-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…
- Довършвам си реда и тръгвам…
- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.
-Добре де.. Обувам се и идвам!
„…Павел Костов стана, с болни стъпки стигна до един шкаф, и прибра показалката. После излезе от малката стая. Тишина.” - дописах аз и изключих компютъра. Не искам да ме чакаш под дъжда. Знам, че мразиш да вали.
Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още… Отдавна спрях да бъда честна с теб, защото това те ужасява. Когато ме обичаше, оставяше недоизпито уискито си, за да можеш да ме задържиш в ръцете си. Даваше ми толкова много отговори, че забравих как се пита… Ще те излъжа пак, защото откровенията ми са изоставени. Ухаят на престой и истина- аромат, достоен не за всеки. Ти мразиш да вали, а на мен любимото ми е внезапно падналият дъжд. Искам да поникна отново.
Даваш от твоето „толкова много” изпълнено с „толкова нищо”, че вече всичко, за което копнея, е да замина. Нямам нужда от празни и леки отговори. Въпросът, който най-много тежи- това ми трябва! Искам да ми го зададеш и той да се вкопчи в покълналото ми дихание. После… да го спре… Търсиш? Ами ето ме, в отсъствието ти съм се внедрила… А сега ме пускай! Толкова дълго чаках да ме изпълниш със смисъл, че вече не вярвам в него…
Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още. Като подгонена лисица, като премълчано „довиждане”, като беглец в пустинята… аз заминавам. Спри ме- ако ти стиска… Обувам се, излизам и вървя по булеварда. В средата , сред колите… Вървя и бас държа, че твойто мото в живота се нарича: „ Тротоар!”. Това ни раздели: че виждаш в мене страховете си, а не копнежите. Вървя, шофьорите ме псуват, а уличните кучета минават покрай мен и пеят. „ Какво скимтят пък тия…”- ще кажеш ти, ако си тук... Така е щуро- сухите листа се скриват под снега… Остава само въздух. „Къде е уискито?”- ме пита отсъствието ти и отминава. В тревата е. Онази трева, която ни целуваше тайно, докато с теб се напивахме до забрава. Сега сме се забравили до опиянение. Вървя и виждам как се задаваш от далечината. Погледът ти не може още да ме улови, но аз те гледам… След малко ще си толкова близо. Толкова до мен. Не ме е страх да дишам близостта ти. Страх ме е от момента, в който ще останеш разстояние.
-Къде си?- питаш ме по телефона, докато аз се обръщам и тръгвам в обратната посока.
- Тук съм… Остава само да ме разпознаеш преди да си отида.
- Какво? Какви ги вършиш пак…?
- Вървя… В правилната посока…
… Прибирам се. Включвам компютъра си… Ще довърша и този разказ. Нищо, че никой не ме чете.
„ Докато учителят ( вече порасналият Павел Костов) слушаше как Лара свири, в съзнанието му пак се върна онзи горчив спомен. Той виждаше как баща му е притиснал изранените ръце на сестра му Нора и ги налага с буркан мед. Лицето й се изкривяваше от болка, но всичко, което Павел можеше да направи е да продължава да свири на китара си. Мелодията се разнасяше из бедната им къща заедно с виковете на малката му сестричка. Колко дъждовен му се виждаше този ден … Та тя просто беше потопила пръсти в меда. Какъв свят… Един миг щастие ти струва цял живот болка… Когато се опомни, учителят видя как неговата най- любима ученичка Лара плаче мълчаливо. Ръцете му трепереха, а показалката в тях тежеше, както никога преди. Павел Костов се изправи, с болни стъпки стигна до един шкаф и изплашен от себе си прибра показалката. После излезе от малката стая. Тишина.”
- Ало?
-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…
- Довършвам си реда и тръгвам…
- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.
-Добре де.. Обувам се и идвам!
„Току що изпочупените пръсти на Лара пулсираха върху струните… Сега, те чакаха внезапния дъжд… Искаха да поникнат наново.”- дописах аз и тръгнах обратно към теб. А въпросът, който тежи най- много: „Ще ме приемеш ли?”
Няма коментари:
Публикуване на коментар