ДЕТЕЛИНАТА, КОЯТО НАМЕРИ СВОЯ КЪСМЕТ

Шареният град се намираше на 50 километра северно от Жабешката река. Всички хора, които живееха в него бяха с обагрени тела по рождение.  Дрехите им също бяха многоцветни. Колите им, къщите, улиците, парковете- и те.  Така си живееха- шарено.  Нямаше правила или условности, нямаше граници за това какви да бъдат. Единственият закон, който трябваше да спазват, беше „Законът за борба с черно-белите.” Той гласеше, че ако шарен гражданин забележи черно-бял жител на града, трябва незабавно да го предаде в полицията, където да бъде съден  и прогонен отвъд Жабешката река.

Милена Ангелова живееше на втория етаж на една мораво червена сграда. Всички, които я познаваха, можеха да се закълнат, че това е най-шареното момиче в града.  В нея имаше от всички цветове по много, но най-красивото нещо  беше  зеленото й. Никой не притежаваше зелено, като зеленото на Милена. То ухаеше на млада пролетна трева, поникнала от чистото на росата и обагрила паркове и градини.   Приятелите й се възхищаваха, а непознатите често се заглеждаха в нея и си казваха: „ С късмет е родена, с късмет!”

 Милена живееше скромно и не смееше да иска много от живота. Стигаше й да я обичат, да работи по малко и от време на време да изяжда по един голям сладолед. Наскоро беше завършила „ Шареночовешки ресурси” и имаше планове да се отдаде изцяло на тази професия. До този  момент, Милена се изхранваше от преводи, но след като се дипломира, в главата й трайно се завъртя идеята да се посвети на хората.  И всичко това щеше да бъде прекрасно, ако един ден не беше забелязала, че цветовете й започват да се губят.

  Първо изчезна червеното.  Милена си помисли, че това се дължи на възрастта й. Казваха, че когато си на 26  организмът ти се променя и е възможно вътрешно-палитреният двигател на мозъка да трансформира  част от цветовата гама на кожата ти. Скоро, обаче, изчезна и лилавото й, после синьото, после прасковеното, а после и всичко останало.  Хората започнаха да странят от нея, а приятелите й се притесняваха, че един ден тя ще се превърне в черно- бяла и ще трябва да я предадат.  Милена все не се даваше и вярваше, че щом зеленото й е все още на нея, скоро и останалите цветове  ще се завърнат по-красиви от всякога.  Нищо такова обаче не се случи. Един ден, докато чакаше да й напълнят кофичка сладолед, момичето забеляза силуета си в машината за ледени изкушения.  Красивата и многопъстрена Милена се беше превърнала в черно-бяла жена.  Тя побърза да се прибере  докато никой не я е видял, но още щом направи две крачки, някакъв „съвестен” шарен гражданин се развика: „ Полиция! Абе,  някой да извика полиция! Ч-ш-ш!Черно-бялата! Ти къде? ”  Наоколо се струпаха хора, пристигнаха няколко полицейски коли,  спряха движението.  След това? Отведоха я. Никой повече не чу за нея. Красивото момиче от втория етаж на мораво червената сграда го нямаше. „ Такъв е животът…”- казваха.  И всичко в града си продължи по старому. Всичко си беше същото, и все пак… някак не беше.

Отвъд Жабешката река цареше безнищие.  Милена се луташе самотна и отчаяна, а сърцето й се задушаваше. „ Защо да не съм черно-бяла? То… И въздухът е безцветен,  ама не го забраняват, нали?”- терзаеше се тя, а после се оглеждаше наоколо, зажадняла за шарено. Когато се умори, момичето приседна до едно черно-бяло дърво.  Зарови пръсти в черно-бялата трева, след което погледна към небето- и то черно-бяло.  И точно, когато всичко й се видя изгубено, точно, когато душата й беше на прага на своето нищоцветие, Милена чу песен:

„ Аз съм мъничка пролука в тази черно-бяла скука!

   Аз съм мъничка пролука в тази черно-бяла скука!”

Сред тревата от черни и бели ресни,  момичето съзря една  зелена четирилистна детелина. Тя се люлееше като откачена по посока на вятъра и не спираше да пее малката си песен.

- Извинете… – едва промълви Милена. Детелината се стресна и мигновено млъкна. -Извинете, вие истинска ли сте?

               -Моля?- засегна се зеленото растение. - Истинска съм, да! Защо?

               -Защото, ако сте истинска, значи, че сте моят късмет и мога да ви откъсна.

               - Как така да ме откъснеш, бе? Ти добре ли си? Аз ако те откъсна как ще се чувстваш? Плюс това, няма какво да ме откъсваш, ‘щото ти си моят късмет.

               - Аз?

               - Ами ти, я! Ние, четирилистните детелини си имаме поверие. Ако ни чуе да пеем черно-бял човек, значи той е нашият късмет.  Сега трябва да ми отвориш портмонето си, за да скоча в него и от днес нататък ще те нося със себе си за късмет.

               Милена не разбираше какво точно се случва, но не посмя да противоречи на четирилистната детелина. А и някак си й хареса, че е потребна, че е значима, пък била тя и черно-бяла.  Детелината се шмугна в портмонето на късмета си и затвори очи. В този момент стеблото й се удължи, излезе през процепа на джобчето за стотинки  и се вплете в дланта на Милена.  После? По кожата на момичето се появи зелено. Още по-красиво зелено от предишното. След него се избистри и жълтото, после червеното, а после и всичко останало. 

               Сега, 26- годишната Милена Ангелова , се завръщаше триумфално в Шарения град. Всички й се възхищаваха,  цъкаха с езици впечатлени от очарованието й и не смееха да я попитат как, защо, кога и откъде… Защото в това момиче имаше нещо специално, нещо преживяно, нещо с късмет.  Двете с четирилистната детелина си принадлежаха, както по цвят, така и по смисъл. „ Такъв е животът!”- възкликваха.  И всичко в града си продължи по старому. Всичко си беше същото, и все пак… някак не беше.

ПРЕД ТЛЪСТАТА ПЪРЖОЛА И КОРИЧКА ХЛЯБ...

  Той:  - Виж, научих се на...
  Аз:   - Знаеш ли, на теб ти е отредена съдбата на куче...
  Той: - Защо?
 

Разделихме се в Четвъртък. Аз вървях по павираните улици на малкия град.  Вървях, за да не се прибирам. Някой беше изхвърлил всичкия боклук пред дома ми и сега нямах път към него. Нищо. Никога не съм се страхувала да скитам,  така съм родена- в безвремие, в безпространство.  Утре отново ще  поема към своето „голямо”, за да го изпълня със себе си.  А  него няма да го има. „Ще мълча!”- беше ми се заканил той преди да затръшне вратата. „ Много ти здраве! Тогава и аз ще мълча.”- мислех си в онзи зимен Четвъртък,  а на отсрещния тротоар някакво куче се опитваше да измъкне парче месо от боклука. Честно ли да ви кажа? Предпочитам мълчанието пред всички думи, които мога да напиша или изрека! Подарявам мълчание всеки ден и всеки ден го увеличавам с една доза! „Щял да мълчи? Ми, нека!”-мислех си тогава. Най- добре разбират какво е любов онези, които не могат или не бива да говорят за нея!

               Напоследък той се беше  научил да преценява ситуацията, научил  се беше на приоритети… А аз се заблуждавах, че  мъж като него може да обича жена като мен. Такава, каквато съм. В Земята, черната, да  хванат мухъл тъпите американски филми! Обичат те такъв, какъвто си предимно там! Там, в глупавите холивудски сюжети, където в теб има нещо специално, нещо „как ми спираш дъха”? 
              Освен себе си, той взе и всички книги, които бяхме купували  заедно.  Всички пари от кутията за подправки-  също! Тръгна си, а сърцето ми остана с един товар по- малко. „Четвъртък е прекрасен ден. В четвъртък ме предават…”- иронично се самонавивах, докато галех уличния пес. Песът, който не ми обръщаше никакво внимание, а нагъваше лакомо  от кофата за боклук.

  Той винаги оставяше куршума в другото дуло- за заблуда. В другото дуло, та да може да каже: „ Виждаш ли, празно е, не бих те предал никога”. И все пак... Знаех, че е въпрос на време да натисне  спусъка.  Много пъти бях репетирала какво ще му кажа в такъв момент, но никога не се почувствах готова.  Когато се разделихме, всички думи избледняха в съзнанието като лошо промити снимки и единственото, което мина през ума ми беше: „ Каквото се вижда, това е!”
Предателство аз не мога да простя.  Но с удоволствие му отварям врати, за да видя кой ще премине, кой ще ме предаде… И той премина през тях с лекота, като вятър, а след това се изгуби. Изгуби се,  без дори да осъзнава, че винаги е бил едно огромно„грозно”, до което нежно трептеше едно малко "красиво". Лесно се умораява един мъж от дълбоките мисли на откритата душа. Една жена? От лекомислени ласкателства и фатална суета.

Разделихме се в Четвъртък. Вървях по павираните улици на малкия град.  Вървях за да не се прибирам. Някога, този мъж ме беше открил, както се откриват две стотинки за щастие сред боклука.  Сега, целият боклук беше стоварен пред дома ми, за да нямам път към него. „ Пътища огромни- навсякъде… По- огромен от тях- животът”- мислех си аз докато се отдалечавах от затъналия в отпадъци пес.  Една истинска любов съществува, ако я крепи еднаквия вкус към живота. Пред тлъста пържола от боклука и коричка хляб от нечии топли длани, да ви призная честно, душата ми би избрала второто! 

Той: -Виж, научих се на приоритети, на …
Аз: - Знам... Научил си се на всички онези неща...- прекъснах го- Тогава не ме питай защо ти е отредена съдбата на куче. 

ДЪРВЕТАТА НЕ МОГАТ ДА УМРАТ

Пътуваме с баща ми, а в колата... радиото пее Bossa nova... И мисля си, как днес видях, че слънцето припадна. Стана моравочервено... Зловещо ми намигна през сребристата паяжина на облаците и... не издържа да бъде слънце...

И тук студените ветрове духат.  Снегът безмилостно пада и затрупва земята с белите си мъртви тела.  Малкият град е сгушен в себе си и зъзне.  Пак ще ме погълне в празното си пространство и ще ме върне далече, далече назад, когато зимата беше красива, а душата ми- чиста. 

Вървя и гледам как децата правят своите снежни човеци, с морковооранжеви носове и метли в ръцете.  Рисуват ги усмихнати, измислят им имена, правят ги свои верни приятели. Спирам се за миг и затварям очи:

На 12 съм. Зимата е по-бяла от всякога, а аз нямам търпение да наруша безкрайните й бели равнини с цикламените си ботуши.  Сняг и стъпки… И гора. Някъде назад е моят дом. Ще ме почака.  Първо ще се навъргалям като дивите елени, а пък после майка да му мисли… Бягам сред дърветата, а зад едно от тях се плези закачливо Вихрен.
   -Сега съм малък бог! – се смее той и клати боровите клони. Снегът се свлича и посипва черните ми плитки. Малка съм и не разбирам, че обичам. Бягам и ми е студено, но не мисля за това.  Две очи ми стигат, за да забравя, че ме чакат за вечеря.
    -Ще те хвана и ще те целуна
    - Брат ми ще те бие, остави ме!- заканвам се, но спирам. Да ме хване!

На 12 всичко е магично. Когато устни в устни се допират, тялото ти спира да живее. Чуваш само клаксон на сърце и птици.  Вихрен ме докосва с мокрите си длани и ми казва, че съм мека.  После ме повлича към града. Нали ни чакат…
   -Това, за брат ти… беше само смешка…?
   -Утре ще ти кажа!- намигам му и се прибирам.

Отварям очи. Децата се гонят, а измежду снежните човеци, виждам един по- различен. Просто без морков и без метла. Черните въглени на очите му изглеждат тъжни. Няма я широката снежночовешка усмивка. Едва сега видях, че срещу него се взира някакъв млад мъж.

-Хей, защо е тъжен твоят снежен човек?- го питам аз.

-Той не е мой- възразява непознатият.

-А на кого е тогава?

-Може би… твой!- отговаря ми мъжът и тръгва надолу по улицата.

-Здравей!- се чу от някъде. Огледах се, но около мен се диплеше само

призрачната дантела на снега.

-Аз съм пред тебе… Не ме ли виждаш?- Снежният човек внимателно се раздвижи, за

да не ме уплаши.  Очите му се усмихнаха топло.

-Здравей...-  чудно ми е защо заговаря именно мен… – Значи ти си моят снежен човек…?

-Да. И съм на твое разположение. Спокойно можеш да се разходиш с мен.

Отдавна пораснах и спрях да вярвам в магии. Обаче, моят снежен човек, взима ръката ми и за моя изненада дланите му са топли като летен дъжд. Хващам го здраво. Не трябва да ми избяга. Такъв, какъвто искам е. Такъв, какъвто винаги съм си го представяла.

         -Сигурно ние сме като богове за тях… Майка ми каза, че няма Бог, пък и да има, той ще бъде толкова голям, че ние ще му се виждаме като мравки.- обяснява ми Вихрен докато наблюдаваме в гората как една мравка се опитва да пренесе житно зрънце. После се навежда и подбутва с пръст зърното, за да помогне на животинката. Тя побягва, изплашена от незнайната сила, която е нарушила мирния й труд.
        - Не разбира от добро- ядосва се Вихрен и стъпва върху малкото същество, за да покаже божествената си сила. – Умря. Сигурно никога не е знаела, че ще умре. Да отидем до онова дърво и да напишем имената си на него.
       -Защо?- го питам аз, а той ме дърпа!
       - Ще бъдем вечни. Дърветата не могат да умират.
       -Не могат ли? А ние?
       - И ние! Сега съм бог на мравките… Но ще порасна…

Вървя из малкия град с моя снежен човек, а хората ми се присмиват. Сензация сме. Нека!  „ Колко е студен пък този”- чувам да шушукат. Иде ми да се обърна, че като ги фрасна… Ще ги изчезна всичките човеци и градът ще бъде само мой. Както на 12…

               Заспиваме със снежния човек  на пейка в парка. Прегърната в студеното, но топло. Далече са трамваите, колите… фалшивите приятели, любовите… Далече е самотното ми дишане и всичко, за което в други нощи плача. Последното, което си помислям е: „ Завинаги…”

               Събуждам се премръзнала. До мен е празно.  „ Егати филма, пак съм се напила…” Потеглям си към вкъщи и опитвам да си спомня…  „ Боже, някак си накриво май пораснах…”

 Следобедът е слънчев, а децата са забравили за снежните човеци. Защо са им? Сега от кал ще си пекат кюфтета… Баща ми ме навива за гората. Отивам. Защо пък да не ида…  И ето го. Покоят. Да, точно тази тишина наоколо, тя ме притеснява. Спирам и се вслушвам, изопнала брадичка, по посока към дърветата, сред които играехме с Вихрен… Но никакъв полъх на вятъра не полюшва боровете, никаква птичка не възпява красивия зимен ден, няма ни и нас. Природата сякаш е застинала и имам усещането, че не съм на мястото си, че никога преди не съм била тук. Очевидно всяко същество в гората е наясно какво ще се случи, само аз – глупачката- продължавам да се движа тромаво напред. Стигам и виждам, че имената ни- моето и на Вихрен- все още стоят впити в кората на дървото. Колко банално. С изранени и кървави пръсти свалям дървесната обвивка. Разчоплям я, за да се спася. После сядам на земята и поемам дъх. Крещя толкова силно, че гората се тресе, а небето се вдига още по-нависоко. Викам, защото веднъж се обича. Викам, защото веднъж се топи любовта.  Чувам бягащи стъпки- баща ми: 

 -Какво стана?- задъхан ме пита той.

 Аз се изправям от снега, изтупвам се и увивам шала около врата си:

 -Нищо, едно дърво току що умря.

Пътуваме с баща ми, а в колата... радиото пее Bossa nova... И мисля си, как днес видях, че слънцето припадна. Стана моравочервено... Зловещо ми намигна през сребристата паяжина на облаците и... не издържа да бъде слънце...

              

ГРОЗНАТА СВОБОДА

                    Кралска народна приказка
                                                                           ( на И. К. и неговото кралство)

        Имало едно време едно кралство. В него живеела неземно грозна принцеса. Тя никога не излизала навън, но не заради това, че била много грозна, а защото кралството било изключително малко. То било толкова малко, че хората в него се чудели как да се сместят . Да излезеш на улицата се приемало за истинска лудост, защото пространството било прекалено тясно. Минувачите се наранявали един друг, когато се разминавали, а някои никога не достигали до домовете си отново.  На принцесата й било забранено да излиза.  Единственото удоволствие, което имала,  бил нейният прозорец.  От там тя наблюдавала и дърветата, и птиците, и хората… Знаела всеки малък детайл, който погледът й можел да достигне извън плътното стъкло. Скоро обаче очите й се наситили и в нея пламнало желанието за още.  „Още-то” на принцесата по онова време било като нашето „невъзможно”сега, затова тя често плачела с вперен в далечината поглед.

Кралят се чудел как да върне щастието на дъщеря си. Един ден, той извикал придворния магьосник  и му заповядал да направи такова нещо, през което, хем да виждаш всичко, хем да не си навън.

-Но, господарю,  това е невъзможно… Аз не мога да направя свобода!

-Ще направиш, ако ти кажа даже две свободи ще ми направиш! Имаш три дни, после те хвърлям на улицата. 

Магьосникът знаел, че ако го захвърлят в тълпата ще умре мигновено. Той се затворил в покоите си и три дни и три нощи не излязъл от там. На четвъртият ден, още в ранни зори, мъжът се явил пред краля.

-Ами… това е… -неуверено изрекъл, след което положил в краката на господаря си продълговата дървена кутия. – Вълшебството действа. Но само ако предметът, тук, вътре,  се използва единствено от принцесата…

-Извикайте дъщеря ми!

                Неземно грозната принцесата  превила колене пред трона на баща си. Когато отворила капака на кутията, в нея видяла непознат предмет. Той бил дълъг и кръгъл, а от двете му страни се виждали закрепени  стъкла.  Магьосникът помолил момичето да отиде до прозореца. После я накарал да затвори едното си око, а с другото да гледа през вълшебството, което изобретил.

Докато било всичко това…  Имало едно време едно кралство. В него живеел неземно грозен принц. Той никога не излизал навън, но не заради това, че бил много грозен, а защото кралството било изключително голямо. То било толкова голямо, че хората в него  никога не се срещали по улиците.  Да излезеш навън се приемало за истинска лудост, защото пространството било прекалено широко. Всеки, който дръзвал да го направи, се изгубвал като в огромна бездна.  На принца му било забранено да излиза. Единственото удоволствие, което имал , бил неговият прозорец.  Почти всеки миг от живота му преминавал там, където нищо не се променяло. Това натъжавало неземно грозния принц и много скоро, той спуснал кадифените завеси на прозореца. Не искал да прегръща слънцето, нито да целува луната… Стоял на тъмно, в тишината... Безсмислен бил.

Кралят се чудел как да върне щастието на сина си. Един ден, той извикал придворния магьосник  и му заповядал да направи такова нещо, през което хем да виждаш всичко, хем да не си навън.

И ето, неземно грозната принцеса погледнала за първи път през вълшебството на магьосника. През друго такова, в същото време, погледнал и принцът. За първи път от години и двамата отворили очите си, за да влезе през тях щастието.  Те дори се намерили  красиви един за друг, защото по онова време тяхното „красиво” било нашето „грозно” сега. Никой не разбрал, че поглеждайки през чудното стъкло, принцът и принцесата видели как откровенията им разцъфват. Те видели как мечтите им се разпукват от сърцевината си и се спускат една към друга за да се осмислят.  „Ще избягам!”- помислили си и двамата и хукнали по стълбите на толкова различните им кралства.  Опитвали се да ги спрат, но безуспешно.

Когато неземно грозната принцеса излязла извън двореца, тълпата я понесла по разпилените си вълни. Тясното пространство не позволявало на хората да й направят път и много скоро момичето потънало под тънкия и болезнен слой на ходилата им… Принцът бягал устремен, но когато се огледал видял една огромна празнина около себе си.  В нея не се виждали цвят и нюанси, защото нямало какво да й хвърля сянка. Нямала аромат. Не можела да бъде нито докосната,  нито чута… Как можел да знае неземно грозният принц, че… ето, това се случва, когато едно малко „пълно” се опита да прегърне едно огромно „празно”…

-Какво направи, негоднико?!- разгневено крещял кралят в лицето на Магьосника.

-Нищо… Направих, каквото ми казахте- две свободи!

НЯКОЙ ЗНАЕ ЛИ?

„Слънцето си отива... Седим ние с теб на покрива на света и ти ми разказваш как са  разцъфвали  бадемите в двора на баба ти. Аз прошепвам задъхана в ухото ти: " Завинагих те в мен без разрешение… ", а ти ми отговаряш: „ Нека.”  От отсрещните балкони пак политат птици. Хайде! Разказвай врели-некипели. Ти се засмиваш и ми обещаваш, че един ден ще се заключиш с мен в короната на някое дърво, за да не ти бягам. „ Там ще откриваме тайни…”- обещаваш ми.  Толкова е хубаво, че ме превръщаш в безкрайност.   За първи път разбирам какво е да бъда нечие очарование.  Оранжеви са не само линиите на хоризонта сега- съзнанието ми в твоето- това е също огнен цвят. „ - спомням си аз и те гледам как се отдалечаваш...  Запалвам цигара на автобусната спирка.  Пулсът ми пламва в съсирен водовъртеж... Все някога оранжевото става черно.  Тъмно безнищие? Страшно.

        Никога няма да разбера какво крият короните на дърветата…

         Никога няма да разбера какво крият короните на дърветата…

        Някой знае ли какво крият короните на дърветата?

ИЗПОЧУПЕНИТЕ ПРЪСТИ НА ЛАРА

- Ало?

-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…

- Довършвам си реда и тръгвам…

- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.

-Добре де.. Обувам се и идвам!

          „…Павел Костов стана, с болни стъпки стигна до един шкаф, и прибра показалката. После  излезе от малката стая. Тишина.” - дописах аз и изключих компютъра. Не искам да ме чакаш под дъжда. Знам, че мразиш да вали. 

 Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още…  Отдавна спрях да бъда честна с теб, защото това те ужасява.  Когато ме обичаше, оставяше недоизпито уискито си, за да можеш да ме задържиш в ръцете си.  Даваше ми толкова много отговори, че забравих как се пита… Ще те излъжа пак, защото откровенията ми са изоставени. Ухаят на престой и истина- аромат, достоен не за всеки.  Ти  мразиш да вали, а на мен любимото ми  е внезапно падналият дъжд. Искам да поникна отново.

Даваш от твоето „толкова много” изпълнено с „толкова нищо”, че вече  всичко, за което копнея, е да замина. Нямам нужда от празни и  леки отговори.  Въпросът, който най-много тежи- това ми трябва! Искам да ми го зададеш и той да се вкопчи в покълналото ми дихание. После… да го спре…  Търсиш? Ами ето ме, в отсъствието ти съм се внедрила… А сега ме пускай! Толкова дълго чаках да ме изпълниш със смисъл, че вече не вярвам в него…

Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още. Като подгонена лисица, като премълчано „довиждане”, като беглец в пустинята… аз заминавам. Спри ме- ако ти стиска… Обувам се, излизам и вървя по булеварда. В средата , сред колите… Вървя и бас държа, че твойто  мото в живота се нарича: „ Тротоар!”.  Това ни раздели: че виждаш в мене страховете си, а не копнежите. Вървя, шофьорите ме псуват, а уличните кучета минават покрай мен и пеят. „ Какво скимтят пък тия…”- ще кажеш ти, ако си тук... Така е щуро- сухите листа се скриват под снега… Остава само въздух.  „Къде е уискито?”- ме пита отсъствието ти и отминава. В тревата е. Онази трева, която ни целуваше тайно,  докато с теб се напивахме до забрава. Сега сме се забравили до опиянение. Вървя и виждам как се задаваш от далечината. Погледът ти не може още да ме улови, но аз те гледам… След малко ще си толкова близо. Толкова до мен. Не ме е страх да дишам близостта ти. Страх ме е от момента, в който ще останеш разстояние.

-Къде си?- питаш ме по телефона, докато аз се обръщам и тръгвам в обратната посока.

- Тук съм… Остава само да ме разпознаеш преди да си отида.

- Какво?  Какви ги вършиш пак…?

-  Вървя… В правилната посока…

… Прибирам се. Включвам компютъра си… Ще довърша и този разказ. Нищо, че никой не ме чете.

        „ Докато учителят ( вече порасналият Павел Костов)  слушаше как Лара свири, в съзнанието му пак се върна онзи горчив спомен.  Той виждаше как баща му е притиснал изранените ръце на сестра му Нора и ги налага с буркан мед. Лицето й се изкривяваше от болка, но всичко, което Павел можеше да направи е да продължава да свири на китара си.  Мелодията се разнасяше из бедната им къща заедно с виковете на малката му сестричка. Колко дъждовен  му се виждаше този ден … Та тя просто беше потопила пръсти в меда. Какъв свят…  Един миг щастие ти струва цял живот болка…  Когато се опомни, учителят видя как неговата най- любима ученичка Лара плаче мълчаливо.  Ръцете му трепереха, а показалката в тях тежеше, както никога преди. Павел Костов се изправи, с болни стъпки стигна до един шкаф и изплашен от себе си прибра показалката. После  излезе от малката стая. Тишина.”

- Ало?

-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…

- Довършвам си реда и тръгвам…

- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.

-Добре де.. Обувам се и идвам!

       „Току що изпочупените пръсти на Лара пулсираха върху струните… Сега, те чакаха внезапния дъжд… Искаха да поникнат наново.”- дописах аз и тръгнах обратно към теб.  А въпросът, който тежи най- много:  „Ще ме приемеш ли?”

МОЕТО МНОГОТОЧИЕ

Моето многоточие е денят, в който се появих на този стародавен свят с неосъзнат копнеж за още… То е тъмата в майчината ми утроба и  първият залък ефир, изпълнил цялата ми същност с вик към света- че съм жива, че започвам, че ще бъда… Моето многоточие е очарование… С него започва ново летоброене по спиралата на вечнообновяващия се живот…  То е моят древен Сизиф, който ме напътства в планината малко преди да стигна върха... Моето многоточие дава свобода…  То е всичко, което казвам на любимите си хора… Един ден ще ги оставя след себе си по-щастливи, отколкото съм била аз… И моето многоточие ще бъде запомнено…  То ще се разпилява в тишината и само  изранените очи ще могат да го докоснат наистина…

              

         Твоето многоточие е далечен и изгубен спомен за детството… То е нищо повече от пристан на спасение за собствените ти разочарования… Твоето многоточие е безцелно живеене. .То показва светлото и мургавото, но никога цветното…  Твоето многоточие отхапва от вярата на  моето многоточие… То е празна целувка с аромат на пепел… В него липсват  думи…  Твоят начин да кажеш: „ Това е всичко!”… е многоточието ти…

 

         Боже…  С теб сме толкова различни…