…Аз се засмивам като на стар виц и не казвам нито дума. Ти изплашен пускаш чешмата в кухнята и слагаш сгорещената ми ръка под студената струя. Гледаш ме с големите си очи притеснен и ме целуваш по челото. Затварям клепачи:
08:00 часа
Набутвам премръзналите си крака в твоите, а ти сънено ме избутваш и се скриваш в завивките, които майка ти настоя да използваме. Аз нахално ги издърпвам и се долепям до теб, но ти с досада се обръщаш и продължаваш да спиш. „ Не съм ли вече малкото ти юрганче?”- лигавя се аз, но всичко, което получавам в отговор, е досадният шум от духалката. Ставам и се обличам набързо: „ Майната ти! Този път няма да ти направя кафе!”-заканвам се аз наум и влизам в кухнята. След малко влизаш и ти и се пресягаш за чашата пред мен. Поглеждаш ме виновно и аз все пак ти наливам от горещата кана. Кафе. Точно, както го обичаш- с мед и канела, без много мляко и една лъжичка сусам. Отивам до коридора да се обуя докато ти нагъваш бисквити и обличам старото си палто. До него величествено виси скъпият кожух, който майка ти ми подари за Коледа, но аз пак няма да го облека- дъртата кучка ме накара да си платя половината. Ти ядеш, а аз си мисля: ”Ще взема да го разрежа тоя скапан кожух и ще обличам само едната половина, ама, поне ще знам, че си е моята.” После излизам без да ти кажа довиждане, а ти ме догонваш. Но не за да ми се извиниш, а за да си го върнеш : „ Марина, върни се, к’во се параиш ся!”- разнася се по стълбището. Аз продължавам надолу и с усмивка подминавам нахалния ни съсед: „Е, к’во пък толкова! Всеки може да си изпусне нервите...” Хващам трамвая и докато съм вътре, ти вече усилено ми изпращаш sms-и: „Az sym ebasi lainoto!”, “Izvinqvai! Izvinen li sym veche :)?”, “I bez tova shtqh da te vodq na kino, no sega pone imame povod”… Колко мило от твоя страна. Ще те помъча още малко, а после ще отида на козметик- довечера ни предстои сдобряване.
10:30 часа
Офисът е все в същия си състав- аз и колегата Слави. Той е работохолик. Когато и да отида до офиса, Слави винаги е там. Измежду колегите се носи слух, че от година не се е прибирал вкъщи. Никой не го е виждал нито да влиза, нито да излиза от сградата. Аз събличам палтото си, а Слави вече ми е приготвил кафето. Той не ми говори много, от мълчаливите е, но пък за сметка на това, моята уста не спира да бълва простотии. „ Слави, моите или твоите крака миришат този път? Я, чакай… не, тези май са на Даката от горния етаж!” Слави се засмива и кима с глава, но в никакъв случай не проговаря- това ще урони авторитета му. Аз забивам поглед в екрана на лаптопа и с досада установявам, че без да искам съм взела твоя. И друг път се е случвало- 100 пъти съм ти казвала да не ми използваш чантата за компютъра. Отварям фейсбука си. Никой нищо не ми е харесал, коментирал или изпратил. Преглеждам и твоя профил- популярен си. Натискам няколко like-a, за да маркирам , че все още си мой, след което затварям капака на лаптопа и поглеждам през прозореца. „ Мамка му, какъв прекрасен сняг! Колега, обличай се, отиваме на разходка!” Слави притеснено ме поглежда, а аз нахално гася компютъра му и навличам палтото си.
14:30 часа
И ето ни! С колегата „мааме” баници в Южния парк . „Ай, кажи нещо, бе, Слави…!”, мрънкам аз, а той като по чудо си отваря устата , за да ми издекламира: ” Като се яде, не се говори!” „То пък като не ядеш щото… се спукваш да приказваш!”- мисля си наум и отпивам от студената си боза. Снегът се рони от небето и необезпокояван от вятъра покрива пътеки, дървета и мостове… В далечината виждам двама влюбени да се гонят в преспите и да се целят със сняг. Вече съм голямо момиче… да си го кажем честно- ти никога не правиш това с мен. Предполагам, че циничният ми език и прекомерният ми непукизъм убиват желанието ти за каквото и да е. Момичето пада в снега и разлива красивия си смях из парка. Дори Слави се разсмива. Поглежда ме, а аз тъжно му подавам празното си шишенце от бозата „ Като ходиш до коша, хвърли и това.” Не отделям поглед от мъжа, който също пада в пухкавината на бялото и нежно целува лицето на момичето. Тя тайно загребва шепа сняг и я пуска през врата в сгорещеното му тяло, а той се сгърчва от студа и разнася смеха си сред дърветата. Не мога да отделя очи… Така красиво е… Горещи тела в студения сняг… Като за мен! Ще се прибера и ще те помоля да го направим и ние. Ей така- да си докажем, че се обичаме.
17:30 часа
Ставам от бюрото си, прибирам компютъра ти и излизам набързо от офиса. Дори не казвам довиждане на Слави- задрямал е на стола и не искам да го будя за глупости. На трамвайната спирка е претъпкано с хора, а краката ми са мокри от мръсната киша. Качвам се без билет и , разбира се, при мен се спира дебел контрольор:
-Вашият билет, моля?
-Нямам.
-10 лева?
-И тях ги нямам.
-Еми-и-и, ще се пише акт.
"Дреме ми на гъза!"- казвам аз, като си мисля, че го казвам на ум, но в този момент върху мен се излива укорителният звук на цъкащи езици.И все пак! Няма да дам и стотинка! Слизам от трамвая и поглеждам към контрольора. Свалям чантата си с твоя лаптоп вътре и му я подавам: „ На! Вместо десетте лева!” Дебелата чичка ме поглежда въпросително, но всичко, което вижда е джвакащите ми в кишата крака. Отдалечавам се с един товар по-малко.
19:00 часа
Влизам вкъщи премръзнала, а ти лежиш на дивана в хола и гледаш „ Часът на Милен Цветков”. Не мога да го понасям този, само депресира хората, но ти му се възхищаваш- нали сте били от един клас. Преобличам се набързо и отивам в кухнята за да сготвя любимото ти- „ Яйца на очи”. Ти ставаш мързеливо от дивана и идваш при мен. Прегръщаш ме нежно и се опитваш да ме целунеш, но аз се отдръпвам и вадя две яйца от хладилника. „ Още ли си ми ядосана?” – питаш ме гузно, а аз пускам газовия котлон и драсвам една клечка от кибрита на масата. „ Не!” – пак лъжа , защото не знам какво друго да кажа. Удрям едното яйце в ръба на тигана и го пльосвам в нагорещеното олио. После слагам при него и второто, а няколко капки от мазнината ме изгарят по лявата ръка. Аз се засмивам като на стар виц и не казвам нито дума. Ти изплашен пускаш чешмата в кухнята и слагаш сгорещената ми ръка под студената струя. Гледаш ме с големите си очи притеснен и ме целуваш по челото. Затварям клепачи. И ето те- докато Слави хвърля бозата ми в коша, аз те гледам с новото ти момиче в парка и се чудя дали си мислиш за мен сега. Ако знаеше, че те гледам, би ли я оставил сама сред снега, за да дойдеш при мен и да кажеш : „ Прости ми!” И аз мога да те целя със снежни топки, просто не съм се сещала… Дали е по-добре от това да ти сготвя? Да те завия в снега под слънцето… така по-добре ли е? Отварям клепачите си, а ти ме прегръщаш:
-Така по-добре ли е? – питаш ме, докато студената струя се стича по изгорената ми ръка.
- По- добре е… само дето малко боли…- отговарям ти.
00:00 часа
Спиш, а аз се изнизвам от леглото и си събирам багажа. „Какво ще ти се обяснявам пък точно на тебе!”- мрънкам наум и тръгвам надолу по стълбите с два куфара. Тръгвам си, за да сме всички щастливи. Ще се събудиш утре сутрин, за пръв път необезпокояван от мен, ще потърсиш лаптопа си, за да видиш, кой какво ти е писал в социалната мрежа, но всичко, което ще откриеш, ще бъде разрязания кожух на майка ти- моето парче си го взимам! После ще отидеш до офиса, но там ще те чака само Слави. Може да го попиташ къде съм, но всичко, което ще чуеш от него, ще бъде мълчание. Мълчание е и това, което ще ти оставя. Другото си го имаш… След месец- два снегът ще се стопи и ти ще ме поискаш отново, защото може да не съм добра в зимните игри, но пролетта ми е стихия. Ще отидеш в парка случайно, а аз ще съм там сред дърветата, прегърната от хубавото им зелено и ще те попитам: „ Така по-добре ли е?” Ти ще затвориш клепачите си, така, както аз моите някога, и повече няма да ме видиш, защото от мен ще остане само идея. После ще си тръгнеш към вкъщи по обагрената алея и тихо ще промълвиш: „ По-добре е… само дето малко боли…”
Няма коментари:
Публикуване на коментар