмет.  Сега трябва да ми отвориш портмонето си, за да скоча в него и от днес нататък ще те нося със себе си за късмет.

               Милена не разбираше какво точно се случва, но не посмя да противоречи на четирилистната детелина. А и някак си й хареса, че е потребна, че е значима, пък била тя и черно-бяла.  Детелината се шмугна в портмонето на късмета си и затвори очи. В този момент стеблото й се удължи, излезе през процепа на джобчето за стотинки  и се вплете в дланта на Милена.  После? По кожата на момичето се появи зелено. Още по-красиво зелено от предишното. След него се избистри и жълтото, после червеното, а после и всичко останало. 

               Сега, 26- годишната Милена Ангелова , се завръщаше триумфално в Шарения град. Всички й се възхищаваха,  цъкаха с езици впечатлени от очарованието й и не смееха да я попитат как, защо, кога и откъде… Защото в това момиче имаше нещо специално, нещо преживяно, нещо с късмет.  Двете с четирилистната детелина си принадлежаха, както по цвят, така и по смисъл. „ Такъв е животът!”- възкликваха.  И всичко в града си продължи по старому. Всичко си беше същото, и все пак… някак не беше.

ПРЕД ТЛЪСТАТА ПЪРЖОЛА И КОРИЧКА ХЛЯБ...

  Той:  - Виж, научих се на...
  Аз:   - Знаеш ли, на теб ти е отредена съдбата на куче...
  Той: - Защо?
 

Разделихме се в Четвъртък. Аз вървях по павираните улици на малкия град.  Вървях, за да не се прибирам. Някой беше изхвърлил всичкия боклук пред дома ми и сега нямах път към него. Нищо. Никога не съм се страхувала да скитам,  така съм родена- в безвремие, в безпространство.  Утре отново ще  поема към своето „голямо”, за да го изпълня със себе си.  А  него няма да го има. „Ще мълча!”- беше ми се заканил той преди да затръшне вратата. „ Много ти здраве! Тогава и аз ще мълча.”- мислех си в онзи зимен Четвъртък,  а на отсрещния тротоар някакво куче се опитваше да измъкне парче месо от боклука. Честно ли да ви кажа? Предпочитам мълчанието пред всички думи, които мога да напиша или изрека! Подарявам мълчание всеки ден и всеки ден го увеличавам с една доза! „Щял да мълчи? Ми, нека!”-мислех си тогава. Най- добре разбират какво е любов онези, които не могат или не бива да говорят за нея!

               Напоследък той се беше  научил да преценява ситуацията, научил  се беше на приоритети… А аз се заблуждавах, че  мъж като него може да обича жена като мен. Такава, каквато съм. В Земята, черната, да  хванат мухъл тъпите американски филми! Обичат те такъв, какъвто си предимно там! Там, в глупавите холивудски сюжети, където в теб има нещо специално, нещо „как ми спираш дъха”? 
              Освен себе си, той взе и всички книги, които бяхме купували  заедно.  Всички пари от кутията за подправки-  също! Тръгна си, а сърцето ми остана с един товар по- малко. „Четвъртък е прекрасен ден. В четвъртък ме предават…”- иронично се самонавивах, докато галех уличния пес. Песът, който не ми обръщаше никакво внимание, а нагъваше лакомо  от кофата за боклук.

  Той винаги оставяше куршума в другото дуло- за заблуда. В другото дуло, та да може да каже: „ Виждаш ли, празно е, не бих те предал никога”. И все пак... Знаех, че е въпрос на време да натисне  спусъка.  Много пъти бях репетирала какво ще му кажа в такъв момент, но никога не се почувствах готова.  Когато се разделихме, всички думи избледняха в съзнанието като лошо промити снимки и единственото, което мина през ума ми беше: „ Каквото се вижда, това е!”
Предателство аз не мога да простя.  Но с удоволствие му отварям врати, за да видя кой ще премине, кой ще ме предаде… И той премина през тях с лекота, като вятър, а след това се изгуби. Изгуби се,  без дори да осъзнава, че винаги е бил едно огромно„грозно”, до което нежно трептеше едно малко "красиво". Лесно се умораява един мъж от дълбоките мисли на откритата душа. Една жена? От лекомислени ласкателства и фатална суета.

Разделихме се в Четвъртък. Вървях по павираните улици на малкия град.  Вървях за да не се прибирам. Някога, този мъж ме беше открил, както се откриват две стотинки за щастие сред боклука.  Сега, целият боклук беше стоварен пред дома ми, за да нямам път към него. „ Пътища огромни- навсякъде… По- огромен от тях- животът”- мислех си аз докато се отдалечавах от затъналия в отпадъци пес.  Една истинска любов съществува, ако я крепи еднаквия вкус към живота. Пред тлъста пържола от боклука и коричка хляб от нечии топли длани, да ви призная честно, душата ми би избрала второто! 

Той: -Виж, научих се на приоритети, на …
Аз: - Знам... Научил си се на всички онези неща...- прекъснах го- Тогава не ме питай защо ти е отредена съдбата на куче.