ДЪРВЕТАТА НЕ МОГАТ ДА УМРАТ

Пътуваме с баща ми, а в колата... радиото пее Bossa nova... И мисля си, как днес видях, че слънцето припадна. Стана моравочервено... Зловещо ми намигна през сребристата паяжина на облаците и... не издържа да бъде слънце...

И тук студените ветрове духат.  Снегът безмилостно пада и затрупва земята с белите си мъртви тела.  Малкият град е сгушен в себе си и зъзне.  Пак ще ме погълне в празното си пространство и ще ме върне далече, далече назад, когато зимата беше красива, а душата ми- чиста. 

Вървя и гледам как децата правят своите снежни човеци, с морковооранжеви носове и метли в ръцете.  Рисуват ги усмихнати, измислят им имена, правят ги свои верни приятели. Спирам се за миг и затварям очи:

На 12 съм. Зимата е по-бяла от всякога, а аз нямам търпение да наруша безкрайните й бели равнини с цикламените си ботуши.  Сняг и стъпки… И гора. Някъде назад е моят дом. Ще ме почака.  Първо ще се навъргалям като дивите елени, а пък после майка да му мисли… Бягам сред дърветата, а зад едно от тях се плези закачливо Вихрен.
   -Сега съм малък бог! – се смее той и клати боровите клони. Снегът се свлича и посипва черните ми плитки. Малка съм и не разбирам, че обичам. Бягам и ми е студено, но не мисля за това.  Две очи ми стигат, за да забравя, че ме чакат за вечеря.
    -Ще те хвана и ще те целуна
    - Брат ми ще те бие, остави ме!- заканвам се, но спирам. Да ме хване!

На 12 всичко е магично. Когато устни в устни се допират, тялото ти спира да живее. Чуваш само клаксон на сърце и птици.  Вихрен ме докосва с мокрите си длани и ми казва, че съм мека.  После ме повлича към града. Нали ни чакат…
   -Това, за брат ти… беше само смешка…?
   -Утре ще ти кажа!- намигам му и се прибирам.

Отварям очи. Децата се гонят, а измежду снежните човеци, виждам един по- различен. Просто без морков и без метла. Черните въглени на очите му изглеждат тъжни. Няма я широката снежночовешка усмивка. Едва сега видях, че срещу него се взира някакъв млад мъж.

-Хей, защо е тъжен твоят снежен човек?- го питам аз.

-Той не е мой- възразява непознатият.

-А на кого е тогава?

-Може би… твой!- отговаря ми мъжът и тръгва надолу по улицата.

-Здравей!- се чу от някъде. Огледах се, но около мен се диплеше само

призрачната дантела на снега.

-Аз съм пред тебе… Не ме ли виждаш?- Снежният човек внимателно се раздвижи, за

да не ме уплаши.  Очите му се усмихнаха топло.

-Здравей...-  чудно ми е защо заговаря именно мен… – Значи ти си моят снежен човек…?

-Да. И съм на твое разположение. Спокойно можеш да се разходиш с мен.

Отдавна пораснах и спрях да вярвам в магии. Обаче, моят снежен човек, взима ръката ми и за моя изненада дланите му са топли като летен дъжд. Хващам го здраво. Не трябва да ми избяга. Такъв, какъвто искам е. Такъв, какъвто винаги съм си го представяла.

         -Сигурно ние сме като богове за тях… Майка ми каза, че няма Бог, пък и да има, той ще бъде толкова голям, че ние ще му се виждаме като мравки.- обяснява ми Вихрен докато наблюдаваме в гората как една мравка се опитва да пренесе житно зрънце. После се навежда и подбутва с пръст зърното, за да помогне на животинката. Тя побягва, изплашена от незнайната сила, която е нарушила мирния й труд.
        - Не разбира от добро- ядосва се Вихрен и стъпва върху малкото същество, за да покаже божествената си сила. – Умря. Сигурно никога не е знаела, че ще умре. Да отидем до онова дърво и да напишем имената си на него.
       -Защо?- го питам аз, а той ме дърпа!
       - Ще бъдем вечни. Дърветата не могат да умират.
       -Не могат ли? А ние?
       - И ние! Сега съм бог на мравките… Но ще порасна…

Вървя из малкия град с моя снежен човек, а хората ми се присмиват. Сензация сме. Нека!  „ Колко е студен пък този”- чувам да шушукат. Иде ми да се обърна, че като ги фрасна… Ще ги изчезна всичките човеци и градът ще бъде само мой. Както на 12…

               Заспиваме със снежния човек  на пейка в парка. Прегърната в студеното, но топло. Далече са трамваите, колите… фалшивите приятели, любовите… Далече е самотното ми дишане и всичко, за което в други нощи плача. Последното, което си помислям е: „ Завинаги…”

               Събуждам се премръзнала. До мен е празно.  „ Егати филма, пак съм се напила…” Потеглям си към вкъщи и опитвам да си спомня…  „ Боже, някак си накриво май пораснах…”

 Следобедът е слънчев, а децата са забравили за снежните човеци. Защо са им? Сега от кал ще си пекат кюфтета… Баща ми ме навива за гората. Отивам. Защо пък да не ида…  И ето го. Покоят. Да, точно тази тишина наоколо, тя ме притеснява. Спирам и се вслушвам, изопнала брадичка, по посока към дърветата, сред които играехме с Вихрен… Но никакъв полъх на вятъра не полюшва боровете, никаква птичка не възпява красивия зимен ден, няма ни и нас. Природата сякаш е застинала и имам усещането, че не съм на мястото си, че никога преди не съм била тук. Очевидно всяко същество в гората е наясно какво ще се случи, само аз – глупачката- продължавам да се движа тромаво напред. Стигам и виждам, че имената ни- моето и на Вихрен- все още стоят впити в кората на дървото. Колко банално. С изранени и кървави пръсти свалям дървесната обвивка. Разчоплям я, за да се спася. После сядам на земята и поемам дъх. Крещя толкова силно, че гората се тресе, а небето се вдига още по-нависоко. Викам, защото веднъж се обича. Викам, защото веднъж се топи любовта.  Чувам бягащи стъпки- баща ми: 

 -Какво стана?- задъхан ме пита той.

 Аз се изправям от снега, изтупвам се и увивам шала около врата си:

 -Нищо, едно дърво току що умря.

Пътуваме с баща ми, а в колата... радиото пее Bossa nova... И мисля си, как днес видях, че слънцето припадна. Стана моравочервено... Зловещо ми намигна през сребристата паяжина на облаците и... не издържа да бъде слънце...