събота, 29 април 2017 г.

ПЛАШИЛОТО НА ДВОРА

Тъкмо пристигам. Автогарата прилича на изоставен завод, а срещу нея се вижда разлята реката. Кал, премесена с фасове и бутилки. Истинска кочина. Тръгвам по някаква главна улица. Коленете едва ме държат. Вървя, а единственото, за което мисля, е как да се върна. Не може. Ще отида.  Казаха ми, че бил най- добрият.  Малкият град ми изглежда познат. Сякаш съм била тук и преди. Хората ме заглеждат, обсъждат ме…  „Сигурно идва при Доктора..”- чувам зад гърба си, но продължавам да вървя.  Имам чувството, че ако спра, ще е завинаги.  Усещам  в тялото ми  да плуват парченца метал. Докато бягам, чувам как те се удрят едно в друго, а от вибрациите, които образуват,  кръвта ми става на балончета.  Като разклатена лимонада съм. Стигам до една голяма сива къща, с огромен двор. Спирам се. Балончетата започват да изчезват. Докато натисна звънеца и вече съвсем ще съм се разгазирала.  
-          Добър ден. Доктора търся. Ще му предадете ли , че съм тук.
-          Докторе-е-е!- провикна се ниският възрастен мъж, който ми отвори вратата.
-          Да-а-а!- отговори пак той сам на себе си.
-          Ревлата е тук.
Гледах с недоумение как този луд дядо си води сам диалог и очевидно се забавлява от това.
-          Ама сега реве ли?
-          Не.
-          Кажи ѝ да влезе.
-          Влез.
Ей, на! Спука се и последното кърваво балонче.  Оглеждам ненормалника от горе до долу, избърсвам сълзите си и се обръщам.  Сигурно щях да си тръгна, ако от очите ми мигновено не  бяха потекли нови капки. Отварям чантата си и вадя пакетче носни кърпи. Дядото ми прави място, за да прекрача прага му и в крайна сметка, макар и с недоверие, влизам.  Рева и оглеждам къщата. Отвън красива и голяма, а вътре- селска колиба.  Месал със сирене виси на чешмата в кухнята, а под него, в изтъркана оранжева тава, пада бяло-зеленикава течност.  Седнах на един стол до прозореца и опънах краката си напред сякаш нямам сили да ги държа на земята. 
-          Що така?- пита ме той, а аз още на „що“ изпадам в гръмогласно цвилене и се разридавам още повече.
Докторът идва към мен и слага грубата си ръка върху челото ми. Чувам някакъв шепот от устата му, но не разбирам езика, на който говори. Ще да са някакви специални думи… Като тези на бабушкерите от моя блок. Веднъж, един пес ми налетя и за малко да ми отхапе средния пръст на лявата ръка.  Тогава много се стреснах и отидох при баба  Радка от първия вход да ми лее куршум.

-          Какво казахте?- направих се на разсеяна аз.
-          А, нищо, говоря си с плашилото от двора…
Обърнах глава към прозореца и видях една стара дълга метла, облечена в дочена манта, а на върха ѝ- спукана футболна топка.  По повърхността ѝ бяха изрисувани бутафорни очи и уста. Имах усещането, че ето сега, на, това същество ще се раздвижи и ще заиграе с косерите, накацали по оплоденото лозе.
-          Ти защо уби онова момиче?- попита ме Доктора.
-          При самозащита…- казах едва аз…
Спомних си за дядо ми, който винаги ме взимаше със себе си, когато ходеше край реката. Там имаше парче земя, на което отглеждаше по малко от всичко- слънчоглед, дини, пъпеши, зелен боб, нахут… По средата на парцела гордо се издигаше лично направеното от нас плашило.  Една сутрин, когато бях на 10, видях как баща ми напуска фамилната къща с два куфара и с дядо го създадохме- дълъг сноп дива метла, зелен найлонов дъждобран, празна кора от диня и стара сламена шапка- татко.
Докторът се обърна и загреба с една чаша от суроватката в тавата:
-          Пий сега три пъти.!
Отпих. Усетих как блудкавата течност охлади тялото ми. Тя сякаш се издигна и се разля по челото ми, отнемайки тежестта и горещината.  Свлякох се от стола и загубих съзнание.
     Когато отворих очи, навън все още беше светло, но слънцето се беше скрило зад мрачните облаци, изпълнили небето.  В малката селска стая имаше само едно легло и стар трикрилен гардероб. Изправих се и тихо отворих вратата… В кухнята видях  Доктора, който четеше вестник и от време на време удряше с бастуна си по прозореца.
-          Грам работа не върши… Ако не бяха внуците, досега да съм му видял сметката…- промълви той без да обръща поглед към мен.- Влез, де!
Пристъпих плахо и останах права.  Чувствах се спокойна.. Като новородено дете, което открива света за първи път… Извадих от чантата си една едра банкнота и я оставих на масата. Възрастният мъж ме погледна, засмя се, взе парите и ми ги подаде обратно:
-          Вземи ги за път и тръгвай, да изпревариш дъжда.
-          Но аз…  Поне да ви помогна с нещо, искам да направя нещо за вас…
-          Не убивай повече!
Думите му се увиха като тежки вериги около краката ми и аз пристъпих към изхода на дома му тромаво и гузно.  Когато стъпих на двора- заваля.  Вървях по циментовите плочки и виждах как бледото им сиво се превръща в черно… На десетина крачки от мен, капките се стичаха по футболната топка, закачена върху метлата, а водата размазваше изрисуваните с черен маркер очи.  Тая роса от небето идваше при мен да изчисти цялата ми непримиримост, циничност и гняв към себе си и околните…  Видях как Доктора ме наблюдава през прозореца… Виждах, че устните му се движат, но не бях сигурна дали говори на мен или на плашилото.  Отклоних пътя си от алеята и тръгнах право през двора. Сега валеше още по- силно и краката ми потъваха в лепкавата кал. Застанах пред онази празна и няма кукла. Затворих очи:
-          Татко,  аз исках да умра…

Валеше… И плашилото на двора се разплака…


Няма коментари:

Публикуване на коментар