АЛКОХОЛ

Докато избирам с какво да се напия, барманът се почесва по оная си работа продължително и опира задника си на хладилника… Не знам дали го прави, защото  така се чувства по-мъжествен или наистина го сърби, но в резултат, аз несъзнателно забивам очи в слабините му. Виждам, че ме забелязва и с неудобство извъртам глава. Поглеждам телефона си, сякаш възнамерявам да се обадя на Тонката, но всъщност причината да дойда в тази дупка, е точно обратното- не ми се говори… Пие ми се. Един голям Бушмилс ще оправи нещата. А ако работата се закучи, ще обърна още един, и после още един… И така, докато главата ми не се превърне в ръце на чалгаджия- ще щрака като откачена и ще се върти, вярвайки, че по-хубаво от това няма.

-Един Бушмилс. Голям.

Барманът се усмихва и ми налива, а аз си гледам в обувките и си мисля: „Колко ли трябва да съм изпаднала, за да се напивам отново…” А е едва 7 вечерта и кака Сашка ме чака у нас да й боядисам косата. Откакто се захласна по шефа си в пенсионното, тя постоянно мени цвета й и вярва, че така ще привлече вниманието му. Обичам кака Сашка и сърце не ми дава да й кажа, че той е невероятно красив, а тя безумно грозна и шансовете им да са заедно са много под нулата. Много под нулата е и времето навън, но след втората глътка уиски това губи значение, както всичко останало… „ Абе, да се боядисва сама бе, не ме интересува… В крайна сметка и аз имам личен живот!”- ядосвам се на себе си.

-Не върви, а? Нещо в личния живот ли? – точно в този момент изтърсва бармана...

„ Що не вземеш пак да се почешеш по оная си работа и не ме оставиш да си пия ирландския въздух?…”- отговарям наум.

-Ъхъ.. Имам цистит! Ще живея…

На бармана му става неудобно от отговора ми. Намига от учтивост, след което веднага се обръща на другата страна и нарязва един лимон. Цистит нямам, а дали ще живея, само небесата могат да кажат… Но добро или не, това е моето чувство за хумор и лично мен ме разсмива.  

Седя си на бара, вече пия второ, и от време на време се смея като тиква. Останалите алкохолици наоколо ме мислят за луда, но те не  знаят, че в главата ми пак се върти историята на Стамен за червените обувки…

Преди няколко месеца Стамен (любимият ми най- добър приятел) си купува червени обувки от известен столичен МОЛ. Вечерта се прибира в новата си квартира ( намери я след 31 огледа и два мъчителни месеца) и ги вади от кутията, за да ги нареди в коридора. Малко по-късно, докато пие ром, разпльокан в хола си на дивана, Стамен забелязва, че обувките се движат сами. Решава, че му се привижда и не обръща особено внимание.  След като изяжда цяла пица и пийва прилично количество ром, той се запътва към стаята си. За негова изненада, в коридора вижда как някакъв мъж стои обут в новите му червени обувки и говори на неразбираем език. Стамен подскача като опарен и се заключва в стаята си. На другата сутрин обувките липсват. Решава да провери в Google каква е тази работа и се оказва, че предишният наемател на апартамента се е самоубил в него. Моят приятел веднага се обажда на агенцията за недвижими имоти и обявява, че напуска мястото, защото е прокълнато. Докато намери нещо ново ( разбирайте още 31 огледа и два мъчителни месеца), Стамен взима решение да нощува при брат си Георги. За негова изненада обаче, освен огромния залеж на алкохол,  там намира и въпросните червени обувки. Оказва се, че мъжът от онази вечер бил Тонката- съквартирант на брат му и мой близък приятел. Езикът, на който говорел наистина  бил неразбираем, но само за Стамен. И всичко това, благодарение на бутилката ром, с която моят човек се „надрал” малко преди да го хване параноята. Напил се достатъчно, за да види нещата под друг ъгъл. От тогава, като седна да пия, все се сещам за тези червени обувки и се спуквам от смях. Смея се като тиква, а хората около мен ме гледат и си мислят: „ Ти колко си зле…”.

     -Ти колко си зле-е-е!- прекъсва алкохолната ми идилия Тонката и сяда до мен на бара. – Значи, аз мога да седя на студа и да те чакам, а ти? Не само, че не звъниш, ами и си започнала без мене!

     -Пич, остави момичето на мира, не виждаш ли, че има цистит!?- скастря го бармана, докато ми долива Бушмилс.

Тонката го поглежда с недоумение, а аз избухвам в смях. Тази вечер нещата ми се получават на пук на целия ми скапан живот. Ако и Тонката не беше дошъл, всичко щеше да е просто перфектно. Кефи ме тоя, Тонката, обаче понякога ми се иска да остана сама, ей така, за разнообразие…  Сега пак ще започне да ми се оплаква от колегата си Слави, а аз ще трябва да кимам в знак на разбиране и да го подкрепям, защото нали така правят приятелите…

-Добре, ма, Яно… Кажи ми! Как може хората, които те заобикалят да са толкова готини, а аз да се занимавам с идиоти като Слави? Заради него, днес пак се  осрахме пред шефа…

Пие Тонката, а аз изобщо не го слушам. В главата ми се върти идеята, че „хората, които ме заобикалят” наистина ме заобикалят. Вървят покрай мен, говорят покрай мен, напиват се покрай мен, обичат и мразят покрай мен, живеят покрай мен… Абе… Изобщо… Всичко, което си струва и не си струва, някак си, минава покрай мен, но никога не ме достига. А ако ме достигне, такъв шамар ще ми шибне, че циститът ще ми се стори най-хубавото лошо нещо, което може да ми се случи.

     Допиваме си с Тонката и после „кой откъде е”. На излизане, намигам игриво на бармана и му оставям една визитка. Тонката ме подиграва, че гледам много филми и че: „… жените в действителност не постъпват така…”.

-Много ги разбираш ти пък, бе, Тонка…- засмивам се аз, защото зная, че визитката, която оставих в бара е на братовчед ми. Той е дерматолог. „ Ми… Може пък човека наистина да го сърби оная работа…”- мисля си аз, след което помахвам с ръка и си хващам такси.

Прибирам се почти на четири крака, а кака Сашка гледа „Фермер търси жена” в хола ми и се налива с текила. Сядам срещу нея.

-Този път за какво?- питам я аз…

-За брака…- отговаря ми тя и двете правим наздравица. Оказа се, че шефът й от пенсионното се сгодил за някаква адвокатка. На всичко отгоре, помолил кака Сашка да разнася сладките на майка му по време на сватбата.

Прегръщам я силно на фона на сърцераздирателна сцена от

тъпото реалити и после боядисвам косата й.  

  Лягам си пак по никое време. Всичко е точно, както го предвидих- главата ми щрака като откачена и се върти подобно на филия в чалга клуб. Опитвам се да заспя, но не мога. Празно ми е. Ставам и отивам до хола. Наливам си едно…

 „ Този път за какво?” – питам се сама и сама си отговарям: „ За болката, като друг вид тишина…” Някои от приятелите ми пият за любовта на мъжа, други за любовта на жената... Понякога вдигат наздравица за страстта на думите, а друг път за липсата на такива... Миналият месец, например, Георги и Стамен пиха за страха и червените обувки, а кака Сашка- за несподеленото. Понякога ми сипват по едно за смъртта, друг път- за живота... Вчера докато миех чиниите, Слави и Тонката настояха да пием за оцеляването (на Тонката му правиха зъб, затова...) Но тази вечер аз ще пия сама! За всичко, което останалите не виждат, за всичко, което ме заобикаля и за болката, като друг вид тишина...