ТОЗИ ПЪТ НЕКА БЪДЕ НАИСТИНА

Ако някога ви се случи  да влезете в поредния долнопробен бар, просто така, огледайте се. Точно около вас ще я забележите. Седнала е някъде в дъното, скрита във вдлъбнатината на най- незабележимия ъгъл, а гърбът ѝ- опрян върху олющената мазилка. Около шията ѝ- тънък оранжев шал. Чоропогащникът, и той оранжев, лакът върху ноктите ѝ- също. Ако някога ви се случи да се напиете на грешното място, просто така, и попаднете на Жана, не забравяйте да се влюбите в нея.

Жана работеше като касиерка в хранителен магазин, но през свободното си време обичаше да си фантазира разни неща. Докато маркираше покупките на клиентите, тя си представяше, че ги шпионира, докато приготвят вечеря в малките си самотни кухни. За нея беше изумително, как от няколко яйца, прясно мляко, брашно и стафиди, в съзнанието ѝ можеха да изплуват всевъзможни десерти- крем карамел, чийз крем, бърз крем „ Брюле”, белтъчена пухкава сметана с ром и банани, кокосово суфле по френски … Звукът от баркодовете на продуктите я хипнотизираше и я завърташе в оборотите на някой безшумен миксер, по чиито метални ребра полепваха парченца ананас… ( и череши може би…)

Но когато свършеше работа, Жана забравяше за всичко това. По-голямо значение за нея придобиваха алкохолът и марихуаната, споделени с познати и непознати в някой ъндърграунд бар. Там, където можеш да си позволиш лукса да бъдеш тотално безчувствен и безнравствен, празен, беззначителен, не на себе си, да си просто един етикет…

Дан се приближи към Жана и тъкмо да ѝ се представи, но тя го придърпа към себе си и го целуна, сякаш се познават от цяла вечност.

-Мисля, че си много подходяща за мен- каза ѝ той, докато заравяше пръсти в гъстата ѝ коса.

-Как се казваш?- попита го с нахална усмивка Жана.

-Даниел, но ми викат Дан.

-Ей, Дан… Искаш ли да ти споделя една тайна?

-Само аз ли ще я знам?

Дан се опита да целуне Жана отново. Тя захапа устната му толкова силно, че усети вкуса на кръв по небцето си. Мъжът стисна косата ѝ от болка, но не се отблъсна от мекото ѝ тяло. Когато извърна глава, тя потопи палеца си в студеното уиски, след което напои едва доловимата рана върху устната му.

 - Щипе…

 - По някакъв начин, се е случило така, че на този свят са се формирали два типа мъже. Ще се изненадаш, Дан, но те пазаруват от мен всеки ден. Едните са самотни и безнадеждни романтици, а другите- самотни и безнадеждни реалисти. Тези, вторите, като срещнат някоя красива жена, не са в състояние да направят разлика между останалите хубавици, които са виждали и самата нея. Предпочитам ги, защото знам, че на следващата сутрин ще се събудя до празната половина на леглото ми и никой няма да види ужасните ми подути очи, тлъстините около корема ми, както и приглушеното ми похъркване, докато си доспивам. Такива мъже са „моята промоция” от щанда с намалени храни. Предпочитам ги наиастина. Безнадеждните романтици пък, са убедени, че живеят, за да остареят точно с тази жена. В нея винаги ще има нещо по-красиво от останалите очарователни жени, които са срещали. И непременно ще побързат да ѝ кажат, че тя е много подходяща за тях. Не ме впечатляваш, Дан. И това е много жалко, защото иначе си вкусен човек. Съветвам те да си вървиш и да ме оставиш на мира. Когато пийна, ставам толкова откровена, колкото и жестока. Бъди разумен. Спаси се.

Докато казваше това, Дан взе чантата на Жана и побягна нагоре по стълбите. Тя се втурна след него, вбесена от самодоволната му усмивка, точно преди да затръшне вратата на задимения клуб. Високите ѝ обувки и опияненият ѝ ход я забавиха с няколко секунди. Когато излезе навън, дворът на заведението беше толкова тъмен, че не можеше да  долови никакъв силует.

-Не съм по връзките, Дан. Върви си.- каза категорично Жана, без да знае дали той е наоколо.

-Разбира се, че не. Ти си по чукането за удоволствие с мъже, които имат по-нисък коефициент на интелигентност от твоя и нямат смелостта да останат.  

     Клатушкайки се, Жана протегна ръце и пристъпи напред. Когато улови раменете му, тя се подпря на тях и изтръгна чантата си от силните му ръце. Погледна го така, както едно дете гледа баща си след незаслужен шамар. После си тръгна.

     -Продължението... Постоянното предаване нататък. Това сме ние. Светът, който ни заобикаля, правителството, което ни управлява, работата ни, парите, идеалното семейно огнище… Това са просто едни изкуствено създадени заблуди, които вливаме в помийната яма на реалността ни, за да чувстваме, че владеем живота си. Контрол- това е което си въобразяваме. Контролът и силата на собствения ни избор. Тия две неща ни карат да се чувстваме по-малко животни. Горе… Където е небето, има над 300 милиарда звезди. Представяте ли си тогава колко биха били звездите в цялата Вселена? Уникално,нали? Ние сме едно нищо. Ако онзи астероид, за който говорят всички учени, не се беше разбил в Земята преди 65 милиона години и не беше избил всички тиранозаври, анкилозаври и подобните им там „-заври”, нас нямаше да ни има.”- обясняваше Жана на някакъв клиент, докато отброяваше рестото му. Той кимна в знак на съгласие, но истината беше, че не разбра дори половината от това, което чу. Разбра само, че киселото мляко е на промоция до седми април, а ако събере всичките десет точки, ще участва в томбола за тигани.

Откакто беше срещнала Дан, Жана постоянно мислеше за това, което чу в тъмнината през онази нощ. В гърлото ѝ беше приседнала горчивата хапка на думите му, която отказваше да бъде преглътната и настояваше да остане там. Ето защо, продавачката не пропускаше да ангажира ума и клиентите си с фундаментални въпроси, от които се вълнуваха малцина.

     Дан живееше сам от няколко години и единственото, от което се интересуваше бяха компютърните игри. Те му предлагаха цяла една вселена, в която можеше да избира дали да бъде от добрите или от лошите, със или без свръх сили, в алианс с други или супергерой, призван да спаси света сам. Остатъкът от ежедневието му преминаваше в офиса, а всеки петък и събота- в бара с приятели. Там, той сваляше всяка жена, която беше достатъчно пияна и отчаяна, за да повярва на предварителния му сценарий и не пропускаше да ѝ каже: „ Мисля, че си много подходяща за мен!” После грабваше чантата ѝ, и я изчакваше да излезе в тъмния двор, за да ѝ се нахвърли страстно, сякаш е копнял за нея през целия си безсмислен живот. Отвеждаше я у тях, където я шибаше като животно, а после я оставяше да си тръгне, все едно никога не е била там. Не съвсем така се получи с Жана, което разбърка малкия му и уютен живот. Усещаше туптенето на собственото си сърце всеки път, когато си спомнеше за нея, чуваше всеки звук, който смъртното му тяло отразяваше, и не можеше да изтръгне споменът за онази жена, която за пръв път се осмели да отпие от него.

     След няколко седмица двамата се срещнаха отново. Барът беше почти същия, само хората бяха други. Дан видя Жана, седнала някъде в дъното, скрита във вдлъбнатината на най- незабележимия ъгъл, а гърбът ѝ- опрян върху олющената мазилка. Около шията ѝ- тънък оранжев шал. Чоропогащникът, и той оранжев, лакът върху ноктите ѝ- също. Той се приближи до нея, но когато тя го видя, придърпа го веднага към себе си и затисна устните си в неговите.

     -Аз съм от втория тип…

     -Всички са от втория тип… Самотните, безнадеждни романтици не съществуват.- отговори му Жана. Тя взе чантата си, изпи на екс останалото в чашата и тръгна нагоре по стълбите. Дан я последва, както ловец преследва жертвата си- бавно, тихо, едва забележимо, но плътно до нея.

     Леглото скрибуцаше в тъмнината, а двете тела върху него се надпреварваха едно с друго, сякаш всяко потрепване на единия, предизвикваше това на другия. Дан и Жана приличаха на художници, които рисуваха края на света, без да бъдат непременно луди. Те потъваха един в друг като корабчетата от вестник, които се топят в дъждовните локви. Тя- повярвала в него, той- в нея.

     -Не през задната врата на някоя циркова шатра, а през предната на нашето доверие се  вмъкват змийските тела в нас. И сутрин са най- отровни. Оправдават змийските ни биографии и изсмукват всичко, за да останем човекобезгръбначни. Разбираш ли ме, Дан?

     - Не съвсем…

     - Просто е. За миг ти повярвах, че аз съм жената, за която цял живот си копнял. Ти- че си мъжът с по-висок коефициент на интелигентност от мене и не би се страхувал да останеш…

     Дан не отговори нищо. Усещаше се виновен, за дето вече не виждаше в Жана, онази примамлива кошута, чиято неповторимост трябваше да бъде само негова. Дори не я намираше подходяща за себе си. Не му допаднаха подутините под очите ѝ, както и тлъстините около корема.

     Жана стана, облече се, взе чантата си, уви оранжевия шал около врата си и се затвори в тоалетната. Погледна се в огледалото с отвращение, след което преброи до 10 и натисна бутона на казанчето. След малко, Дан чу как входната врата се блъсна и с облекчение стана от леглото. Той седна пред компютъра и се вписа в скъпоценната си игра. Нищо друго нямаше значение за него в този момент. Никоя жена, ничия любов… Нищо. Всичко се беше изпарило мигновено, сякаш изгрева беше изплискал сърцето му още с първите лъчи. До следващия петък…

Супермаркетът беше празен. Жана стоеше на касата и чакаше някой закъснял клиент, за да отгатне какво ще си сготви. „Крем карамел, чийз крем, бърз крем „ Брюле”, белтъчена пухкава сметана с ром и банани, кокосово суфле по френски … Горе… Където е небето, има над 300 милиарда звезди. Ако във всяка звезда имаше по една кухня, представяте ли си тогава колко биха били десертите на тая Вселена? Уникално,нали?”- мислеше си Жана, а на отсрещния щанд някой печелеше тиган срещу десет точки.

Контролът и силата на собствения ни избор. Тия две неща ни карат да се чувстваме по-малко животни. Но това съвсем не означава, че в действителност не сме. Ако някога ви се случи да се напиете на грешното място, просто така, и попаднете на Жана, не забравяйте да се влюбите в нея. Но този път, нека бъде наистина.