БЕЗ ГЛАВЕН ГЕРОЙ

Това трябваше да е приказка за една принцеса, която живеела във въображаем замък. Замък с въображаеми придворни, въображаем принц и въображаеми приятели.  Всичко, което я заобикаляло било въображаемо- храната, която ядяла, водата, която пиела,  стълбите, по които се изкачвала или слизала…  Абе, схващате идеята- всичкото й било  там, но го нямало.  Скоро обаче се разколебах и си казах: „ Третокласна писателко нещастна,  къде си тръгнала с тая буквална  метафора? Майка ти веднага ще  открие, че описваш себе си и като се раззвъни по тия телефони… ходи обяснявай, че си добре и редовно си миеш зъбите.”  Трябваше ми да напиша нещо по-истинско, по-реално. Нещо, което да ти спира дъха докато го четеш и после да си кажеш: „Ей, т’ва е!”

 Сложих на принцесата има-няма 50 килограма отгоре и я нарекох на себе си- Дона. Разкарах замъка и на негово място написах: „ бездомна”. Придворните се превърнаха в забързани хора по улицата, а принцът напълно изчезна.  Въображаемите приятели преминаха в завалял априлски сняг- все някак трябваше да мотивирам защо идват и си отиват по никое време и то толкова бързо.  След като вече основните неща бяха налице,  оставаше да сглобя и историята.  А с нея- кеф ти Пулицър, кеф ти  Нобел.  „Бездомната Дона”- така щях да я кръстя. … А тъпият ми шеф щеше да чете и да се чеше нервно по оная си работа: ”Защо я съкратих? Защо?”

Тръгна моята бездомна Дона по столичните улици да търси историята си.  Какво беше онова нещо, което щеше да промени злочестата й съдба завинаги?  Хората обичат такива истории: някой е на дъното на всички дъна, но нещо се случва и живота му се превръща в сбъдната мечта.  Огледа се Дона и първото нещо, което видя, беше един проскубан пес до будката за вестници. „Това го пропускаме.”- каза си тя и продължи по павираната  уличка.  След малко обаче видя още един и после още един… Наред с многото улични  помияри, Дона срещна и също толкова много бездомни -  кой просеше, кой се напиваше до забрава, кой търсеше подслон за през нощта… „Ами аз? От кои  да бъда?” – запита се бившата ми принцеса. Не беше лесно да си бездомен- и там се изискваха определени усилия. Трябва да имаш план как ще оцеляваш, къде ще се подвизаваш и към кого ще се молиш за помощ.  И точно в този момент  Дона осъзна, че наистина е бездомна и че всичко, което имаше под това небе, бяха двата лева, които „написах” за самочувствие в джоба й. Идеше й да ми тегли една майна и да напусне глупавата ми история, но тогава щеше да се лиши от правото си да бъде главен герой.

Няколко дни подред поставях Дона в различни трудни ситуации, чертаех схеми, измислях конфликти.  И все нещо ми липсваше, все нещо не беше достатъчно, за да бъде моята бездомница достойна за награда.              
         Една вечер не издържах и просто заспах. Заспах толкова дълбоко, че за първи път от  години, не бях в състояние да чуя шума от кварталния поп-фолк клуб. Спях и не сънувах. Спях и… Абе, празно!

 След ударна доза кафе на сутринта, разлистих страниците, които бях изписала. „ Какво по дяволите…?” – паникьосах се и започнах ги прехвърлям нервно.  Дона просто беше изчезнала. Главната ми героиня си беше била шута и приказката ми изглеждаше като студентски хладилник- има, ама няма.  Започнах да я търся- първо из квартала, после из града, обиколих и няколко държави, но всичко, което открих беше множество чужди главни герои. Някои от тях  живееха в книгата си и следваха послушно написаното от автора. Други бягаха, както навярно беше избягала и моята Дона, а трети се загубваха между редовете…

Седнах отчаяна на една пейка пред Айфеловата кула и заплаках. Какво щях да правя без моята бивша принцеса? Сега нямаше на кого да напиша една красива любов, едно искрено приятелство,  един топъл дом. Само листи… Празни листи с препълнено-безсмислени думи.   Ядосах се и реших за се откажа- да зарежа всичко и да започна наново по своему.

А някъде… някой тъкмо се канеше да ме напише…