АЛКОХОЛ

Докато избирам с какво да се напия, барманът се почесва по оная си работа продължително и опира задника си на хладилника… Не знам дали го прави, защото  така се чувства по-мъжествен или наистина го сърби, но в резултат, аз несъзнателно забивам очи в слабините му. Виждам, че ме забелязва и с неудобство извъртам глава. Поглеждам телефона си, сякаш възнамерявам да се обадя на Тонката, но всъщност причината да дойда в тази дупка, е точно обратното- не ми се говори… Пие ми се. Един голям Бушмилс ще оправи нещата. А ако работата се закучи, ще обърна още един, и после още един… И така, докато главата ми не се превърне в ръце на чалгаджия- ще щрака като откачена и ще се върти, вярвайки, че по-хубаво от това няма.

-Един Бушмилс. Голям.

Барманът се усмихва и ми налива, а аз си гледам в обувките и си мисля: „Колко ли трябва да съм изпаднала, за да се напивам отново…” А е едва 7 вечерта и кака Сашка ме чака у нас да й боядисам косата. Откакто се захласна по шефа си в пенсионното, тя постоянно мени цвета й и вярва, че така ще привлече вниманието му. Обичам кака Сашка и сърце не ми дава да й кажа, че той е невероятно красив, а тя безумно грозна и шансовете им да са заедно са много под нулата. Много под нулата е и времето навън, но след втората глътка уиски това губи значение, както всичко останало… „ Абе, да се боядисва сама бе, не ме интересува… В крайна сметка и аз имам личен живот!”- ядосвам се на себе си.

-Не върви, а? Нещо в личния живот ли? – точно в този момент изтърсва бармана...

„ Що не вземеш пак да се почешеш по оная си работа и не ме оставиш да си пия ирландския въздух?…”- отговарям наум.

-Ъхъ.. Имам цистит! Ще живея…

На бармана му става неудобно от отговора ми. Намига от учтивост, след което веднага се обръща на другата страна и нарязва един лимон. Цистит нямам, а дали ще живея, само небесата могат да кажат… Но добро или не, това е моето чувство за хумор и лично мен ме разсмива.  

Седя си на бара, вече пия второ, и от време на време се смея като тиква. Останалите алкохолици наоколо ме мислят за луда, но те не  знаят, че в главата ми пак се върти историята на Стамен за червените обувки…

Преди няколко месеца Стамен (любимият ми най- добър приятел) си купува червени обувки от известен столичен МОЛ. Вечерта се прибира в новата си квартира ( намери я след 31 огледа и два мъчителни месеца) и ги вади от кутията, за да ги нареди в коридора. Малко по-късно, докато пие ром, разпльокан в хола си на дивана, Стамен забелязва, че обувките се движат сами. Решава, че му се привижда и не обръща особено внимание.  След като изяжда цяла пица и пийва прилично количество ром, той се запътва към стаята си. За негова изненада, в коридора вижда как някакъв мъж стои обут в новите му червени обувки и говори на неразбираем език. Стамен подскача като опарен и се заключва в стаята си. На другата сутрин обувките липсват. Решава да провери в Google каква е тази работа и се оказва, че предишният наемател на апартамента се е самоубил в него. Моят приятел веднага се обажда на агенцията за недвижими имоти и обявява, че напуска мястото, защото е прокълнато. Докато намери нещо ново ( разбирайте още 31 огледа и два мъчителни месеца), Стамен взима решение да нощува при брат си Георги. За негова изненада обаче, освен огромния залеж на алкохол,  там намира и въпросните червени обувки. Оказва се, че мъжът от онази вечер бил Тонката- съквартирант на брат му и мой близък приятел. Езикът, на който говорел наистина  бил неразбираем, но само за Стамен. И всичко това, благодарение на бутилката ром, с която моят човек се „надрал” малко преди да го хване параноята. Напил се достатъчно, за да види нещата под друг ъгъл. От тогава, като седна да пия, все се сещам за тези червени обувки и се спуквам от смях. Смея се като тиква, а хората около мен ме гледат и си мислят: „ Ти колко си зле…”.

     -Ти колко си зле-е-е!- прекъсва алкохолната ми идилия Тонката и сяда до мен на бара. – Значи, аз мога да седя на студа и да те чакам, а ти? Не само, че не звъниш, ами и си започнала без мене!

     -Пич, остави момичето на мира, не виждаш ли, че има цистит!?- скастря го бармана, докато ми долива Бушмилс.

Тонката го поглежда с недоумение, а аз избухвам в смях. Тази вечер нещата ми се получават на пук на целия ми скапан живот. Ако и Тонката не беше дошъл, всичко щеше да е просто перфектно. Кефи ме тоя, Тонката, обаче понякога ми се иска да остана сама, ей така, за разнообразие…  Сега пак ще започне да ми се оплаква от колегата си Слави, а аз ще трябва да кимам в знак на разбиране и да го подкрепям, защото нали така правят приятелите…

-Добре, ма, Яно… Кажи ми! Как може хората, които те заобикалят да са толкова готини, а аз да се занимавам с идиоти като Слави? Заради него, днес пак се  осрахме пред шефа…

Пие Тонката, а аз изобщо не го слушам. В главата ми се върти идеята, че „хората, които ме заобикалят” наистина ме заобикалят. Вървят покрай мен, говорят покрай мен, напиват се покрай мен, обичат и мразят покрай мен, живеят покрай мен… Абе… Изобщо… Всичко, което си струва и не си струва, някак си, минава покрай мен, но никога не ме достига. А ако ме достигне, такъв шамар ще ми шибне, че циститът ще ми се стори най-хубавото лошо нещо, което може да ми се случи.

     Допиваме си с Тонката и после „кой откъде е”. На излизане, намигам игриво на бармана и му оставям една визитка. Тонката ме подиграва, че гледам много филми и че: „… жените в действителност не постъпват така…”.

-Много ги разбираш ти пък, бе, Тонка…- засмивам се аз, защото зная, че визитката, която оставих в бара е на братовчед ми. Той е дерматолог. „ Ми… Може пък човека наистина да го сърби оная работа…”- мисля си аз, след което помахвам с ръка и си хващам такси.

Прибирам се почти на четири крака, а кака Сашка гледа „Фермер търси жена” в хола ми и се налива с текила. Сядам срещу нея.

-Този път за какво?- питам я аз…

-За брака…- отговаря ми тя и двете правим наздравица. Оказа се, че шефът й от пенсионното се сгодил за някаква адвокатка. На всичко отгоре, помолил кака Сашка да разнася сладките на майка му по време на сватбата.

Прегръщам я силно на фона на сърцераздирателна сцена от

тъпото реалити и после боядисвам косата й.  

  Лягам си пак по никое време. Всичко е точно, както го предвидих- главата ми щрака като откачена и се върти подобно на филия в чалга клуб. Опитвам се да заспя, но не мога. Празно ми е. Ставам и отивам до хола. Наливам си едно…

 „ Този път за какво?” – питам се сама и сама си отговарям: „ За болката, като друг вид тишина…” Някои от приятелите ми пият за любовта на мъжа, други за любовта на жената... Понякога вдигат наздравица за страстта на думите, а друг път за липсата на такива... Миналият месец, например, Георги и Стамен пиха за страха и червените обувки, а кака Сашка- за несподеленото. Понякога ми сипват по едно за смъртта, друг път- за живота... Вчера докато миех чиниите, Слави и Тонката настояха да пием за оцеляването (на Тонката му правиха зъб, затова...) Но тази вечер аз ще пия сама! За всичко, което останалите не виждат, за всичко, което ме заобикаля и за болката, като друг вид тишина...

ВСИЧКИ СМЕ СВЪРЗАНИ В ДРУГИ СВЕТОВЕ

   

- Престанете вече, щото ще ни свалят от влака!
     - Ама той пръв започна! Борисе, дай си ми го, бе!
     - Дядо каза аз да го гледам! Мамо, кажи й!
     - Ще умре така, бе, батко, трябва му въздух! Дай ми го и на мен малко!
     - Не може, ма, Калино! Ще избяга! Нали за т’ва сме го взели тоя аквариум!
     - Гадняр!
     - Абе, аз що не се обадя на баща ви!
     - Паразитка!
     -Бойлер!
     -Тенджера!
     - Пор!
     - Ей го кондуктора… Сега като дойде и като ни изгони от влака, такъв бой ще ядете и двамата… Дайте аквариума тука! При мен ще стои! Щом се карате…
      Мислех, че сънувам, но, когато отворих очите си, погледът ми веднага попадна на момченце на около 9 години. В скута си, то държеше стар аквариум, на дъното, на който, мързеливо се разхождаше голям речен рак. Детето стискаше аквариума здраво и категорично отказваше на по-малката си сестричка да го подържи. Момиченцето до него беше на около 6 години. То зяпаше към рака с любопитство и се опитваше да докосне стъклото на аквариума, но неуспешно:
      - Видяхте ли? Събудихте какичката!
      - Батко, що будиш какичката, бе? Дай ми го сега на мене! Наказан си!
      - Не съм!
      - Наказан си!
      - Не съм!
      - Наказан си! Мамо, нали батко е наказан?
      В този момент чух гръмкия глас на възрастен мъж, който седна близо до моята седалка и ядосан погледна през прозореца:
      -Да ти е*ба и БДЖ-то да ти е*ба! Само да слезем! Ще ви съдя! Т’ва не е кенеф, т’ва е заразник!
     Децата не отделяха поглед от мъжа. Мисля, че се страхуваха от него. Момченцето прегърна аквариума още по-силно и се сви до майка си. И ракът се сви. Аз веднага извадих дневника си:

„10.10.2011г. Вторник. 15:00. Във влака се качи възрастен мъж, който много прилича на учителя ми по Природознание Пролетин Гевреков, от който съм изяла доста бой в основното училище. По онова време татко обичаше да ме води на разходка в гората. Учеше ме на посоките, как да разпознавам гъбите и билките… Как да наблюдавам дивите животни без да ги плаша… От красивия аромат на Странджа се раждаха мечтите ми. Освен тях неочаквано се раждаше и самочувствието ми, че знам повече за горите, дърветата и птиците от всеки друг. Пролетин Гевреков (или Прольо Геврека, както го наричахме ние, децата) не правеше изключение. Това го вбесяваше и често стигахме до леки пререкания, в които задникът ми изяждаше по някоя показалка, а после се изстрелваше на мекия диван при директора.”

        Едва сега, мъжът забеляза децата и възмутената от псувнята му майка. Погледна и мен, но аз не посмях да се загледам в него и се направих, че пиша. Имах чувството, че ей сега ще извади от някъде някоя сопа и ще ме започне… Всъщност, докато си мислех това, мъжът наистина отвори някаква голяма черна чанта и започна да рови в нея. Децата забиха любопитен поглед в ръцете му.
       -А! Видяхте ли какво стана? Като извади сега една пръчка от там , ще видите кой е тенджера, кой -пор…- тихо подшушна майката на децата си. Те се свиха още по- изплашени и останаха неподвижни.

„Часът е 15:10. Ненавиждам родители, които си плашат децата, понеже не знаят как по друг начин да ги накарат да млъкнат. И баба ми го правеше. Заканеше ли се : „ Той ще дойде Мустака, ще видиш ти!” –това беше знак за евакуация към горния етаж, където обикновено ме караха да спя следобедите. ” „Мустака” всъщност беше баща ми, който и до ден днешен е най-добрият човек, когото познавам. Никога не ме е удрял, но баба ми така го казваше това „ Той ще дойде Мустака!”, че аз всеки път бях убедена, че татко ще ме напердаши. 25 години по- късно смело мога да кажа, че макар и да не съм удряна никога от баща си, израснах с чувството, че той редовно ме възпитава с шамари. И всичко това, заради баба ми ”.

       Възрастният мъж подаде шепата си към нас. В нея той държеше шарени бонбони. Децата ги грабнаха с поглед веднага, но не посмяха да си вземат, докато майка им не позволи.
      -Potamon fluviatilis! – старецът така се развълнува, че пусна бонбоните в шепата на момиченцето и се пресегна към аквариума. Той потопи пръстите си във водата и докосна с показалец рака. Задържа го върху черупката му, след което извади ръката си от водата. Доближи показалеца до устата си и го облиза: - Мъжки е!

„15:20. Мамка му… Човекът, който ми заприлича на Прольо Геврека, наистина е Прольо Геврека. Едва сега го разпознах изпод бялата брада и сключените вежди- остарял, но същият луд човек. „
      - Малкият, знаеш ли какво държиш в ръцете си?
      - Никола Иванов Спасов- отговори момченцето на мъжа.
      - На колко години си, Никола?
      - Той не се казва Никола. Ракът ни се казва Никола Иванов Спасов- като дядо.- отвърна вместо брат си малкото момиче.
      Всички наоколо се засмяха. Само децата останаха все така сериозни. Ракът направи лениви движения настрани, след което се завъртя към мен.

„Случвало ли ви се е да ви загледа рак? Човек има чувството, че към него е вперила поглед цяла една вселена. Не знаеш как изглеждаш в нейните очи, но знаеш, че тя е там и те наблюдава. Като Facebook, ама по-различно…”

      -Твоят рак е най- агресивното животно в България…
     Децата не разбраха какво означава това и бързо изгубиха интерес, но Прольо Геврека веднага погледна към някаква непозната жена и я хвана за слушател:
      -’87 –ма година дойдоха тука едни руснаци да го изследват, после писаха по дебелите книги за него: „ До десет години…”-викат- „…ще изчезне”. Мама им руска, големи разбирачи се извъдиха… До десет години, ама, дръжки! Бай Тошо умря, речни раци- бол!
       Момиченцето издебна брат си и взе животното с ръка. Извади го от аквариума, подържа го няколко секунди във въздуха, след което го пусна отново във водата.
      - Майка ми едно време редовно готвеше от тях...- включи се непознатата- ...бланшира ги, изчисти ги и после ги залее с чеснов сос! Аз правих веднъж на мъжа ми ама… Не е ли пържола, не му го хвали.
       Момиченцето повторно взе рака и го извади на повърхността, изчака няколко секунди, и внимателно го пусна отново в аквариума.
      -Калино, к’во правиш ся?
      -И, бе, батко-о-о! Да си вземе въздух! Ще се удави!

„ 15:32. Навън вали. Гледам към Никола Иванов Спасов и си мисля колко много животът ми прилича на неговия- една напред и две назад. Аха някой да ме извади от аквариума и пак намира основателна причина да ме захвърли на дъното.”

     - С какво ще го храните?- попита шеговито Прольо Геврека.
     - С каквото яде и татко.- без колебание заявиха децата.
     Майка им погледна през прозореца, след което спусна клепачите си надолу. Жената изглеждаше изморена и сякаш се опитваше да заспи, но скоро пак отваряше очите си.
     - Г-жа Гавова от предучилищната каза, че щуките обичат да ядат раци. Затова татко и батко ходят за риба- да хващат щуки.
     - Калина, айде малко тихо вече, остави хората да си починат. Друг глас освен твоя чуваш ли?- намеси се майка й, в чийто тон долавях притеснение.
     - Мама ги пече на фурната с домати и ориз, пък татко ги яде.
     - Значи щуките обичат раци, а татко ти обича щуки.- констатира Прольо Геврека и се засмя на висок глас.
        -Не-е-е, бе, дядо… Татко има рак и яде щуки, че да може щуките да изядат рака, дето е в корема му... Мамо, ти нали така каза? Нали е така?
        Жената сведе неловко поглед, а тъпата усмивка на Прольо Геврека стана още по- тъпа. Сега той далеч не беше толкова разговорлив и набързо започна да рови в чантата си, сякаш трябва да извади нещо много важно от там. Това продължи няколко минути, след което мъжът стана и отиде в кенефа- точно там, откъдето беше дошъл. Повече не го видях. Децата продължиха да се суетят около животното, а майка им все така уморено гледаше през прозореца. И точно в този момент, в този малък момент усетих как непознатата вселена отново се е втренчила в мен сякаш иска да й дам отговор. Сякаш чака да чуе защо съм такава, защо съм срещу нея, защо ме вижда едва, едва, но все пак ме има…
        Скоро децата и майка им слязоха от влака и той продължи без тях. Опитах се да напиша още нещо в дневника си, но безуспешно. Когато не можеш да обрисуваш чувствата си с думи, едва тогава започваш наистина да чуваш света. Докато говориш пропускаш толкова много... Човек не трябва да говори, а да върви и да слуша… Да подминава хората около себе си и да им се възхищава… А те да вървят устремени, без да знаят, че всички сме свързани в други светове.

„ 17:00. Влакът е празен. На седалката срещу мен има вода. Сигурно аквариумът е бил пукнат... Децата си заминаха... Трябва да замина и аз... Всички сме свързани в други светове... Всички сме свързани...”

...ЗАЩОТО ОТ МЕН ЩЕ ОСТАНЕ САМО ИДЕЯ (малък разказ за нашата раздяла)

 
  …Аз се засмивам като на стар виц и не казвам нито дума. Ти изплашен пускаш чешмата в кухнята и слагаш сгорещената ми ръка под студената струя. Гледаш ме с големите си очи притеснен и ме целуваш по челото. Затварям клепачи:

08:00 часа

     Набутвам премръзналите си крака в твоите, а ти сънено ме избутваш и се скриваш в завивките, които майка ти настоя да използваме. Аз нахално ги издърпвам и се долепям до теб, но ти с досада се обръщаш и продължаваш да спиш. „ Не съм ли вече малкото ти юрганче?”- лигавя се аз, но всичко, което получавам в отговор, е досадният шум от духалката. Ставам и се обличам набързо: „ Майната ти! Този път няма да ти направя кафе!”-заканвам се аз наум и влизам в кухнята. След малко влизаш и ти и се пресягаш за чашата пред мен. Поглеждаш ме виновно и аз все пак ти наливам от горещата кана. Кафе. Точно, както го обичаш- с мед и канела, без много мляко и една лъжичка сусам. Отивам до коридора да се обуя докато ти нагъваш бисквити и обличам старото си палто. До него величествено виси скъпият кожух, който майка ти ми подари за Коледа, но аз пак няма да го облека- дъртата кучка ме накара да си платя половината. Ти ядеш, а аз си мисля: ”Ще взема да го разрежа тоя скапан кожух и ще обличам само едната половина, ама, поне ще знам, че си е моята.” После излизам без да ти кажа довиждане, а ти ме догонваш. Но не за да ми се извиниш, а за да си го върнеш : „ Марина, върни се, к’во се параиш ся!”- разнася се по стълбището. Аз продължавам надолу и с усмивка подминавам нахалния ни съсед: „Е, к’во пък толкова! Всеки може да си изпусне нервите...” Хващам трамвая и докато съм вътре, ти вече усилено ми изпращаш sms-и: „Az sym ebasi lainoto!”, “Izvinqvai! Izvinen li sym veche :)?”, “I bez tova shtqh da te vodq na kino, no sega pone imame povod”… Колко мило от твоя страна. Ще те помъча още малко, а после ще отида на козметик- довечера ни предстои сдобряване.

10:30 часа

       Офисът е все в същия си състав- аз и колегата Слави. Той е работохолик. Когато и да отида до офиса, Слави винаги е там. Измежду колегите се носи слух, че от година не се е прибирал вкъщи. Никой не го е виждал нито да влиза, нито да излиза от сградата. Аз събличам палтото си, а Слави вече ми е приготвил кафето. Той не ми говори много, от мълчаливите е, но пък за сметка на това, моята уста не спира да бълва простотии. „ Слави, моите или твоите крака миришат този път? Я, чакай… не, тези май са на Даката от горния етаж!” Слави се засмива и кима с глава, но в никакъв случай не проговаря- това ще урони авторитета му. Аз забивам поглед в екрана на лаптопа и с досада установявам, че без да искам съм взела твоя. И друг път се е случвало- 100 пъти съм ти казвала да не ми използваш чантата за компютъра. Отварям фейсбука си. Никой нищо не ми е харесал, коментирал или изпратил. Преглеждам и твоя профил- популярен си. Натискам няколко like-a, за да маркирам , че все още си мой, след което затварям капака на лаптопа и поглеждам през прозореца. „ Мамка му, какъв прекрасен сняг! Колега, обличай се, отиваме на разходка!” Слави притеснено ме поглежда, а аз нахално гася компютъра му и навличам палтото си.

14:30 часа

     И ето ни! С колегата „мааме” баници в Южния парк . „Ай, кажи нещо, бе, Слави…!”, мрънкам аз, а той като по чудо си отваря устата , за да ми издекламира: ” Като се яде, не се говори!” „То пък като не ядеш щото… се спукваш да приказваш!”- мисля си наум и отпивам от студената си боза. Снегът се рони от небето и необезпокояван от вятъра покрива пътеки, дървета и мостове… В далечината виждам двама влюбени да се гонят в преспите и да се целят със сняг. Вече съм голямо момиче… да си го кажем честно- ти никога не правиш това с мен. Предполагам, че циничният ми език и прекомерният ми непукизъм убиват желанието ти за каквото и да е. Момичето пада в снега и разлива красивия си смях из парка. Дори Слави се разсмива. Поглежда ме, а аз тъжно му подавам празното си шишенце от бозата „ Като ходиш до коша, хвърли и това.” Не отделям поглед от мъжа, който също пада в пухкавината на бялото и нежно целува лицето на момичето. Тя тайно загребва шепа сняг и я пуска през врата в сгорещеното му тяло, а той се сгърчва от студа и разнася смеха си сред дърветата. Не мога да отделя очи… Така красиво е… Горещи тела в студения сняг… Като за мен! Ще се прибера и ще те помоля да го направим и ние. Ей така- да си докажем, че се обичаме.

17:30 часа

     Ставам от бюрото си, прибирам компютъра ти и излизам набързо от офиса. Дори не казвам довиждане на Слави- задрямал е на стола и не искам да го будя за глупости. На трамвайната спирка е претъпкано с хора, а краката ми са мокри от мръсната киша. Качвам се без билет и , разбира се, при мен се спира дебел контрольор:
       -Вашият билет, моля?
       -Нямам.
       -10 лева?
       -И тях ги нямам.
       -Еми-и-и, ще се пише акт.
   "Дреме ми на гъза!"- казвам аз, като си мисля, че го казвам на ум, но в този момент върху мен се излива укорителният звук на цъкащи езици.И все пак! Няма да дам и стотинка! Слизам от трамвая и поглеждам към контрольора. Свалям чантата си с твоя лаптоп вътре и му я подавам: „ На! Вместо десетте лева!” Дебелата чичка ме поглежда въпросително, но всичко, което вижда е джвакащите ми в кишата крака. Отдалечавам се с един товар по-малко.

19:00 часа

      Влизам вкъщи премръзнала, а ти лежиш на дивана в хола и гледаш „ Часът на Милен Цветков”. Не мога да го понасям този, само депресира хората, но ти му се възхищаваш- нали сте били от един клас. Преобличам се набързо и отивам в кухнята за да сготвя любимото ти- „ Яйца на очи”. Ти ставаш мързеливо от дивана и идваш при мен. Прегръщаш ме нежно и се опитваш да ме целунеш, но аз се отдръпвам и вадя две яйца от хладилника. „ Още ли си ми ядосана?” – питаш ме гузно, а аз пускам газовия котлон и драсвам една клечка от кибрита на масата. „ Не!” – пак лъжа , защото не знам какво друго да кажа. Удрям едното яйце в ръба на тигана и го пльосвам в нагорещеното олио. После слагам при него и второто, а няколко капки от мазнината ме изгарят по лявата ръка. Аз се засмивам като на стар виц и не казвам нито дума. Ти изплашен пускаш чешмата в кухнята и слагаш сгорещената ми ръка под студената струя. Гледаш ме с големите си очи притеснен и ме целуваш по челото. Затварям клепачи. И ето те- докато Слави хвърля бозата ми в коша, аз те гледам с новото ти момиче в парка и се чудя дали си мислиш за мен сега. Ако знаеше, че те гледам, би ли я оставил сама сред снега, за да дойдеш при мен и да кажеш : „ Прости ми!” И аз мога да те целя със снежни топки, просто не съм се сещала… Дали е по-добре от това да ти сготвя? Да те завия в снега под слънцето… така по-добре ли е? Отварям клепачите си, а ти ме прегръщаш:
      -Така по-добре ли е? – питаш ме, докато студената струя се стича по изгорената ми ръка.
     - По- добре е… само дето малко боли…- отговарям ти.

00:00 часа

      Спиш, а аз се изнизвам от леглото и си събирам багажа. „Какво ще ти се обяснявам пък точно на тебе!”- мрънкам наум и тръгвам надолу по стълбите с два куфара. Тръгвам си, за да сме всички щастливи. Ще се събудиш утре сутрин, за пръв път необезпокояван от мен, ще потърсиш лаптопа си, за да видиш, кой какво ти е писал в социалната мрежа, но всичко, което ще откриеш, ще бъде разрязания кожух на майка ти- моето парче си го взимам! После ще отидеш до офиса, но там ще те чака само Слави. Може да го попиташ къде съм, но всичко, което ще чуеш от него, ще бъде мълчание. Мълчание е и това, което ще ти оставя. Другото си го имаш… След месец- два снегът ще се стопи и ти ще ме поискаш отново, защото може да не съм добра в зимните игри, но пролетта ми е стихия. Ще отидеш в парка случайно, а аз ще съм там сред дърветата, прегърната от хубавото им зелено и ще те попитам: „ Така по-добре ли е?” Ти ще затвориш клепачите си, така, както аз моите някога, и повече няма да ме видиш, защото от мен ще остане само идея. После ще си тръгнеш към вкъщи по обагрената алея и тихо ще промълвиш: „ По-добре е… само дето малко боли…”

ЕТО КАК ПРОДЪЛЖИ ВЛАКЪТ

     -… Но… Ето, кажи ми! Кажи ми … как да продължа, когато някой си отива завинаги? Когато водата тече на обратно, небето е изместило земята, а атмосферата е станала на дим? Как да продължа, когато зениците ми пулсират отчаяни, ръцете ми отказват да докосват, а гласът ми забравя същността на звука? Когато всичко мирише на отдалечаване, корабите се изгубват в морето, пясъкът се превръща в безнищие, фарът прегризва светлината си…как да продължа ми кажи..?! Когато нозете ми не чувстват твърдото, когато някогашното „тук” се превръща в завинаги избягалото „там”, да вярвам ли, че ще продължа? В избухналата прегръдка, в пълното на луната, в корените на изкорененото, в изгубеното на „само веднъж откритото”, път ще намеря ли? Ти ми кажи? Страннице, ти ми кажи… ти, която си преминала през многото, дето не го знам, през малкото, дето го мечтая и през непознатото, дето ме дебне кръвожадно… Как да продължа?

     - Едни ден (още живеех във Франция) се качих на влака. Трябваше да отида до някъде, и аз не помня точно до къде, но… трябваше да отида! Влакът беше толкова претъпкан и вонящ, че още с качването си се питах: „ Кога ще пристигна?!” Седнах до една възрастна жена, която четеше сутрешния вестник, а срещу нея някакъв неудачник дъвчеше бонбони. Изведнъж, по средата на пътя, се чу ужасяващ звук. Влакът рязко спря. Тишина. Само хруптежа на бонбоните нарушаваше пълнотата на безвремието. Лицата на всички за секунда останаха безизразни и неподвижни, а в мен нахлу натрапчивият аромат на страх, ароматът на „какво по дяволите става?”. Бяха блъснали човек. Тялото му беше премазано… След малко настъпи тъмнина. Електричеството беше напълно спряно, а под влака се чуваше шумът на вода. Хората около мен притихнаха изплашени, а неудачникът с бонбоните налапа и последният, само за да докаже, че не му пука какво се случва. Всъщност, това, което се случваше беше „почистване”. За да измият и отстранят останките от костите на жертвата, спряха електричеството.Трябваше да почистят, иначе как ще продължи влакът? Вода и бездна… Бездна и вода. После… движение... После... потеглящ влак... Като че ли никога не е било!Все едно никога не се е случвало и не би могло да се случи… И днес ме питаш как да продължиш...

Но всичко, което мога да ти кажа е: " Ето как продължи влакът!"

Благодаря на Надежда, че намери смелост да поговори с мен, за това, за което никой друг от приятелите ми не би посмял!

ВЕЧНО ТВОЯ: ПЪТНИЦА

   
Здравей, Добри Човече!

       Пиша ти от града, в който безсмислените неща са на почит. От града, в който и президентът мирише на баничка с извара, а да си безчувствен е въпрос на престиж... Времето тук е променливо - точно както му е редът, приятелите са фалшиви - точно както му е редът, а транспортът е нищо повече от клошарски кутии на колела...,точно както му е редът. Забележителностите не са многo, но пък за сметка на това някои от тях наистина са забележителни. Хората са добри понякога, което ми е достатъчно, а и смея ли да поискам повече...
      Устроих се още преди шест години, но намерих време да ти пиша чак сега. Живея на осмия етаж в едно пропаднало общежитие, където може да срещнеш по-често хлебарки, отколкото хора. Понякога ги бъркам, но хлебарките не ми се сърдят. Апартаментът ми е тесен и малък, а аз - широка и голяма, но все пак се побирам. Нямам кафеварка, правя си Нескафе и то не всяка сутрин - не винаги искам да се събудя. Никога не залоствам вратата, защото няма какво да ми вземат. А и е по- удобно, както за тези, които имат нужда да дойдат при мен, така и за тези, които искат да си отидат. Всъщност, апартаментът ми може да бъде наречен „Свободна държава”, но засега се води просто „804”. Харесвам това място и знам, че ако си тръгна, мирисът на мухъл ще ми липсва много, много, много.
      Много е всичко в живота ми тук. Много са цигареният дим, евтиният ром... Причините са много, а несъществените неща - направо безкрайни. Но иначе съм добре. На пълен работен ден съм, изкарвам добри пари с честен труд, доволни са от мен, за името ми не питат( не бих и им го дала). Малко са тези, които обичам, в повечето случаи -неправилните, но в крайна сметка и на тях някой трябва да им даде. Ако се чудиш, не съм се задомила, рано ми е, а и не е модерно.
      Пиша ти, защото разбрах, че при теб нещата не вървят. Шибаните неща никога не вървят, освен ако не ги буташ. Така че не се притеснявай, всичко ще се подреди...или тотално ще се разбърка... И все пак, успокоително е да знаеш, че и в двата случая ще бъде временно.
Бих ти разказала още много неща... За съседа ми, например. Миналата седмица си купил от магазина свински уши. Преди да ги опече забелязал, че на едното от тях има номер, най- вероятно останал от кланицата. Преписал цифрите, играл "6/49" с тях и спечелил седем милиона. Спечелил седем милиона от... свинско ухо! Някои хора просто са креативни.
      Бих ти разказала също за птиците, за дърветата, за хората, за безумията, за изгодата, за малките, за големите, за виждащите, за безвъзвратно ослепелите, но всичко е без значение.
Защото аз, Добри Човече, не съм оттук, никак не съм оттук!

                                                                                     Вечно твоя: Пътница

МОЯТА СВЕТЛИНА ( На майка ми)

     Когато преди 25 години се появих на този свят, Моята Светлина ме обгърна, за да мога да виждам, за да ми е топло, за да имам път. Когато преди 25 години се появих на този свят, Моята Светлина разтвори лъчите си, за да има за какво да се хвана. Всъщност… равновесието, за което сега ми завиждате, е следствие от Моята Светлина.
     Моята Светлина е препълнена с дихание, а звукът от него е любимата ми музика. Тя не говори, присъщо й е предимно мълчанието. Нейното мълчание е най- красивото лилаво, което някога сте виждали. Всъщност, ако не сте виждали мълчанието на Моята Светлина, значи никога не сте виждали лилавия цвят.
      Моята светлина ме приема такава, каквато съм. На нея не й е нужно вашето одобрение, за да ме озарява. Тя не се вълнува от „ Коя съм!”, „ Каква съм!”, „ Защо съм!”… На нея й е достатъчно да се завръщам…
     Моята Светлина не се нуждае от разбиране! Тя трябва да остане неразбрана, защото е извън! Моята Светлина не трябва да бъде виждана от всеки. Тя трябва да остане видение… само за тези, които са над! Всъщност Моята Светлина докосва избирателно… Аз съм избрана!
     Моята Светлина е вечна. Тя няма възраст, няма име… безпространствена е. Мнозина си позволяват да я наричат Виолета, но малко са тези, които знаят, че тя е моята Виолетова!
     Моята Светлина е люляково утро. Моята светлина е космическа нощ. Всъщност Моята Светлина е всичко това, което смея да назова „Живот!"
     Обичам Моята Светлина!

КОЛЮ КРАВАЯ И НЕГОВИЯТ СОПОЛ

       
        Колю Кравая беше най- необикновеното момче в града. Беше проговорил едва на една годинка, когато всичките му близки се бяха събрали на прощапулник. Тогава Колю изтегли от купчето с предмети една плюшена крава. „ Крава!”- зарадва се майка му, която вече го виждаше като успял краваромагнат. „ Крава я!”- проговори с гордост Колю и така увековечи литературния си псевдоним завинаги. Едва в 8-ми клас, а вече можеше да чете и смята. И колко много се увличаше по литературата, в частност по българската . „ Кой не знае Колю Крвая, кой не е слушал за него”- беше любимото му стихотворение, с което караше и учители и ученици да онемяват от възхищение. Всички знаеха, че един ден това създание на природата, този гений, ще отсрами провинциалната гимназия и тя завинаги ще остане в историята на българската просвета. Колю не беше от онези деца, които „просто съществуваха”. Той си имаше собствена философия за живота. Тя беше вдъхновена от единственото изречение, което Колю знаеше от учебника по английски. „ There’s nothing better than a cold shower to wake you up in the morning.” И така… всяка сутрин той излизаше на терасата и гледаше с умиление как долу котката се е излегнала и спи спокойно. После й плисваше един леген с вода и като велик мислител промълвяваше: „ There’s nothing better than a cold shower to wake you up in the morning.” Такъв си беше Кравая, добър, умен и грижовен. Някой можеше да каже, че в него няма нищо специално, защото е едва на 14 години. Но Колю знаеше, че той е на много повече. „ Имам- нямам 30!”- даваше си Колю. И като мъж, който беше в разцвета на възрастта си, той пушеше най-добрите цигари („ Вайсрой от червения, како Ванче! ”) , пиеше само Бушмилс („ Копеле, налей едно голямо, ама без лед!”) и разбира се сменяше „другарките” си в живота по- често, отколкото сменяше чорапите си. Такъв беше идеалният свят на Колю Кравая- идеален. Всички му се възхищаваха, и съученици, и учители, и комшии. Допитваха се до него за важните неща от живота, а Колю им плисваше по един леген със студена вода и така решаваше проблемите им.
          Живееше си щастливо Колю Кравая. Докато един ден от носа му не излезе сопол. Малък зелен сопол, който се държеше здраво за единствената по рода си и уникална ноздра в света. Първоначално Колю не се притесни, издърпа ръкава си и уверено го прокара през носа си. Сополът обаче се скри навътре в ноздрата. След като опасността беше преминала той се появи отново и се засмя подигравателно. Колю се ядоса, стана от шезлонга на терасата, на която се препичаше в пролетния ден , зае отбранителна позиция, след което дълбоко всмръкна нахалния сопол. Зеленото създание се прибра навътре, погъделичка гърлото на Кравая и се върна обратно там, където му харесваше най- много- на върха на ноздрата. Какво ли не опитваше Колю, но сопола упорито стоеше там и се смееше доволен. С течение на времето, хората започнаха да отбягват Колю. Какъв гений можеше да бъде той, щом не може да се справи със собствения си сопол? „ Прибери си най-вече сопола!”- бяха и последните думи на майка му, преди да издъхне и да напусне земния живот.
         Минаха години, никой вече не се интересуваше от Колю Кравая. „Кой знае Колю Кравая, кой изобщо е чувал за него”- рецитираше трагично той. Живееше си сам в малката си къща, изповядваше философията си неизменно и достойно плисваше легените със студена вода върху всеки, който „дръзваше” да се нарече по-преуспял от него. И тъжно му беше , че никой не го оценява. Че никой не се интересува от гения му. „ Все ще се намери някой сопол, който да те прецака!”-недоволничеше Колю. После отпиваше от уискито до него и затваряше очи. Затваряше ги толкова силно, че му беше невъзможно да види истината- сополът, който беше „провалил” животът му си беше негов!