ДА ОБЯВИШ ВОЙНА НА ВЪЗДУХА

Така е, сестро. Добре си разбрала, на дъното съм.  Обаче, до дълбокото дъно на океани, морета, реки, се стига трудно. Когато  останеш почти без въздух, а около врата ти се заплетат множество въжени примки от потънали кораби- близо си.  Не ме разбираш за какво ти говоря нали? Остави я тая коричка сопол, дето я въртиш от скука в ръката си, изключи плазмата на богатите си роднини и се опитай да проявиш интелигентност. Чуй ме. Аз не мога да обичам като тебе в краен случай. Любов до дъно- за това живея.  Ако ти изглежда, че светът се разцепва, а очите ти излизат от вдлъбнатините си- близо си до дълбокото. Звучи ти страшно ли? Аз не се плаша. И назад няма да се върна. Омръзна ми да гледам изплували на повърхността като тебе. Защо ми е да бъда повърхностна, когато мога да имам дълбокото дъно.  „Колко си глупава! Просто си поеми въздух.”- съветваш ме през процепа на широкоъгълния си  обектив. Така е, сестро- лесно е да си поемеш въздух, не толкова- да му обявиш война. Такива като тебе търсят лодки на повърхността. Нека! В лодките винаги има място за сезонни туристи.  За удавници като мене-  все ще се намери някое приятелско рамо да ме побутне към дъното.  Да стана храна на рибите- за мен ще е чест. Ще ги оставя да ме скъсат на две и за истинските си приятели ще запазя по- добрата половина. През няколкото ти диоптъра късогледство не желая да гледам. Фалшивини като тебе- бол!  Дълбочината ти се струва страшна , но ти не знаеш нищо. В нея има само мечтание и отдавна забравени съкровища. Наричай ме удавник, а не гмурец. Гмурци, колкото искаш има- за злато, за слава, пък и  за каквото друго се сетиш. Смути ли се ? Ама, защо?  Не се смущавай- мен все едно ме няма. Пусни си „Черешката на тортата”,  забрави за какво ти говоря- по-важно е да се нагостиш в чужда къща, а все едно, твоя. И докато гледаш как се пече риба по италиански, позволи ми да ти споделя, сестро-  напоследък в морето е пълно с човешки видоизменения.  И всичките, те, са преходни. Но дъното си е същото. Дъното си остава. И мене чака. Нали съм човек, грешен. Ти? Безгрешна статуя.  Подобно на морските вълни, хората винаги са разкъсвани между брега и вятъра.  Понеже ме попита какво още имам да кажа, сестро, ще ти отговоря: „ Моли се да не останеш сама, без дъно, че н`а тогава ще видиш на какво му се вика “страшно”!”

ПРОДАЙ ЕДНА КРАВА И ЩЕ ТЕ ИЗДАДАТ

Поръчвам си ром с прясно мляко и лед и сядам да се правя на интересна. Хората пият, говорят, смеят се, а аз се оглеждам да ги открадна- нали ще пиша пак за блога си.  Абе, и от тук ще си вдигна гълъбите след малко, но нека поставя началото.  Този път ще пиша за Николинка от  „Люлин”. Запознах се с нея случайно в един тото пункт, където фишът й спечели шестица. Всеки понеделник фишът на Николинка печелеше шестица от тотото и всеки понеделник тя беше милионерка.  Тъкмо да опиша роклята от 80-те, с която моята героиня беше, и на масата при мен седна някакъв зализан господин. Писател бил. Известен бил. Издаван бил. Добре. За мен е чест. „Навяваш ми…”- вика- „ спомени за времето, когато черпех вдъхновение по паркове и градинки, сладкарници и бакалийки.”  Бакалийки? Ако не го познавах и не го бях чела, щях да си кажа: „ Каква интересна и странна птица!” Скоро, без дори да знае за какво всъщност се вълнувам да пиша, известният писател започна да ме съветва какви сюжети мога и не мога да използвам, какви истории трябва и не трябва да разглеждам, какво да напиша за да ме издадат за първи път и какво никога да не пиша, за да ме издадат и втори.  Без дори да пожелая, този връх на съвременното литературно творчество завъртя лаптопа ми към себе си и зачете написаното дотук от мен: „ Николинка гледаше града отгоре, почти от слънцето. Таванската стая, в която живееше приличаше на каюта заседнала между облаците. ” После ме погледна философски,  дръпна чертата и  величествено направи своето заключение: „ Кажи на вашите да продадат една крава и си готова! Нали така се разбираме…”  Както си пиех рома с млякото и учтиво изтърпявах това наказано от природата човешко същество, нещо в мен се издигна нависоко, после като развален асансьор падна с безумна скорост надолу, и се разцепи на късове.   Излизаше, че стойността на душата ми е една крава, а думите нищо повече от удобни лъжи.  Чудех се къде точно в очите ми, в жестовете ми, в малкото продумано, този писател прозря тъй дълбоко и непоколебимо, че искам да бъда издадена? „Нашите”… крави не гледат, но и да гледаха, всичко, за което щях да ги помоля, щеше да е чаша прясно мляко, обич, каквато само те могат да ми дадат и някой друг лев за черни дни ( ако има). Как можех да обясня на тази медийна звезда, че пиша, не защото съм гениална или дори добра, а защото в мен има думи, които чакат да се родят.  Те не искат да бъдат прочетени от милиони, понеже са ги продали благодарение на една невинна крава от село, нито дори искат да са подредени в „луксозно” издание за 10 лева. На тях им е достатъчно двама- трима приятели да ги  почувстват като свои и може би да ги запечатат в съзнанието си.  Ами да, понякога говоря неприятни истини, но това е, защото ненавиждам „приятните” лъжи.  

Отворя ми се глътката, поръчвам още едно и решавам да поставя този „известен” писател на мястото му. Започвам така: „ Човек като се сбогува с някой завинаги се разчувства и казва малко повече…” Той ме гледа многозначително и  погледът му заканително ме предупреждава да внимавам какво ще кажа, че нали утре ще ме напише и разобличи- бездарната аз.  „ Решила съм да си прибера сърцето в хладилника и ти да му врътнеш градусите, та да заживее в безконфликтната ти студенина.”- викам му. „ Ами какво?  Може пък да си прав… Една - две издадени книги, малко присъствие в сутрешните блокове и офис- известност - неминуемо доказателство за гениалност. Обществените рефлекси ли искаш да възпитавам? Добре, но преди това завърти градусите на хладилника, понеже нали така се разбираме. Поне да си държим на думата!” Гледа ме този и вече го усещам как цялата му културна и литературна същност губи самообладание.  Вената на челото му започва да пулсира, а от мустака му пада един косъм- „сакън”, отиде му авторитета на кино.  Аха да продължа и да му обясня, че ако той прескача изкуствените си локви, за да не си намокри метафоричните крачоли, аз моите ги чакам цяла зима за да се разтопят и да станат море, та да поплавам в него, и той става от масата „огорчен”.  „Притеснявам се за теб и за хора като теб”- вика ми. „ Недей!”- не му оставам длъжна аз- „ За мен няма опасност да кажат: „ Добра е, но купиха и нея!””

               Оставам сама на масата. Пише ми се, както никога.  За Николинка. За Николинка, която чакаше всяка неделя пред телевизора печелившите числа от лотарията.  После ги попълваше върху празен фиш и отиваше в тото пункта, за да възкликне: „ Я виж, тоз фиш май пичели!” Пенсионери и млади се струпваха около нея радостни, сякаш печалбата е и за тях и добродушно я поздравяваха за късмета, докато служителката не заключеше: „ Да се махаш от тука с тая фалшива бланка, че като се обадя в полицията…”  И Николинка си тръгваше. Но за тези 10 секунди щастие тя живееше всяка седмица… До следващия понеделник.

               Затварям лаптопа и ставам. През две маси съзирам „моя” писател. Тъжен, самотен, обиден. Какъв PR вдъхновен от самата мен! Амин! Ще се видим отново. Но да се прочетем наистина- невъзможно!

ЗАВАРЧИКЪТ ОТ ЯМБОЛ И НЕГОВАТА ЖАЖДАТА

       Чичо Милчо е от онези ямболски заварчици, които ще ви свършат работа за нула време и после ще ви вземат малко пари. Той е точно от онези ямболски заварчици, които ще запоят и тъща ви за вратата на мазето ако трябва, само и само да получат едно шише ракия. А с едно шише ракия- кеф си е да живееш. Тежко му беше само през обедите, когато коремът му изсъхваше, а устната му кухина си запалваше огън. Тогава той имаше усещането, че езикът му се пече на чеверме, а с чеверме най- си вървеше бирата. Затова, има-няма 12:00 часа, Чичо Милчо хвърляше дочената си козирка и право при „Веселото кебапче”.

Във „Веселото кебапче” човек можеше да чуе какви ли не разговори. „ А,ба, Чонка, тая бутилка много трудно са отваря, ба! Кат’ стара мома е.”… или… „ Гастрит съм казал… се ликува с кромид, ама ни знам тая година ши излези ли… Чи вчера пра една градушка… Е-е-ей толчини ги нахвърля, кат на бат’ Въльо та*аците!”… Такива си бяха разговорите във „Веселото кебапче”- екзистенциални.

Взе си една бира Чичо Милчо и седна да утоли жаждата си. Аха да отпие и в главата му се закова някакъв безумен разговор. Навярно идваше от масата зад него, но тъй като Чичо Милчо си беше от културните ямболски заварчици, не се обърна.

     -Как я караш, брате, колко ти остават?

     -Според моите изчисления… Приливната вълна ще е след около 40 секунди.

     - Значи, още 40 секунди живот и…

     - ... се пръскам! Край! Умирам! Няма ме! Фи-ни-то! И честно да ти кажа, все ми е едно. Даже искам да се свършва. Писна ми да оцелявам. Омръзна ми- запенят се нещата… и… ха-а-айде пак на дъното. Ми, то, на дъното, се оцелява лесно! Няма как да те докопат. На кой му е мерак дълбокото? На никой! Ама, я да си на гребена отгоре-е-е! Пукаш като цирей! Тъй че, все ми е едно! Както бързо съм дошъл, тъй и бързо ще си ида!

     - Абе, ти, недей така! Дъно, дъно… Ама… виждаш свят. Виж какви безкрайни жълти полета. Жълти като огъня, а всъщност- хладно. Аз и на дъното си живея добре. Ако съм късметлия може и да ми е дълъг живота- цяла минута. А за една минута: и жена, и деца, и кариера, и още, и пак… Ще се наживея! Жадно ми е! Искам да се напия с меки мечти, а от време на време някоя твърда филия хляб да ме връща в реалността. Жадно ми е за аромата на варосана къща, на кър. Прибирам се от дълго плаване, а пред вратата ме очаква дъщеря ми…  Правя луда въртележка с нея, после влизам и целувам Дана. Дана е дебеличката ми жена, но сладка. И кола си имам- няк’ва бринцифайка. Жадно ми е да се гмурна във морето и по пясъка да лазя като раците. Земя и водност- тъй ги виждам аз нещата. … Ама ти къде? Чакай, бе! Върни се! Има още!

     Чичо Милчо не разбра и дума от това, което чу. Той повдигна бутилката бира и я изпи на екс. После забрави за момент културата си и се оригна. Толкова сладко се оригна, че на всички във „Веселото кебапче” им се прииска да направят същото.

     -Ех, бе, Милчо!- с неудобство каза сервитьорката.

     -Жадно ми е, ма!- оправда се Милчо и си тръгна.

     През това време на бара се отваряше нова бира, този път за Фильо Гумата. От бутилката се виждаха множество малки балончета на повърхността. И на дъното имаше. Две от тях се пукнаха като циреи, а други две се заприказваха:

     -Как я караш, брате? Колко ти остават?

БЕЗ ГЛАВЕН ГЕРОЙ

Това трябваше да е приказка за една принцеса, която живеела във въображаем замък. Замък с въображаеми придворни, въображаем принц и въображаеми приятели.  Всичко, което я заобикаляло било въображаемо- храната, която ядяла, водата, която пиела,  стълбите, по които се изкачвала или слизала…  Абе, схващате идеята- всичкото й било  там, но го нямало.  Скоро обаче се разколебах и си казах: „ Третокласна писателко нещастна,  къде си тръгнала с тая буквална  метафора? Майка ти веднага ще  открие, че описваш себе си и като се раззвъни по тия телефони… ходи обяснявай, че си добре и редовно си миеш зъбите.”  Трябваше ми да напиша нещо по-истинско, по-реално. Нещо, което да ти спира дъха докато го четеш и после да си кажеш: „Ей, т’ва е!”

 Сложих на принцесата има-няма 50 килограма отгоре и я нарекох на себе си- Дона. Разкарах замъка и на негово място написах: „ бездомна”. Придворните се превърнаха в забързани хора по улицата, а принцът напълно изчезна.  Въображаемите приятели преминаха в завалял априлски сняг- все някак трябваше да мотивирам защо идват и си отиват по никое време и то толкова бързо.  След като вече основните неща бяха налице,  оставаше да сглобя и историята.  А с нея- кеф ти Пулицър, кеф ти  Нобел.  „Бездомната Дона”- така щях да я кръстя. … А тъпият ми шеф щеше да чете и да се чеше нервно по оная си работа: ”Защо я съкратих? Защо?”

Тръгна моята бездомна Дона по столичните улици да търси историята си.  Какво беше онова нещо, което щеше да промени злочестата й съдба завинаги?  Хората обичат такива истории: някой е на дъното на всички дъна, но нещо се случва и живота му се превръща в сбъдната мечта.  Огледа се Дона и първото нещо, което видя, беше един проскубан пес до будката за вестници. „Това го пропускаме.”- каза си тя и продължи по павираната  уличка.  След малко обаче видя още един и после още един… Наред с многото улични  помияри, Дона срещна и също толкова много бездомни -  кой просеше, кой се напиваше до забрава, кой търсеше подслон за през нощта… „Ами аз? От кои  да бъда?” – запита се бившата ми принцеса. Не беше лесно да си бездомен- и там се изискваха определени усилия. Трябва да имаш план как ще оцеляваш, къде ще се подвизаваш и към кого ще се молиш за помощ.  И точно в този момент  Дона осъзна, че наистина е бездомна и че всичко, което имаше под това небе, бяха двата лева, които „написах” за самочувствие в джоба й. Идеше й да ми тегли една майна и да напусне глупавата ми история, но тогава щеше да се лиши от правото си да бъде главен герой.

Няколко дни подред поставях Дона в различни трудни ситуации, чертаех схеми, измислях конфликти.  И все нещо ми липсваше, все нещо не беше достатъчно, за да бъде моята бездомница достойна за награда.              
         Една вечер не издържах и просто заспах. Заспах толкова дълбоко, че за първи път от  години, не бях в състояние да чуя шума от кварталния поп-фолк клуб. Спях и не сънувах. Спях и… Абе, празно!

 След ударна доза кафе на сутринта, разлистих страниците, които бях изписала. „ Какво по дяволите…?” – паникьосах се и започнах ги прехвърлям нервно.  Дона просто беше изчезнала. Главната ми героиня си беше била шута и приказката ми изглеждаше като студентски хладилник- има, ама няма.  Започнах да я търся- първо из квартала, после из града, обиколих и няколко държави, но всичко, което открих беше множество чужди главни герои. Някои от тях  живееха в книгата си и следваха послушно написаното от автора. Други бягаха, както навярно беше избягала и моята Дона, а трети се загубваха между редовете…

Седнах отчаяна на една пейка пред Айфеловата кула и заплаках. Какво щях да правя без моята бивша принцеса? Сега нямаше на кого да напиша една красива любов, едно искрено приятелство,  един топъл дом. Само листи… Празни листи с препълнено-безсмислени думи.   Ядосах се и реших за се откажа- да зарежа всичко и да започна наново по своему.

А някъде… някой тъкмо се канеше да ме напише…