...ЗАЩОТО ОТ МЕН ЩЕ ОСТАНЕ САМО ИДЕЯ (малък разказ за нашата раздяла)

 
  …Аз се засмивам като на стар виц и не казвам нито дума. Ти изплашен пускаш чешмата в кухнята и слагаш сгорещената ми ръка под студената струя. Гледаш ме с големите си очи притеснен и ме целуваш по челото. Затварям клепачи:

08:00 часа

     Набутвам премръзналите си крака в твоите, а ти сънено ме избутваш и се скриваш в завивките, които майка ти настоя да използваме. Аз нахално ги издърпвам и се долепям до теб, но ти с досада се обръщаш и продължаваш да спиш. „ Не съм ли вече малкото ти юрганче?”- лигавя се аз, но всичко, което получавам в отговор, е досадният шум от духалката. Ставам и се обличам набързо: „ Майната ти! Този път няма да ти направя кафе!”-заканвам се аз наум и влизам в кухнята. След малко влизаш и ти и се пресягаш за чашата пред мен. Поглеждаш ме виновно и аз все пак ти наливам от горещата кана. Кафе. Точно, както го обичаш- с мед и канела, без много мляко и една лъжичка сусам. Отивам до коридора да се обуя докато ти нагъваш бисквити и обличам старото си палто. До него величествено виси скъпият кожух, който майка ти ми подари за Коледа, но аз пак няма да го облека- дъртата кучка ме накара да си платя половината. Ти ядеш, а аз си мисля: ”Ще взема да го разрежа тоя скапан кожух и ще обличам само едната половина, ама, поне ще знам, че си е моята.” После излизам без да ти кажа довиждане, а ти ме догонваш. Но не за да ми се извиниш, а за да си го върнеш : „ Марина, върни се, к’во се параиш ся!”- разнася се по стълбището. Аз продължавам надолу и с усмивка подминавам нахалния ни съсед: „Е, к’во пък толкова! Всеки може да си изпусне нервите...” Хващам трамвая и докато съм вътре, ти вече усилено ми изпращаш sms-и: „Az sym ebasi lainoto!”, “Izvinqvai! Izvinen li sym veche :)?”, “I bez tova shtqh da te vodq na kino, no sega pone imame povod”… Колко мило от твоя страна. Ще те помъча още малко, а после ще отида на козметик- довечера ни предстои сдобряване.

10:30 часа

       Офисът е все в същия си състав- аз и колегата Слави. Той е работохолик. Когато и да отида до офиса, Слави винаги е там. Измежду колегите се носи слух, че от година не се е прибирал вкъщи. Никой не го е виждал нито да влиза, нито да излиза от сградата. Аз събличам палтото си, а Слави вече ми е приготвил кафето. Той не ми говори много, от мълчаливите е, но пък за сметка на това, моята уста не спира да бълва простотии. „ Слави, моите или твоите крака миришат този път? Я, чакай… не, тези май са на Даката от горния етаж!” Слави се засмива и кима с глава, но в никакъв случай не проговаря- това ще урони авторитета му. Аз забивам поглед в екрана на лаптопа и с досада установявам, че без да искам съм взела твоя. И друг път се е случвало- 100 пъти съм ти казвала да не ми използваш чантата за компютъра. Отварям фейсбука си. Никой нищо не ми е харесал, коментирал или изпратил. Преглеждам и твоя профил- популярен си. Натискам няколко like-a, за да маркирам , че все още си мой, след което затварям капака на лаптопа и поглеждам през прозореца. „ Мамка му, какъв прекрасен сняг! Колега, обличай се, отиваме на разходка!” Слави притеснено ме поглежда, а аз нахално гася компютъра му и навличам палтото си.

14:30 часа

     И ето ни! С колегата „мааме” баници в Южния парк . „Ай, кажи нещо, бе, Слави…!”, мрънкам аз, а той като по чудо си отваря устата , за да ми издекламира: ” Като се яде, не се говори!” „То пък като не ядеш щото… се спукваш да приказваш!”- мисля си наум и отпивам от студената си боза. Снегът се рони от небето и необезпокояван от вятъра покрива пътеки, дървета и мостове… В далечината виждам двама влюбени да се гонят в преспите и да се целят със сняг. Вече съм голямо момиче… да си го кажем честно- ти никога не правиш това с мен. Предполагам, че циничният ми език и прекомерният ми непукизъм убиват желанието ти за каквото и да е. Момичето пада в снега и разлива красивия си смях из парка. Дори Слави се разсмива. Поглежда ме, а аз тъжно му подавам празното си шишенце от бозата „ Като ходиш до коша, хвърли и това.” Не отделям поглед от мъжа, който също пада в пухкавината на бялото и нежно целува лицето на момичето. Тя тайно загребва шепа сняг и я пуска през врата в сгорещеното му тяло, а той се сгърчва от студа и разнася смеха си сред дърветата. Не мога да отделя очи… Така красиво е… Горещи тела в студения сняг… Като за мен! Ще се прибера и ще те помоля да го направим и ние. Ей така- да си докажем, че се обичаме.

17:30 часа

     Ставам от бюрото си, прибирам компютъра ти и излизам набързо от офиса. Дори не казвам довиждане на Слави- задрямал е на стола и не искам да го будя за глупости. На трамвайната спирка е претъпкано с хора, а краката ми са мокри от мръсната киша. Качвам се без билет и , разбира се, при мен се спира дебел контрольор:
       -Вашият билет, моля?
       -Нямам.
       -10 лева?
       -И тях ги нямам.
       -Еми-и-и, ще се пише акт.
   "Дреме ми на гъза!"- казвам аз, като си мисля, че го казвам на ум, но в този момент върху мен се излива укорителният звук на цъкащи езици.И все пак! Няма да дам и стотинка! Слизам от трамвая и поглеждам към контрольора. Свалям чантата си с твоя лаптоп вътре и му я подавам: „ На! Вместо десетте лева!” Дебелата чичка ме поглежда въпросително, но всичко, което вижда е джвакащите ми в кишата крака. Отдалечавам се с един товар по-малко.

19:00 часа

      Влизам вкъщи премръзнала, а ти лежиш на дивана в хола и гледаш „ Часът на Милен Цветков”. Не мога да го понасям този, само депресира хората, но ти му се възхищаваш- нали сте били от един клас. Преобличам се набързо и отивам в кухнята за да сготвя любимото ти- „ Яйца на очи”. Ти ставаш мързеливо от дивана и идваш при мен. Прегръщаш ме нежно и се опитваш да ме целунеш, но аз се отдръпвам и вадя две яйца от хладилника. „ Още ли си ми ядосана?” – питаш ме гузно, а аз пускам газовия котлон и драсвам една клечка от кибрита на масата. „ Не!” – пак лъжа , защото не знам какво друго да кажа. Удрям едното яйце в ръба на тигана и го пльосвам в нагорещеното олио. После слагам при него и второто, а няколко капки от мазнината ме изгарят по лявата ръка. Аз се засмивам като на стар виц и не казвам нито дума. Ти изплашен пускаш чешмата в кухнята и слагаш сгорещената ми ръка под студената струя. Гледаш ме с големите си очи притеснен и ме целуваш по челото. Затварям клепачи. И ето те- докато Слави хвърля бозата ми в коша, аз те гледам с новото ти момиче в парка и се чудя дали си мислиш за мен сега. Ако знаеше, че те гледам, би ли я оставил сама сред снега, за да дойдеш при мен и да кажеш : „ Прости ми!” И аз мога да те целя със снежни топки, просто не съм се сещала… Дали е по-добре от това да ти сготвя? Да те завия в снега под слънцето… така по-добре ли е? Отварям клепачите си, а ти ме прегръщаш:
      -Така по-добре ли е? – питаш ме, докато студената струя се стича по изгорената ми ръка.
     - По- добре е… само дето малко боли…- отговарям ти.

00:00 часа

      Спиш, а аз се изнизвам от леглото и си събирам багажа. „Какво ще ти се обяснявам пък точно на тебе!”- мрънкам наум и тръгвам надолу по стълбите с два куфара. Тръгвам си, за да сме всички щастливи. Ще се събудиш утре сутрин, за пръв път необезпокояван от мен, ще потърсиш лаптопа си, за да видиш, кой какво ти е писал в социалната мрежа, но всичко, което ще откриеш, ще бъде разрязания кожух на майка ти- моето парче си го взимам! После ще отидеш до офиса, но там ще те чака само Слави. Може да го попиташ къде съм, но всичко, което ще чуеш от него, ще бъде мълчание. Мълчание е и това, което ще ти оставя. Другото си го имаш… След месец- два снегът ще се стопи и ти ще ме поискаш отново, защото може да не съм добра в зимните игри, но пролетта ми е стихия. Ще отидеш в парка случайно, а аз ще съм там сред дърветата, прегърната от хубавото им зелено и ще те попитам: „ Така по-добре ли е?” Ти ще затвориш клепачите си, така, както аз моите някога, и повече няма да ме видиш, защото от мен ще остане само идея. После ще си тръгнеш към вкъщи по обагрената алея и тихо ще промълвиш: „ По-добре е… само дето малко боли…”

ЕТО КАК ПРОДЪЛЖИ ВЛАКЪТ

     -… Но… Ето, кажи ми! Кажи ми … как да продължа, когато някой си отива завинаги? Когато водата тече на обратно, небето е изместило земята, а атмосферата е станала на дим? Как да продължа, когато зениците ми пулсират отчаяни, ръцете ми отказват да докосват, а гласът ми забравя същността на звука? Когато всичко мирише на отдалечаване, корабите се изгубват в морето, пясъкът се превръща в безнищие, фарът прегризва светлината си…как да продължа ми кажи..?! Когато нозете ми не чувстват твърдото, когато някогашното „тук” се превръща в завинаги избягалото „там”, да вярвам ли, че ще продължа? В избухналата прегръдка, в пълното на луната, в корените на изкорененото, в изгубеното на „само веднъж откритото”, път ще намеря ли? Ти ми кажи? Страннице, ти ми кажи… ти, която си преминала през многото, дето не го знам, през малкото, дето го мечтая и през непознатото, дето ме дебне кръвожадно… Как да продължа?

     - Едни ден (още живеех във Франция) се качих на влака. Трябваше да отида до някъде, и аз не помня точно до къде, но… трябваше да отида! Влакът беше толкова претъпкан и вонящ, че още с качването си се питах: „ Кога ще пристигна?!” Седнах до една възрастна жена, която четеше сутрешния вестник, а срещу нея някакъв неудачник дъвчеше бонбони. Изведнъж, по средата на пътя, се чу ужасяващ звук. Влакът рязко спря. Тишина. Само хруптежа на бонбоните нарушаваше пълнотата на безвремието. Лицата на всички за секунда останаха безизразни и неподвижни, а в мен нахлу натрапчивият аромат на страх, ароматът на „какво по дяволите става?”. Бяха блъснали човек. Тялото му беше премазано… След малко настъпи тъмнина. Електричеството беше напълно спряно, а под влака се чуваше шумът на вода. Хората около мен притихнаха изплашени, а неудачникът с бонбоните налапа и последният, само за да докаже, че не му пука какво се случва. Всъщност, това, което се случваше беше „почистване”. За да измият и отстранят останките от костите на жертвата, спряха електричеството.Трябваше да почистят, иначе как ще продължи влакът? Вода и бездна… Бездна и вода. После… движение... После... потеглящ влак... Като че ли никога не е било!Все едно никога не се е случвало и не би могло да се случи… И днес ме питаш как да продължиш...

Но всичко, което мога да ти кажа е: " Ето как продължи влакът!"

Благодаря на Надежда, че намери смелост да поговори с мен, за това, за което никой друг от приятелите ми не би посмял!

ВЕЧНО ТВОЯ: ПЪТНИЦА

   
Здравей, Добри Човече!

       Пиша ти от града, в който безсмислените неща са на почит. От града, в който и президентът мирише на баничка с извара, а да си безчувствен е въпрос на престиж... Времето тук е променливо - точно както му е редът, приятелите са фалшиви - точно както му е редът, а транспортът е нищо повече от клошарски кутии на колела...,точно както му е редът. Забележителностите не са многo, но пък за сметка на това някои от тях наистина са забележителни. Хората са добри понякога, което ми е достатъчно, а и смея ли да поискам повече...
      Устроих се още преди шест години, но намерих време да ти пиша чак сега. Живея на осмия етаж в едно пропаднало общежитие, където може да срещнеш по-често хлебарки, отколкото хора. Понякога ги бъркам, но хлебарките не ми се сърдят. Апартаментът ми е тесен и малък, а аз - широка и голяма, но все пак се побирам. Нямам кафеварка, правя си Нескафе и то не всяка сутрин - не винаги искам да се събудя. Никога не залоствам вратата, защото няма какво да ми вземат. А и е по- удобно, както за тези, които имат нужда да дойдат при мен, така и за тези, които искат да си отидат. Всъщност, апартаментът ми може да бъде наречен „Свободна държава”, но засега се води просто „804”. Харесвам това място и знам, че ако си тръгна, мирисът на мухъл ще ми липсва много, много, много.
      Много е всичко в живота ми тук. Много са цигареният дим, евтиният ром... Причините са много, а несъществените неща - направо безкрайни. Но иначе съм добре. На пълен работен ден съм, изкарвам добри пари с честен труд, доволни са от мен, за името ми не питат( не бих и им го дала). Малко са тези, които обичам, в повечето случаи -неправилните, но в крайна сметка и на тях някой трябва да им даде. Ако се чудиш, не съм се задомила, рано ми е, а и не е модерно.
      Пиша ти, защото разбрах, че при теб нещата не вървят. Шибаните неща никога не вървят, освен ако не ги буташ. Така че не се притеснявай, всичко ще се подреди...или тотално ще се разбърка... И все пак, успокоително е да знаеш, че и в двата случая ще бъде временно.
Бих ти разказала още много неща... За съседа ми, например. Миналата седмица си купил от магазина свински уши. Преди да ги опече забелязал, че на едното от тях има номер, най- вероятно останал от кланицата. Преписал цифрите, играл "6/49" с тях и спечелил седем милиона. Спечелил седем милиона от... свинско ухо! Някои хора просто са креативни.
      Бих ти разказала също за птиците, за дърветата, за хората, за безумията, за изгодата, за малките, за големите, за виждащите, за безвъзвратно ослепелите, но всичко е без значение.
Защото аз, Добри Човече, не съм оттук, никак не съм оттук!

                                                                                     Вечно твоя: Пътница

МОЯТА СВЕТЛИНА ( На майка ми)

     Когато преди 25 години се появих на този свят, Моята Светлина ме обгърна, за да мога да виждам, за да ми е топло, за да имам път. Когато преди 25 години се появих на този свят, Моята Светлина разтвори лъчите си, за да има за какво да се хвана. Всъщност… равновесието, за което сега ми завиждате, е следствие от Моята Светлина.
     Моята Светлина е препълнена с дихание, а звукът от него е любимата ми музика. Тя не говори, присъщо й е предимно мълчанието. Нейното мълчание е най- красивото лилаво, което някога сте виждали. Всъщност, ако не сте виждали мълчанието на Моята Светлина, значи никога не сте виждали лилавия цвят.
      Моята светлина ме приема такава, каквато съм. На нея не й е нужно вашето одобрение, за да ме озарява. Тя не се вълнува от „ Коя съм!”, „ Каква съм!”, „ Защо съм!”… На нея й е достатъчно да се завръщам…
     Моята Светлина не се нуждае от разбиране! Тя трябва да остане неразбрана, защото е извън! Моята Светлина не трябва да бъде виждана от всеки. Тя трябва да остане видение… само за тези, които са над! Всъщност Моята Светлина докосва избирателно… Аз съм избрана!
     Моята Светлина е вечна. Тя няма възраст, няма име… безпространствена е. Мнозина си позволяват да я наричат Виолета, но малко са тези, които знаят, че тя е моята Виолетова!
     Моята Светлина е люляково утро. Моята светлина е космическа нощ. Всъщност Моята Светлина е всичко това, което смея да назова „Живот!"
     Обичам Моята Светлина!

КОЛЮ КРАВАЯ И НЕГОВИЯТ СОПОЛ

       
        Колю Кравая беше най- необикновеното момче в града. Беше проговорил едва на една годинка, когато всичките му близки се бяха събрали на прощапулник. Тогава Колю изтегли от купчето с предмети една плюшена крава. „ Крава!”- зарадва се майка му, която вече го виждаше като успял краваромагнат. „ Крава я!”- проговори с гордост Колю и така увековечи литературния си псевдоним завинаги. Едва в 8-ми клас, а вече можеше да чете и смята. И колко много се увличаше по литературата, в частност по българската . „ Кой не знае Колю Крвая, кой не е слушал за него”- беше любимото му стихотворение, с което караше и учители и ученици да онемяват от възхищение. Всички знаеха, че един ден това създание на природата, този гений, ще отсрами провинциалната гимназия и тя завинаги ще остане в историята на българската просвета. Колю не беше от онези деца, които „просто съществуваха”. Той си имаше собствена философия за живота. Тя беше вдъхновена от единственото изречение, което Колю знаеше от учебника по английски. „ There’s nothing better than a cold shower to wake you up in the morning.” И така… всяка сутрин той излизаше на терасата и гледаше с умиление как долу котката се е излегнала и спи спокойно. После й плисваше един леген с вода и като велик мислител промълвяваше: „ There’s nothing better than a cold shower to wake you up in the morning.” Такъв си беше Кравая, добър, умен и грижовен. Някой можеше да каже, че в него няма нищо специално, защото е едва на 14 години. Но Колю знаеше, че той е на много повече. „ Имам- нямам 30!”- даваше си Колю. И като мъж, който беше в разцвета на възрастта си, той пушеше най-добрите цигари („ Вайсрой от червения, како Ванче! ”) , пиеше само Бушмилс („ Копеле, налей едно голямо, ама без лед!”) и разбира се сменяше „другарките” си в живота по- често, отколкото сменяше чорапите си. Такъв беше идеалният свят на Колю Кравая- идеален. Всички му се възхищаваха, и съученици, и учители, и комшии. Допитваха се до него за важните неща от живота, а Колю им плисваше по един леген със студена вода и така решаваше проблемите им.
          Живееше си щастливо Колю Кравая. Докато един ден от носа му не излезе сопол. Малък зелен сопол, който се държеше здраво за единствената по рода си и уникална ноздра в света. Първоначално Колю не се притесни, издърпа ръкава си и уверено го прокара през носа си. Сополът обаче се скри навътре в ноздрата. След като опасността беше преминала той се появи отново и се засмя подигравателно. Колю се ядоса, стана от шезлонга на терасата, на която се препичаше в пролетния ден , зае отбранителна позиция, след което дълбоко всмръкна нахалния сопол. Зеленото създание се прибра навътре, погъделичка гърлото на Кравая и се върна обратно там, където му харесваше най- много- на върха на ноздрата. Какво ли не опитваше Колю, но сопола упорито стоеше там и се смееше доволен. С течение на времето, хората започнаха да отбягват Колю. Какъв гений можеше да бъде той, щом не може да се справи със собствения си сопол? „ Прибери си най-вече сопола!”- бяха и последните думи на майка му, преди да издъхне и да напусне земния живот.
         Минаха години, никой вече не се интересуваше от Колю Кравая. „Кой знае Колю Кравая, кой изобщо е чувал за него”- рецитираше трагично той. Живееше си сам в малката си къща, изповядваше философията си неизменно и достойно плисваше легените със студена вода върху всеки, който „дръзваше” да се нарече по-преуспял от него. И тъжно му беше , че никой не го оценява. Че никой не се интересува от гения му. „ Все ще се намери някой сопол, който да те прецака!”-недоволничеше Колю. После отпиваше от уискито до него и затваряше очи. Затваряше ги толкова силно, че му беше невъзможно да види истината- сополът, който беше „провалил” животът му си беше негов!

Монолог на кутията, която тъкмо се канеше да се хвърли в морето

     Чудите се коя съм аз? Коя съм аз, де? Кутия съм, една нищо и никаква квадратна, стара кутия. И с какво може да е интересна именно една нищо и никаква квадратна, стара кутия? Питате ли ме? Питате ме! Ами... с нищо! С абсолютно НИЩО. И ей на, затова съм решила да се хвърля от тези скали и да се удавя в морето.
      Кой е измислил кутията? Човекът! Кой слага неща в кутията? Човекът! Кой захвърля една стара кутия? Единствено и само ЧОВЕКЪТ. Все този човек. Мисли си, че е велик само, защото може сам да изобрети нещо и сам да си го унищожи. От хиляди години вися тук захвърлена. Никой не ме отваря, никой не ме затваря. От време на време каца някоя самота чайка, почива си и отлита. Знаете ли защо чайките имат жълти клюнове? Не знаете? И аз не знам...
      Та... половината ми живот премина в това - да стоя заключена и никой да не ме докосва, защото в мен има опасни неща. Стоях в една тъмна стая и зяпах в нищото. Но... познайте кой си правеше купони в другата стая? Човекът, разбира се, разбира се, че човекът. Докато бях заключена, всичко му беше наред. Знаете ли какво е глина? Глината е част от почвата. От нея се правят тухли, керемиди, керамика... Но кой още е бил направен от глина? Кой? Човекът! Естествено, отново човекът! Та... един ден, в тъмната стая, в която си стоях, влезе светлина. Пред мен застана една жена, направена от глина. По принцип не си падам по жени... Но тази беше прекрасна. Прекрасна, прекрасна, ама докато се усетя и тя ме отвори. Вие знаете ли как да отворите една кутия със страст? Първо: Задължително кутията трябва да е забранена. Второ: Кутията трябва да е красива, каквато аз бях. Трето: Непременно трябва да преливате от любопитство. Четвърто: Трябва да обичате изненадите!
         И ето - прекрасната жена ме отвори... Когато казах, че трябва да обичате изненадите, имах предвид включително и неприятните изненади. От мен излетяха всевъзможни гадости, нещастия, болести и се разпиляха по света. И кой мислите, че беше виновен? Човекът! Разбира се, че това е човекът! Взеха ме и ме захвърлиха на скалите. От тогава съм тук.
         Напоследък доста мислех и реших твърдо да се хвърля и да се удавя. Бих го обсъдила с Човека... но той е прекалено зает да се бори със болестите и нещастията, да измисля нови формули... Така и не се сети да дойде след станалото и да ме навести. Да види как съм. Страх го е, да не би да е станала още някоя гадост вътре в мене. Жалко...
         Абе... Защо му е на човека да е силен, като не си знае силата? На мен защо ми е да съм кутията, като съм на Пандора? Ще взема да се хвърля, а пък ако е писано, ще оцелея и ще изплувам на брега. В крайна сметка от дъното ми последна отлетя надеждата. А кой сложи надеждата в мен? Кой? Човекът! Разбира се, разбира се, че човекът!

ИСКАМ ДА ДИШАМ ПО ДРУГ НАЧИН

     - Искам първа да разбера, когато разцъфнат зюмбюлите. Искам първа да им се насладя и после с часове да разказвам, колко невероятен аромат се носи във въздуха. Да разказвам как ухае на бели зюмбюли и на сняг, който току що си е отишъл. Искам да го разказвам, докато съм в претъпкания автобус и на всички останали им мирише на пот и болница. Да ме гледат и да ме мислят за луда... Да ме гледат и да не разбират... Да не усещат... Искам да докосвам с мисли незабележимо. Да давам и да не получавам по задължение. Искам да съм неосъзната за всички останали. Да съм несъществуваща, но необходима. Да съм въздух, да съм огън, да съм вода... Искам да съм такава, докато останалите спорят кой какво има в повече. Докато останалите пресмятат как да имат в повече. Докато е всичко това, искам да дишам по друг начин.

       -Добре- отвърна ми Господ и ме накара просто да затворя очите си.

ЗА КЮФТЕТАТА, ХЛЕБАРКАТА И ЧОВЕКА!

     Хлебарката излезе от мръсния канал на умивалника и се огледа. „ Мамка му, пак съм в същата кухня, объркала съм табелата”. Отново светло. Вече трети ден лампата тук светеше. Тя не разбираше защо по дяволите наемателите си мислеха, че ще предотвратят присъствието й като държат лампата пусната? Една хлебарка не може да спре да живее просто, защото наоколо е светло… Да, на тъмно тя съществуваше много по-спокойно, но и в обратния случай не се справяше зле. Тя се изкачи по мръсните чинии, след което се прехвърли на една винена чаша и застана на ръба й. Огледа се отново наоколо. Видя на шкафа срещу нея чиния с кюфтета. „ Кюфтета…Абе тези хора друго не ядът ли?” Хлебарката с отегчение премина през барплота и стигна до шкафа с кюфтетата. Погледна ги, погледна и мръсните чинии, по които преди малко беше минала, след което се паркира в един ъгъл и запали цигара. Пушеше си хлебарката и си мислеше за кюфтетата, които пак бяха изпратили от село на наемателите. „Провинциалисти”- измрънка тя . Този път вече беше бясна. Не стига, че я държат на светло, не стига, че все я дебнат, ами отгоре на всичко и пробутваха винаги какво? Кюфтета! В съседния блок хлебарките се хранеха само с прясна и скъпа храна. Някои от тях дори си бяха „постнали”в Хлябука снимки с омари, хайвер, пуйки… Дори един нейн братовчед от Тайван се хвалеше как закусва редовно с тестиси от петел, които там се предлагаха варени или задушени. „ Не може да продължавам така. Нормалните хлебарки по света ядат тестиси, а аз? Кюфтета!” Ядоса се хлебарката. Изгаси нервно цигарата и тръгна по света да си търси щастието. Докато обикаляше каналите, си припомняше от колко велик род произлиза. Хлебарките бяха насекоми, които съществуваха повече от 320 млн. години благодарение на изключително голямата си приспособимост. Те бяха повече от 3000 вида, но по-малко от 1 % бяха синантропни, т.е. съжителстваха с хората. А тази хлебарка беше точно от този рядък вид… Тя беше специална именно, защото знаеше как да съжителства с въпросните хора. Тя беше преданата хлебарка, която винаги се промъква в тъмното, яде в рамките на нормалното и си отива незабележимо, без да безпокои човека. И всичко би било прекрасно, ако Човекът не беше започнал да държи лампата пусната. Ако не беше се опитвал да я отрови, ако не беше я целили със скъсаната си джапанка. „ Ще ме обстрелва той с жалката си скъсана джапанка!”- мрънкаше хлебарката и гордо вървеше по пътя на новото. Път, който никой друг не можеше да премине! Защото по новите магистрали, които Бойко Борисов строеше, на човека му беше лесно да върви, но по миризливите и мръсни канали не всеки имаше смелост да премине. А тя славно го правеше и знаеше, че един ден ще бъде щастлива. „ И аз едни ден ще закусвам с тестиси!”. След значително обикаляне, хлебарката усети, че огладнява. Когато гладът вече стана непоносим, тя реши да потърси „нещо за набързо и за из път” „ Само да заредя и продължавам”-си каза тя. Малко след това хлебарката излезе от мръсния канал на умивалника и се огледа. Премина през мръсните чинии, след което отново застана на ръба на винената чаша. „ Мамка му, пак съм в същата кухня, объркала съм табелата?”- изпсува хлебарката. Погледна жадно кюфтетата и се насочи към тях. Това тя правеше всеки ден. Ядеше кюфтета и се правеше, че табелата е грешна. До следващия път, в който беше наядена и готова да търси своето ново начало. През това време Човекът ставаше всеки ден, отиваше до кухнята и с досада ядеше за закуска кюфтета.

       „ Кюфтета… Друго не можаха ли да ми изпратят…”- мрънкаше той, след което отегчен тръгваше за работа. Вървеше по тротоара, а до него шумеше водата от градския канал . Но той не обръщаше внимание на гадната миризма. Чувстваше се горд, че не е вече от провинцията. Нямаше ги прогнилите каручки на дядо Въльо. Тук се строеше метро. И беше щастлив ЧовекЪТ…До вечерта, когато се прибираше в къщи и пак настървено поглъщаше кюфтетата от село. После сваляше лениво джапанката от крака си и се опитваше да убие хлебарката. „ Да ти е*а майката!” – псуваше Човекът, без да осъзнава, че разликата между него, хлебарката и нейната майка беше само във формата!

КЛАРА И МАГИЧЕСКОТО ПИАНО

         Клара беше дребно червенокосо момиче на 10. Тя живееше с баща си в малък апартамент на последния етаж. Стаята й беше толкова малка, че старото пиано и леглото вътре почти я изпълваха. Клара не можеше да свири на пиано, но преди два дни, точно когато с баща й дойдоха в големия град и се нанесоха в апартамента, тя го бе намерила до боклука зад блока. Тогава Клара се закле на ум, че това е най- красивото нещо, което е виждала. След едночасово молене, Клара беше убедила баща си да го приберат вкъщи. Макар едва на 10, тя буташе пианото наравно с татко си и колегата му чичо Манол до седмия етаж. Нейната упоритост и ентусиазъм предизвикваха усмивките на съседите, които отваряха вратите, за да видят какво става. „ Баща ми е композитор.”- казваше им Клара и продължаваше да бута пианото. Всъщност баща й беше просто автомонтьор, но колегите и приятелите му го наричаха Композитора. Всички казваха, че може да накара и най- стария акумулатор да засвири като нов. Когато пианото най- после се озова в стаята на Клара, тя седна пред него и натисна един от клавишите му. Това беше най- ужасния звук, който някога беше чувала. Пианото беше толкова раздрънкано, че напомняше на Клара за 90-годишната й учителка по музика в старото й училище, госпожа Русева. Госпожа Русева беше наполовина глуха и наполовина сляпа, но все още преподаваше, защото в малкия град нямаше други учители по музика. Когато свиреше всички запушваха ушите си, защото от пианото излизаше развалена мелодия. Сега Клара си имаше собствено пиано. Тя не можеше да свири на него, но аромата на старото дърво, фреските по него и пожълтелите клавиши бяха като картина за нея. Най- красивата картина на света беше в собствената й стая и тя се гордееше с това.
         Клара харесваше големия град. На нея не й пречеха нито шума, нито калта, нито бъркотията. В големия град Клара се чувстваше нова и се сприятеляваше с лекота с новите си съученици. Те я харесваха, защото тя беше винаги усмихната и разказваше най-забавните вицове за животните в гората. Винаги имаше по някой плодов бонбон, с който да ги почерпи и умело им подсказваше в час без да я хванат. Единственото дете в класа, което Клара не заговори беше Христо Дебелия. Всъщност тя не го направи, защото така беше редно, защото и другите не говореха с него. А ако случайно това станеше, то беше за да хвърлят някоя подигравка по негов адрес. Клара симпатизираше на съучениците си и присъствието на Дебелия я дразнеше. Когато приготвяше вкъщи бонбони за приятелите си, тя винаги отделяше един в стъклената купичка на масата:
     „ За Христо Дебелия, не!” Клара не пропускаше никога да се похвали на приятелите си за прекрасното пиано, което има вкъщи. Тя им разказваше как то е вълшебно, защото е нямо и трябва да си специален за да чуеш как свири. Естествено всички, които бяха ходили да го видят, чуваха „най прекрасната” мелодия в главата си, защото всички бяха „специални”.
      Един ден, докато Клара се прибираше от училище, забеляза, че Христо Дебелия върви зад нея. Той не се отклоняваше от пътя й и неотлъчно я следваше. Клара се правеше, че не го вижда, но когато стигнаха до блока й тя спря и се обърна. Христо Дебелия я гледаше мълчаливо. Клара не го попита нищо. Направи сърдита физиономия, след което се обърна и тръгна нагоре по стълбите. От този ден нататък Христо започна да върви след Клара към блока й всеки божи ден. След като това продължи цял месец, Клара не издържа:” Какво искаш?”- нервно измрънка тя, преди да тръгне по стълбите на входа. „ Да видя пианото ти.”- отговори й Христо. Клара с досада му направи знак да я последва. Надяваше се, че след като му покаже „картината си”, той ще я остави намира. Клара пъргаво се качваше нагоре по стълбите. Христо изоставаше зад нея и тромаво се опитваше да я настигне. На петия етаж той не издържа и спря да почине. Клара го гледаше отгоре и се подсмихваше. Христо не се отказа и макар с огромни усилия се качи до седмия етаж. Когато влезе в апартамента на Клара, той се събу и се подпря запъхтян на рамката на вратата. После тръгна отново след Клара и влезе в стаята й. „ Еми, това е!” – каза Клара, след което направи знак на Христо към вратата. Той обаче не и обърна никакво внимание. Седна пред пианото и постави ръцете си върху клавишите. След малко пръстите му започнаха да се движат по тях. Сега пианото съвсем не звучеше ужасно на Клара. За първи път то наистина й се видя магическо, а тя се почувства специална. Христо не спираше жадно да плъзга пръстите си по клавишите. Той свиреше за първи път от 4 месеца насам. Майка му, която беше алкохоличка, беше продала пианото му и той нямаше къде да свири. Сега той се усмихваше толкова широко, че Клара за първи път видя, колко симпатичен е всъщност Христо Дебелия.
        Когато Христо се обу и взе раницата си, Клара го помоли да я почака. Тя отиде до масата в кухнята и взе купичката с бонбоните, които беше заделяла. После се върна до вратата. „ Дай шепи!”- усмихна се Клара и изсипа бонбоните в ръцете на Дебелия. Същата нощ Клара не можа да заспи. Тя гледаше пианото и то оживяваше за нея.
        На следващия ден Христо не се появи на училище. Никой не забеляза това, освен Клара. И така няколко дни... Клара се надяваше той да се върне бързо, за да го покани отново да посвири на пианото й. Но Христо така и не се появи. Седмица след това Клара разбра от учителката си, че майката на Христо е починала и сега той ще живее с баба си в Гърция.
       Клара беше тъжна. Тя искаше да разкаже на Христо толкова много неща: за баща си, за госпожа Русева, за животните в гората... Вече не беше весела и скоро приятелите й се отдръпнаха от нея. Това натъжи Клара още повече. Тя помоли баща си да махне пианото от стаята й. „Не плачи Клара”- успокояваше я баща й.” Най- естественото нещо в живота ни е да сме изоставени в мъката си. Важното е, когато върнеш усмивката си, сама да прецениш на кого ще позволиш отново да й се радва!” Клара избърса сълзите и се погледна в огледалото. В него тя видя всичките си приятели, които се свеждаха до един- самата тя. Усмихна се! После седна пред пианото и се закле на ум, че това е най-хубавото нещо, което е виждала.