петък, 18 януари 2013 г.

КНИГА С МОЕТО ИМЕ И КАТО МЕН


        Когато влязох в малката библиотека, веднага ме прегърна ароматът на стари книги. Кой би предположил, че една толкова ленива счетоводителка като мен, ще се осмели да си вземе отпуска и да напусне скучния офис? Та аз почти не излизах оттам. Първо, защото имаше неограничено количество безплатно кафе и бисквити… ,и второ, защото адски много ми харесваше как Петко от IT отдел си фръцка задника наляво-надясно. И кой би повярвал че, ще се лиша от всичките си приятели, от социалния си живот ( разбирайте Фейсбук), за да отида на майната си в село Младежко (Югоизточна България), където, разбира се, имаше всичко друго, но не и младежи...
        Това беше просто една селска библиотека, в която единствените посетители най-вероятно бяха сивите мишки и изкукалите пенсионери. За разлика от софийските библиотеки, в които ако си позволиш дори да кихнеш, веднага ще те наругаят, в библиотеката на село Младежко тишината никога не беше задължителна. От отворения прозорец се чуваха прасета, овце, кози, магарета, (прасетата казах ли ги?), които оставиха впечатление у мен, че са обслужващият персонал тук. Представяте ли си - влизаш си ти в библиотеката, поглеждаш към библиотекарката- охранена коза на средна възраст- и я питаш дали случайно може да ти намери „ Белият зъб” от Джек Лондон. „ Разбира се!”- ти казва козата надуто и удря два пъти с копитото си по пода. Изпод рафтовете веднага изскача малък бял помияр , който те гледа с надежда и те моли: „ Вземи ме, вземи ме!”
       Всъщност бял помияр наистина имаше. Той се изниза от една задна стаичка и се навря в краката ми. Може би ви звучи „сладко”, но тогава, тук е моментът да спомена, че шибаното куче, ме взе за дърво и се изпика на,и без това вече умирисаните ми на селски фъшкии, обувки. След него излезе и възрастен мъж с дочени панталони и раздърпана жилетка. От стаичката се носеше цигарен дим, чиято миризма почти веднага се сля с тази на старите книги. Мъжът ме погледна многозначително, след което се закашля тежко.
       -Руси, ела тука бе! Чуваш ли, бе? – старецът взе една книга ( не съм сигурна, но ми се стори, че беше „ Записки по българските въстания”) и я запрати по кучето.
      - Майка ти ше е*а, пиклива мастия, такава… Ти чуваш ли аз к’во ти казвам, бе…?
      Кучето бързо се прибра в стаичката. Мъжът ме погледна отново, след което се обърна и последва кучето. Затвори вратата. По принцип не съм нахален човек, обаче не бях дошла от София до тук, за да ми обърнат гръб. Приближих се и почуках. Никой не ми отговори. Натиснах бравата - беше заключено.
      -Махай се!- изкрещя мъжът.
      -Моля ви, трябва да поговорим…
      - Сега ли се сети, че имаш баща?
      - Моля?
      - Да беше дошла преди два месеца, когато майка ти още беше жива!
      - Ама…
      Тъкмо да се изкажа и от стаичката се чу силен шум. След малко вратата се отвори и Руси отново излезе навън.
      - Чай искаш ли?- попита ме старецът троснато. Троснато, но някак с умиление взе и малкия сак от ръцете ми.
      - Не, алергична съм към билки…
      - Глупости… Като малка липовият ти беше любим!
      - Вижте, бъркате ме с някого. Аз съм тук… Търся една книга...
      Чудесно! Още с тръгването си от София, знаех, че правя грешка, но сега бях убедена в това. Не стига, че пътувах 10 часа, не стига, че вървях още два до селото, не стига, че ме препикаха, ами на всичко отгоре ме и взеха за „блудния син се завръща”. Предполагам, че всичко това ви звучи като някаква абсурдна история… Почакайте да чуете тази: Преди 32 години, майка ми да вземе да отиде „на отдих” в Младежко. Кой нормален човек, ще отиде в някакво затънтено село, за да разглежда "Леярниците". Това са едни такива, като пещери, абе пещери са си даже, които така и не видях, ама и не съжалявам. ( Ако толкова много ми се приходи на пещера, ще отида в кварталната кръчма- там е пълно с истински пещерняци , които играят бесни кючеци и разярено разпиляват салфетки навсякъде). По време на почивката, майка ми се запознава с някакъв историк от Своге- демек баща ми. Целувки-милувки, ала-бала и два месеца по-късно мама разбира за моето съществуване. Взима си повторна почивка и се връща в Младежко, където тайно от баба и дядо ме ражда. Решава да ме изостави, обаче сърце не й дава и ме взима със себе си в София. Татко си бие шута в Унгария, където го блъска туристическа карета и умира на място. До тук добре! Обещаващо начало за мен… Цял живот търся причина защо съм толкова смотана? Смотана ми е работата, смотан ми е живота, смотани са ми мечтите… Накрая се примирих, че просто съм си такава и заживях щастливо, с вперен в задника на Петко поглед. Докато майка ми преди месец не ми каза, че ме е кръстила на заглавието на книга- „Каролина”. Бабата, при, която била докато ме е чакала да се родя, постоянно й носела книги от селската библиотека. Аз, разбира се, веднага разпитах майка ми за какво се разказва в книгата, с надеждата, че може би сюжетът е виновен за смотаното ми съществуване. Оказа се, че тя е чела само корицата. Ей на т’ва не му ли се вика идиотска работа? Как може да си кръстиш детето на книга, която не си чел. Ами ако в нея се разказва за проститутка, която се опитва да заживее нормален живот с Петко IT-то, обаче накрая я намират заклана в евтин бардак на Лъвов мост?
        Не намерих никъде въпросния булеварден роман. Затова реших и аз да направя нещо в тоя скапан живот, нещо да променя… и тръгнах към село Младежко.
       -Вземи! – подаде ми чая старецът.- Как не те досрамя, бе, как не те досрамя? Двайсет години с майка ти сън не сме спали. Да те чакаме!
       Понеже не знаех какво да направя, отпих от чая. Естествено веднага ми се догади, защото наистина бях алергична.
      -Прости ми, не намерих време… - как го изръсих това и аз не разбрах.
      Едва сега възрастният човек ме погледна по-отблизо. Направи няколко крачки към мен, след което плахо прокара ръка през лицето ми. И точно в този момент, в този малък момент, животът ми престана да бъде смотан. Спомних си за абитуриентския ми бал, когато видях нещо подобно да се случва на Ваня- най- добрата ми приятелка ( 3 години по-късно кучката ме обра и отиде с наркоманизираното си гадже в Амстердам). Тогава баща й развълнуван направи подобен жест, а Ваня мигновено се разплака. Всичко ми изглеждаше така лигаво тогава… А сега на мен ми се плачеше също толкова много.
      -За коя книга си дошла?- отдръпна се старецът и без да иска настъпи Руси по лявата лапа. Помияра изскимтя подобно на шефа ми, когато разглежда месечният отчет, и се покри измежду рафтовете.
     - Каролина!- не знам дали името на книгата исках да кажа или да се представя на фалшивия си баща…
     Старецът се обърна и застана до бюро с картони и списъци. Започна да ги премята, докато аз стърчах все така тъпо до него. След около 5 минути мъжът придърпа стар дървен стол и седна:
     -Ще я намеря, тука някъде трябва да е описана, ама… Защо не отидеш да видиш майка си? Като се върнеш ще съм готов.
„Каролино, колко си проста! Затваряй си устата!”- не спирах да си повтарям.
      -Добре… Как да я намеря…? ( „Млъкни ти казах, бе, счетоводителко изключително глупава!”-крещях си наум.)
     -Ще ти обясня…
     ...Докато вървях измежду гробовете, си представях, че търся гроба на истинската си майка. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам майка си и искам да е жива още дълго, дълго… Но чувството беше толкова истинско… Кой беше този човек? Защо беше този човек?
     Усещала съм какви ли не миризми- на цветя, на дъжда, на гора, на пот, на болница… Но никога преди не бях усещала миризмата на смъртта. Чудех се, как може едно толкова малко село, да има такива големи гробища. Бас държа, че умрелите наоколо бяха повече от жителите на Младежко.
       Скоро спрях пред гроба на възрастна жена- тази на библиотекаря.
       -Здравей…! Не се познаваме, но мъжът ти настоя… - чувствах се толкова неловко. – Как я караш?( Колко оригинално, та жената беше умряла! Какво очаквах да ми каже? Че си е мечтала за „живот като този” ли ?) – Не искам да те тревожа, обаче този твоят, се е побъркал… - и млъкнах. Портретът от мраморната плоча се взираше в мен толкова жадно… Сякаш искаше да ми проговори, сякаш знаеше, че съм чужда и не ми е тук мястото. Точно в този момент аз спонтанно се разплаках… Плачех за всичките идиотщини, които се бяха случили в живота ми, за пропиляното време зад бюрото, за самотата, за нищото…
       Докато бършех сълзите си с прогизналия от тях ръкав, погледът ми попадна на буренясал гроб, до този на бабата. Приближих се. Изпод бръшляна се подаваше черно бяла снимка на жена около моята възраст. Пресегнах се, за да видя името. Това беше дъщерята на библиотекаря. Тази, която чакаше той от двайсет години. Не знам защо, но в този момент не можах да пророня и сълза. (Как не ме беше срам да плача над чужд гроб за собственото си нещастие, а за чуждото- да не пророня и една сълза. Бях същата, като тези от които цял живот се отвращавам.)
      -Намерих я - каза ми с типичния си троснат тон старецът. Той ми подаде малка зелена книжка с името ми на корицата и мазно петно над него. Дори не я отворих. През цялото време погледът ми следеше библиотекаря. Изпитвах огромна нужда да го наблюдавам- как се движи, какви жестове и мимики прави, как говори…
     - Как е майка ти?
     - Добре е…- промълвих с пресипнал глас.
     - Да дойдеш пак…. Щото…Седя, седя, пък ми домъчнее за тебe…
    Аз кимнах неловко с глава. Взех малкия сак от стола до мъжа и го нарамих. После започнах да отстъпвам назад. Вървях назад, с лице към библиотекаря, сякаш излизам от църква… Той ме гледаше как се отдалечавам, но не мърдаше от мястото си. Дори Руси стоеше неподвижен. Скоро мъжът се изгуби от погледа ми…Може би завинаги.
   Автобусът беше почти празен. Имаше две баби до шофьора и едно малко циганче с кака си пред мен. Отворих чантата си и извадих книгата, заради която бях отишла в Младежко. Започнах да чета…
    И ето го смотаният ми апартамент- стар и влажен. Ето я и котката ми - пак спи. Захвърлих сака в коридора. Дори не се събух, а направо връхлетях в хола и се проснах на дивана. Всичко изглеждаше същото, но някак не беше… После станах и взех книгата от чантата. Отворих вратата на терасата и излязох на нея. Вятърът брулеше есенните клони и разпиляваше листата. Разтворих книгата по средата, след което просто я разкъсах. После я разтворих още на две, и още на две… късах и разпръсвах листите сред есенната шума. Егати тъпата книга. В нея нямаше нищо специално, нищо вълнуващо, нищо, което да ти спре дъхът… С две думи: книга с моето име и като мен. И въпреки това, вече не бях същата. Някак не бях съвсем аз...