НЯКОЙ ЗНАЕ ЛИ?

„Слънцето си отива... Седим ние с теб на покрива на света и ти ми разказваш как са  разцъфвали  бадемите в двора на баба ти. Аз прошепвам задъхана в ухото ти: " Завинагих те в мен без разрешение… ", а ти ми отговаряш: „ Нека.”  От отсрещните балкони пак политат птици. Хайде! Разказвай врели-некипели. Ти се засмиваш и ми обещаваш, че един ден ще се заключиш с мен в короната на някое дърво, за да не ти бягам. „ Там ще откриваме тайни…”- обещаваш ми.  Толкова е хубаво, че ме превръщаш в безкрайност.   За първи път разбирам какво е да бъда нечие очарование.  Оранжеви са не само линиите на хоризонта сега- съзнанието ми в твоето- това е също огнен цвят. „ - спомням си аз и те гледам как се отдалечаваш...  Запалвам цигара на автобусната спирка.  Пулсът ми пламва в съсирен водовъртеж... Все някога оранжевото става черно.  Тъмно безнищие? Страшно.

        Никога няма да разбера какво крият короните на дърветата…

         Никога няма да разбера какво крият короните на дърветата…

        Някой знае ли какво крият короните на дърветата?

ИЗПОЧУПЕНИТЕ ПРЪСТИ НА ЛАРА

- Ало?

-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…

- Довършвам си реда и тръгвам…

- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.

-Добре де.. Обувам се и идвам!

          „…Павел Костов стана, с болни стъпки стигна до един шкаф, и прибра показалката. После  излезе от малката стая. Тишина.” - дописах аз и изключих компютъра. Не искам да ме чакаш под дъжда. Знам, че мразиш да вали. 

 Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още…  Отдавна спрях да бъда честна с теб, защото това те ужасява.  Когато ме обичаше, оставяше недоизпито уискито си, за да можеш да ме задържиш в ръцете си.  Даваше ми толкова много отговори, че забравих как се пита… Ще те излъжа пак, защото откровенията ми са изоставени. Ухаят на престой и истина- аромат, достоен не за всеки.  Ти  мразиш да вали, а на мен любимото ми  е внезапно падналият дъжд. Искам да поникна отново.

Даваш от твоето „толкова много” изпълнено с „толкова нищо”, че вече  всичко, за което копнея, е да замина. Нямам нужда от празни и  леки отговори.  Въпросът, който най-много тежи- това ми трябва! Искам да ми го зададеш и той да се вкопчи в покълналото ми дихание. После… да го спре…  Търсиш? Ами ето ме, в отсъствието ти съм се внедрила… А сега ме пускай! Толкова дълго чаках да ме изпълниш със смисъл, че вече не вярвам в него…

Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още. Като подгонена лисица, като премълчано „довиждане”, като беглец в пустинята… аз заминавам. Спри ме- ако ти стиска… Обувам се, излизам и вървя по булеварда. В средата , сред колите… Вървя и бас държа, че твойто  мото в живота се нарича: „ Тротоар!”.  Това ни раздели: че виждаш в мене страховете си, а не копнежите. Вървя, шофьорите ме псуват, а уличните кучета минават покрай мен и пеят. „ Какво скимтят пък тия…”- ще кажеш ти, ако си тук... Така е щуро- сухите листа се скриват под снега… Остава само въздух.  „Къде е уискито?”- ме пита отсъствието ти и отминава. В тревата е. Онази трева, която ни целуваше тайно,  докато с теб се напивахме до забрава. Сега сме се забравили до опиянение. Вървя и виждам как се задаваш от далечината. Погледът ти не може още да ме улови, но аз те гледам… След малко ще си толкова близо. Толкова до мен. Не ме е страх да дишам близостта ти. Страх ме е от момента, в който ще останеш разстояние.

-Къде си?- питаш ме по телефона, докато аз се обръщам и тръгвам в обратната посока.

- Тук съм… Остава само да ме разпознаеш преди да си отида.

- Какво?  Какви ги вършиш пак…?

-  Вървя… В правилната посока…

… Прибирам се. Включвам компютъра си… Ще довърша и този разказ. Нищо, че никой не ме чете.

        „ Докато учителят ( вече порасналият Павел Костов)  слушаше как Лара свири, в съзнанието му пак се върна онзи горчив спомен.  Той виждаше как баща му е притиснал изранените ръце на сестра му Нора и ги налага с буркан мед. Лицето й се изкривяваше от болка, но всичко, което Павел можеше да направи е да продължава да свири на китара си.  Мелодията се разнасяше из бедната им къща заедно с виковете на малката му сестричка. Колко дъждовен  му се виждаше този ден … Та тя просто беше потопила пръсти в меда. Какъв свят…  Един миг щастие ти струва цял живот болка…  Когато се опомни, учителят видя как неговата най- любима ученичка Лара плаче мълчаливо.  Ръцете му трепереха, а показалката в тях тежеше, както никога преди. Павел Костов се изправи, с болни стъпки стигна до един шкаф и изплашен от себе си прибра показалката. После  излезе от малката стая. Тишина.”

- Ало?

-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…

- Довършвам си реда и тръгвам…

- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.

-Добре де.. Обувам се и идвам!

       „Току що изпочупените пръсти на Лара пулсираха върху струните… Сега, те чакаха внезапния дъжд… Искаха да поникнат наново.”- дописах аз и тръгнах обратно към теб.  А въпросът, който тежи най- много:  „Ще ме приемеш ли?”

МОЕТО МНОГОТОЧИЕ

Моето многоточие е денят, в който се появих на този стародавен свят с неосъзнат копнеж за още… То е тъмата в майчината ми утроба и  първият залък ефир, изпълнил цялата ми същност с вик към света- че съм жива, че започвам, че ще бъда… Моето многоточие е очарование… С него започва ново летоброене по спиралата на вечнообновяващия се живот…  То е моят древен Сизиф, който ме напътства в планината малко преди да стигна върха... Моето многоточие дава свобода…  То е всичко, което казвам на любимите си хора… Един ден ще ги оставя след себе си по-щастливи, отколкото съм била аз… И моето многоточие ще бъде запомнено…  То ще се разпилява в тишината и само  изранените очи ще могат да го докоснат наистина…

              

         Твоето многоточие е далечен и изгубен спомен за детството… То е нищо повече от пристан на спасение за собствените ти разочарования… Твоето многоточие е безцелно живеене. .То показва светлото и мургавото, но никога цветното…  Твоето многоточие отхапва от вярата на  моето многоточие… То е празна целувка с аромат на пепел… В него липсват  думи…  Твоят начин да кажеш: „ Това е всичко!”… е многоточието ти…

 

         Боже…  С теб сме толкова различни…

СЕГА СЪМ... ВКЪЩИ

        

       Тази година пак съм замъкнала големия сак. Прибирам се вкъщи. Сезон- зима, температура- под нулата, град- малък, хора- бол. Вървя по една малка улица и не бързам да се прибера. Все така красиво е.  По тия павета съм охлузвала колене, прегръщала съм приятели, обичала съм за първи и последен път…  Сега (пак по тях) търкалям  сака си. Вървя, а схрусканата ми душа копнее дом.  Ако искаш едно животно да се прибере в хралупата си- рани го.

 Ей я баба Слава… Все е там- на пейката пред блока. Седи, вперила поглед в оголеното поле и мисли. Когато бях малка, вярвах, че тази мълчалива и скромна жена владее всичко живо в моя град: слънчогледите през лятото и белите светулки нощем, самотните тополи и тревите, снега през зимата, реката, пролетния вятър… Каква е тази ненаситна жажда в нея да стане  рано сутрин, за да погледа раждането на света…  А той наистина се ражда- за първи път и само за нея.

               -Здрасти, бабо Славо! Весели празници!

               -Тъй, тъй… - кротко ми отвръща тя и пак измества погледа си.

Ще я подмина. И утре ще е тук. Тогава ще я питам за гората. Защото никой друг не знае по- добре от баба Слава как се стига до „Пчелина”. Ще отида там и ще повикам гласа си.  Преди години го изгоних, но вече искам да се върне. Превърнала съм се в безмълвно тяло. Това е също страшна болест.

Хората ме помнят, спират ме. Питат и после сценарият се размножава. Нека. Не ме е страх да кажа коя съм, страх ме е да не се изгубя. Малък е градът, ще видя всички. И него ще го срещна, няма как… Не него- копието. Оригиналът е в сърцето ми. На тази улица го срещнах някога за първи път. Ей, тука, точно  до липата. После бях на косъм да го имам... Ако ме пита този път защо го търся с поглед като заблудена птица, ще му кажа: „ Така се случи, че любов все още имам, не намерих просто време и пространство.”

Майка ми ме чака побеляла, а до нея развълнуван котаракът мърка- някой идва, някой се прибира. А като заминавах преди години, исках да е завинаги.  Исках да забравя и улиците, и сградите, и хората…  Човек обича ли безусловно, не се бори, а бяга. Бяга като дива сърна от ловец и търси спасение в забравата.  Нелепо е-  да изхвърлиш спомените си, а те да те чакат все така бездомни.  Сгрешила съм- твърде рано е онова време  да бъде забравено.

Ще поостана този път. И без това не ме очаква никой тъй красиво, както малката Ана. Ще погаля косата й, ще я обгърна и ще се заровя в бебешкото й ухание. А майка й ще ми остане вярна и пак ще се разплаче вместо мен.  Задъхвам се, когато я прегръщам. И нейната душа облъскана скимти за още…  Ще има още! Приятелко, ще дойде още-то, ами с камшиците по изранените ни гърбове кажи какво ще правим?

Татко пак ми е приготвил вино.  Нали ги знаете бащите… Ще те прегърнат и ще те усмихнат с някой лаф от тяхното си време. И непременно ще те питат топла ли е стаята ти или иска още… „Топла е.”- ще кажа аз и ще приседна. Скитах се достатъчно. Сега съм… вкъщи.

ИМАМ ДВЕ ДУШИ- ТАЯ МИ Е ИСТИНСКАТА

Вися пред един фонтан в центъра, където всички си уговарят срещи, и чакам хазаина.  Време е за разплата. За него този ден е свят, за мен- с 200 лева по- беден. Вися тъпо и си гриза кожичките на ръцете.  Полумрак е, но това не ми пречи да забележа как някакъв  красив мъж се приближава към мен. „ Ванче, т’ва е, мойто момиче, най- накрая нещо хубаво ти се случва!”- казвам си аз и изплювам току що ожулената плът от устата си.  Мъжът се спира при мен и се усмихва:

               -Извинете, имате ли минутка?

               (Каква минутка, бе, човек, аз възнамерявам да се омъжа за теб, ти… Минутка… Сигурно го усещаш… Привличането искам да кажа… Аз те забелязвам, ти ме забелязваш, наоколо гъмжи от полудели хора… Като по филмите е… )

               -Да… Имам..

               - Може да ви се стори малко неуместно от моя страна , но… Какъв парфюм използвате?

              

(Изобщо не ми се струва неуместно. Особено, когато е именно от твоя страна.  Всъщност  това е най- хубавият въпрос, който са ми задавали напоследък.  В тая мъгла, до тоя смотан фонтан, човек не може да очаква нищо… Освен да го „ожулят” с  200 лева или да го попитат за времето… Но на мен никога не се случва. Коментирала съм проблема с Христо от съседния апартамент . Той твърди, че на челото ми пише: „ Моля, подминете! Не нося шибани часовници!”  Нямам търпение да изкача осемдесетте стъпала на старата кооперация, в която живея и да му кажа, че всъщност не е прав- на челото ми пише: „ Моля, спрете! Може да не нося шибани часовници, но ухая добре.” Парфюмът ми е като мен- тежък, но траен. Не струва много, но  друг не би ми подхождал.  Обичам да го разпръсквам върху шала си и да усещам аромата му докато седя в претъпкания трамвай. Докато на останалите им мирише на развалено и се сърдят на целия свят заради собствената им миризма, аз усещам аромата на люляци и зюмбюли.  Ухаят на детство ми и изпращат в заскрежените ми коси пролетния вятър. Нищо, че е зима.  Парфюмът ми е целогодишен.  Не го предлагат по каталозите, не са го и чували.  Купувам си го от магазинчето на някаква баба до работата ми.  Ако се омъжа за теб, ще те заведа.  Има по нещо за всеки. Може да ти се стори странно, но всеки път, когато парфюмът ми свърши, се страхувам, че никога повече няма да мога да си купя точно такъв. „ Ами ако не го произвеждат вече? Не, не… Ами ако бабата е умряла?” Имам усещането, че  един ден този аромат ще ме напусне, а с него ще си отиде и всичко красиво в живота ми. )

              

     -Парфюмът ми? … Ами нищо особено не е…

               -Красива дама като вас трябва да носи само най- добрите аромати. Парфюмът е втората душа на една жена…

(Късметлийка съм с теб.  Майка ми няма да повярва как сме се запознали. Като й кажа, че си ме нарекъл красива и ще облещи едни очи… Не е ли прекрасна привечер? Преди години, на морето, една циганка ми обеща, че ще срещна душа. Не и повярвах, не дадох и стотинка, а тя се оказа права. Може би лятото ще направим сватбата си там и ще я намеря, за да я позлатя с малкото, което имам. Пък и искам да издразня самотата- напоследък ми лази по нервите. Всъщност, напоследък всички ми лазят по нервите и думите ме човъркат. А когато думите ме човъркат отвътре и искам да кажа: "Майната ви, изнасилвачи на души! Ходете по дяволите, скапаняци изпразнени!", се изкачвам по старите стъпала. Осемдесет на брой. Осемдесет стъпала, мизерна кооперация и заморено дишане- това оправя нещата. Това... и ароматът на парфюма ми. Влизам вкъщи на ръба да остана без въздух и си мисля: " Ще се върна и ще ги изкача пак!" Какво да ти кажа- липсата на въздух събужда желанието ми за живот! Прав си. Имам две души- тая ми е истинската.)

             

              -Нека предложа на вашето внимание новите  австрийски парфюми “Gold”.- за моя изненада,  красивият мъж повдигна куфарчето, което носеше и го отвори. В него видях десетки малки ампули, под които стояха  номера: - 116 е точно като за вас.  Нов, различен… Твърди се, че Клеопатра е използвала подобен аромат, за да прелъсти Марк Антоний.  Можете да го имате на невероятната цена от…

( Не благодаря. Нова душа не си търся. Старата още работи. И да ти призная, колкото по- стара става, толкова повече си я харесвам.  А  и… Така като гледам… С тебе няма да се женим, няма и на море да отидем заедно.  Що не си прибереш епруветките и не ги предложиш на изпразнените  палячовци около теб.  Пък аз ще си изпразня джоба с 200 лева- все пак трябва и да се живее някъде. После ще тръгна в мъглата, под дъжда… Към себе си. Ще вървя, за да не се превърна в статуя. Обещано ми е да срещна душа, помниш ли? Но безкрайните обещания са нищо повече от ясен признак за фалшивина. Върви си по пътя. Не виждаш ли, че на челото ми пише „ Моля, подминете! Имам две души и ей тая, точно, ми е фалшивата. И друг път мъглата ме е целувала с влажните си устни. Целува ме и оставя върху лицето ми рани. " Някъде си се изцапала..."- казва ми поредния доброжелател, докато търка изранения ми образ. Той търка, а аз... Как да му обясня, че болка като тази може да те погълне завинаги?)

              

               -Ще го купя- отговорих спонтанно и извадих от чантата си банкнота от 50 лева. Подадох я на бившия си бъдещ съпруг и се изгубих в мъглата. Не знам къде си мислех, че отивам…  Не помня и колко дълго съм вървяла…  Но всеки път, когато затворех очи, усещах аромата на люляци и зюмбюли.  Усещах го дълбоко във вените си и знаех, че той е много повече от теб, от мен, от всичко "във" и "извън"… 

               -Почакайте, не си взехте парфюма.

               -За вас е. Подарък от мен. Аз и така си мириша добре!

АЛКОХОЛ

Докато избирам с какво да се напия, барманът се почесва по оная си работа продължително и опира задника си на хладилника… Не знам дали го прави, защото  така се чувства по-мъжествен или наистина го сърби, но в резултат, аз несъзнателно забивам очи в слабините му. Виждам, че ме забелязва и с неудобство извъртам глава. Поглеждам телефона си, сякаш възнамерявам да се обадя на Тонката, но всъщност причината да дойда в тази дупка, е точно обратното- не ми се говори… Пие ми се. Един голям Бушмилс ще оправи нещата. А ако работата се закучи, ще обърна още един, и после още един… И така, докато главата ми не се превърне в ръце на чалгаджия- ще щрака като откачена и ще се върти, вярвайки, че по-хубаво от това няма.

-Един Бушмилс. Голям.

Барманът се усмихва и ми налива, а аз си гледам в обувките и си мисля: „Колко ли трябва да съм изпаднала, за да се напивам отново…” А е едва 7 вечерта и кака Сашка ме чака у нас да й боядисам косата. Откакто се захласна по шефа си в пенсионното, тя постоянно мени цвета й и вярва, че така ще привлече вниманието му. Обичам кака Сашка и сърце не ми дава да й кажа, че той е невероятно красив, а тя безумно грозна и шансовете им да са заедно са много под нулата. Много под нулата е и времето навън, но след втората глътка уиски това губи значение, както всичко останало… „ Абе, да се боядисва сама бе, не ме интересува… В крайна сметка и аз имам личен живот!”- ядосвам се на себе си.

-Не върви, а? Нещо в личния живот ли? – точно в този момент изтърсва бармана...

„ Що не вземеш пак да се почешеш по оная си работа и не ме оставиш да си пия ирландския въздух?…”- отговарям наум.

-Ъхъ.. Имам цистит! Ще живея…

На бармана му става неудобно от отговора ми. Намига от учтивост, след което веднага се обръща на другата страна и нарязва един лимон. Цистит нямам, а дали ще живея, само небесата могат да кажат… Но добро или не, това е моето чувство за хумор и лично мен ме разсмива.  

Седя си на бара, вече пия второ, и от време на време се смея като тиква. Останалите алкохолици наоколо ме мислят за луда, но те не  знаят, че в главата ми пак се върти историята на Стамен за червените обувки…

Преди няколко месеца Стамен (любимият ми най- добър приятел) си купува червени обувки от известен столичен МОЛ. Вечерта се прибира в новата си квартира ( намери я след 31 огледа и два мъчителни месеца) и ги вади от кутията, за да ги нареди в коридора. Малко по-късно, докато пие ром, разпльокан в хола си на дивана, Стамен забелязва, че обувките се движат сами. Решава, че му се привижда и не обръща особено внимание.  След като изяжда цяла пица и пийва прилично количество ром, той се запътва към стаята си. За негова изненада, в коридора вижда как някакъв мъж стои обут в новите му червени обувки и говори на неразбираем език. Стамен подскача като опарен и се заключва в стаята си. На другата сутрин обувките липсват. Решава да провери в Google каква е тази работа и се оказва, че предишният наемател на апартамента се е самоубил в него. Моят приятел веднага се обажда на агенцията за недвижими имоти и обявява, че напуска мястото, защото е прокълнато. Докато намери нещо ново ( разбирайте още 31 огледа и два мъчителни месеца), Стамен взима решение да нощува при брат си Георги. За негова изненада обаче, освен огромния залеж на алкохол,  там намира и въпросните червени обувки. Оказва се, че мъжът от онази вечер бил Тонката- съквартирант на брат му и мой близък приятел. Езикът, на който говорел наистина  бил неразбираем, но само за Стамен. И всичко това, благодарение на бутилката ром, с която моят човек се „надрал” малко преди да го хване параноята. Напил се достатъчно, за да види нещата под друг ъгъл. От тогава, като седна да пия, все се сещам за тези червени обувки и се спуквам от смях. Смея се като тиква, а хората около мен ме гледат и си мислят: „ Ти колко си зле…”.

     -Ти колко си зле-е-е!- прекъсва алкохолната ми идилия Тонката и сяда до мен на бара. – Значи, аз мога да седя на студа и да те чакам, а ти? Не само, че не звъниш, ами и си започнала без мене!

     -Пич, остави момичето на мира, не виждаш ли, че има цистит!?- скастря го бармана, докато ми долива Бушмилс.

Тонката го поглежда с недоумение, а аз избухвам в смях. Тази вечер нещата ми се получават на пук на целия ми скапан живот. Ако и Тонката не беше дошъл, всичко щеше да е просто перфектно. Кефи ме тоя, Тонката, обаче понякога ми се иска да остана сама, ей така, за разнообразие…  Сега пак ще започне да ми се оплаква от колегата си Слави, а аз ще трябва да кимам в знак на разбиране и да го подкрепям, защото нали така правят приятелите…

-Добре, ма, Яно… Кажи ми! Как може хората, които те заобикалят да са толкова готини, а аз да се занимавам с идиоти като Слави? Заради него, днес пак се  осрахме пред шефа…

Пие Тонката, а аз изобщо не го слушам. В главата ми се върти идеята, че „хората, които ме заобикалят” наистина ме заобикалят. Вървят покрай мен, говорят покрай мен, напиват се покрай мен, обичат и мразят покрай мен, живеят покрай мен… Абе… Изобщо… Всичко, което си струва и не си струва, някак си, минава покрай мен, но никога не ме достига. А ако ме достигне, такъв шамар ще ми шибне, че циститът ще ми се стори най-хубавото лошо нещо, което може да ми се случи.

     Допиваме си с Тонката и после „кой откъде е”. На излизане, намигам игриво на бармана и му оставям една визитка. Тонката ме подиграва, че гледам много филми и че: „… жените в действителност не постъпват така…”.

-Много ги разбираш ти пък, бе, Тонка…- засмивам се аз, защото зная, че визитката, която оставих в бара е на братовчед ми. Той е дерматолог. „ Ми… Може пък човека наистина да го сърби оная работа…”- мисля си аз, след което помахвам с ръка и си хващам такси.

Прибирам се почти на четири крака, а кака Сашка гледа „Фермер търси жена” в хола ми и се налива с текила. Сядам срещу нея.

-Този път за какво?- питам я аз…

-За брака…- отговаря ми тя и двете правим наздравица. Оказа се, че шефът й от пенсионното се сгодил за някаква адвокатка. На всичко отгоре, помолил кака Сашка да разнася сладките на майка му по време на сватбата.

Прегръщам я силно на фона на сърцераздирателна сцена от

тъпото реалити и после боядисвам косата й.  

  Лягам си пак по никое време. Всичко е точно, както го предвидих- главата ми щрака като откачена и се върти подобно на филия в чалга клуб. Опитвам се да заспя, но не мога. Празно ми е. Ставам и отивам до хола. Наливам си едно…

 „ Този път за какво?” – питам се сама и сама си отговарям: „ За болката, като друг вид тишина…” Някои от приятелите ми пият за любовта на мъжа, други за любовта на жената... Понякога вдигат наздравица за страстта на думите, а друг път за липсата на такива... Миналият месец, например, Георги и Стамен пиха за страха и червените обувки, а кака Сашка- за несподеленото. Понякога ми сипват по едно за смъртта, друг път- за живота... Вчера докато миех чиниите, Слави и Тонката настояха да пием за оцеляването (на Тонката му правиха зъб, затова...) Но тази вечер аз ще пия сама! За всичко, което останалите не виждат, за всичко, което ме заобикаля и за болката, като друг вид тишина...

ВСИЧКИ СМЕ СВЪРЗАНИ В ДРУГИ СВЕТОВЕ

   

- Престанете вече, щото ще ни свалят от влака!
     - Ама той пръв започна! Борисе, дай си ми го, бе!
     - Дядо каза аз да го гледам! Мамо, кажи й!
     - Ще умре така, бе, батко, трябва му въздух! Дай ми го и на мен малко!
     - Не може, ма, Калино! Ще избяга! Нали за т’ва сме го взели тоя аквариум!
     - Гадняр!
     - Абе, аз що не се обадя на баща ви!
     - Паразитка!
     -Бойлер!
     -Тенджера!
     - Пор!
     - Ей го кондуктора… Сега като дойде и като ни изгони от влака, такъв бой ще ядете и двамата… Дайте аквариума тука! При мен ще стои! Щом се карате…
      Мислех, че сънувам, но, когато отворих очите си, погледът ми веднага попадна на момченце на около 9 години. В скута си, то държеше стар аквариум, на дъното, на който, мързеливо се разхождаше голям речен рак. Детето стискаше аквариума здраво и категорично отказваше на по-малката си сестричка да го подържи. Момиченцето до него беше на около 6 години. То зяпаше към рака с любопитство и се опитваше да докосне стъклото на аквариума, но неуспешно:
      - Видяхте ли? Събудихте какичката!
      - Батко, що будиш какичката, бе? Дай ми го сега на мене! Наказан си!
      - Не съм!
      - Наказан си!
      - Не съм!
      - Наказан си! Мамо, нали батко е наказан?
      В този момент чух гръмкия глас на възрастен мъж, който седна близо до моята седалка и ядосан погледна през прозореца:
      -Да ти е*ба и БДЖ-то да ти е*ба! Само да слезем! Ще ви съдя! Т’ва не е кенеф, т’ва е заразник!
     Децата не отделяха поглед от мъжа. Мисля, че се страхуваха от него. Момченцето прегърна аквариума още по-силно и се сви до майка си. И ракът се сви. Аз веднага извадих дневника си:

„10.10.2011г. Вторник. 15:00. Във влака се качи възрастен мъж, който много прилича на учителя ми по Природознание Пролетин Гевреков, от който съм изяла доста бой в основното училище. По онова време татко обичаше да ме води на разходка в гората. Учеше ме на посоките, как да разпознавам гъбите и билките… Как да наблюдавам дивите животни без да ги плаша… От красивия аромат на Странджа се раждаха мечтите ми. Освен тях неочаквано се раждаше и самочувствието ми, че знам повече за горите, дърветата и птиците от всеки друг. Пролетин Гевреков (или Прольо Геврека, както го наричахме ние, децата) не правеше изключение. Това го вбесяваше и често стигахме до леки пререкания, в които задникът ми изяждаше по някоя показалка, а после се изстрелваше на мекия диван при директора.”

        Едва сега, мъжът забеляза децата и възмутената от псувнята му майка. Погледна и мен, но аз не посмях да се загледам в него и се направих, че пиша. Имах чувството, че ей сега ще извади от някъде някоя сопа и ще ме започне… Всъщност, докато си мислех това, мъжът наистина отвори някаква голяма черна чанта и започна да рови в нея. Децата забиха любопитен поглед в ръцете му.
       -А! Видяхте ли какво стана? Като извади сега една пръчка от там , ще видите кой е тенджера, кой -пор…- тихо подшушна майката на децата си. Те се свиха още по- изплашени и останаха неподвижни.

„Часът е 15:10. Ненавиждам родители, които си плашат децата, понеже не знаят как по друг начин да ги накарат да млъкнат. И баба ми го правеше. Заканеше ли се : „ Той ще дойде Мустака, ще видиш ти!” –това беше знак за евакуация към горния етаж, където обикновено ме караха да спя следобедите. ” „Мустака” всъщност беше баща ми, който и до ден днешен е най-добрият човек, когото познавам. Никога не ме е удрял, но баба ми така го казваше това „ Той ще дойде Мустака!”, че аз всеки път бях убедена, че татко ще ме напердаши. 25 години по- късно смело мога да кажа, че макар и да не съм удряна никога от баща си, израснах с чувството, че той редовно ме възпитава с шамари. И всичко това, заради баба ми ”.

       Възрастният мъж подаде шепата си към нас. В нея той държеше шарени бонбони. Децата ги грабнаха с поглед веднага, но не посмяха да си вземат, докато майка им не позволи.
      -Potamon fluviatilis! – старецът така се развълнува, че пусна бонбоните в шепата на момиченцето и се пресегна към аквариума. Той потопи пръстите си във водата и докосна с показалец рака. Задържа го върху черупката му, след което извади ръката си от водата. Доближи показалеца до устата си и го облиза: - Мъжки е!

„15:20. Мамка му… Човекът, който ми заприлича на Прольо Геврека, наистина е Прольо Геврека. Едва сега го разпознах изпод бялата брада и сключените вежди- остарял, но същият луд човек. „
      - Малкият, знаеш ли какво държиш в ръцете си?
      - Никола Иванов Спасов- отговори момченцето на мъжа.
      - На колко години си, Никола?
      - Той не се казва Никола. Ракът ни се казва Никола Иванов Спасов- като дядо.- отвърна вместо брат си малкото момиче.
      Всички наоколо се засмяха. Само децата останаха все така сериозни. Ракът направи лениви движения настрани, след което се завъртя към мен.

„Случвало ли ви се е да ви загледа рак? Човек има чувството, че към него е вперила поглед цяла една вселена. Не знаеш как изглеждаш в нейните очи, но знаеш, че тя е там и те наблюдава. Като Facebook, ама по-различно…”

      -Твоят рак е най- агресивното животно в България…
     Децата не разбраха какво означава това и бързо изгубиха интерес, но Прольо Геврека веднага погледна към някаква непозната жена и я хвана за слушател:
      -’87 –ма година дойдоха тука едни руснаци да го изследват, после писаха по дебелите книги за него: „ До десет години…”-викат- „…ще изчезне”. Мама им руска, големи разбирачи се извъдиха… До десет години, ама, дръжки! Бай Тошо умря, речни раци- бол!
       Момиченцето издебна брат си и взе животното с ръка. Извади го от аквариума, подържа го няколко секунди във въздуха, след което го пусна отново във водата.
      - Майка ми едно време редовно готвеше от тях...- включи се непознатата- ...бланшира ги, изчисти ги и после ги залее с чеснов сос! Аз правих веднъж на мъжа ми ама… Не е ли пържола, не му го хвали.
       Момиченцето повторно взе рака и го извади на повърхността, изчака няколко секунди, и внимателно го пусна отново в аквариума.
      -Калино, к’во правиш ся?
      -И, бе, батко-о-о! Да си вземе въздух! Ще се удави!

„ 15:32. Навън вали. Гледам към Никола Иванов Спасов и си мисля колко много животът ми прилича на неговия- една напред и две назад. Аха някой да ме извади от аквариума и пак намира основателна причина да ме захвърли на дъното.”

     - С какво ще го храните?- попита шеговито Прольо Геврека.
     - С каквото яде и татко.- без колебание заявиха децата.
     Майка им погледна през прозореца, след което спусна клепачите си надолу. Жената изглеждаше изморена и сякаш се опитваше да заспи, но скоро пак отваряше очите си.
     - Г-жа Гавова от предучилищната каза, че щуките обичат да ядат раци. Затова татко и батко ходят за риба- да хващат щуки.
     - Калина, айде малко тихо вече, остави хората да си починат. Друг глас освен твоя чуваш ли?- намеси се майка й, в чийто тон долавях притеснение.
     - Мама ги пече на фурната с домати и ориз, пък татко ги яде.
     - Значи щуките обичат раци, а татко ти обича щуки.- констатира Прольо Геврека и се засмя на висок глас.
        -Не-е-е, бе, дядо… Татко има рак и яде щуки, че да може щуките да изядат рака, дето е в корема му... Мамо, ти нали така каза? Нали е така?
        Жената сведе неловко поглед, а тъпата усмивка на Прольо Геврека стана още по- тъпа. Сега той далеч не беше толкова разговорлив и набързо започна да рови в чантата си, сякаш трябва да извади нещо много важно от там. Това продължи няколко минути, след което мъжът стана и отиде в кенефа- точно там, откъдето беше дошъл. Повече не го видях. Децата продължиха да се суетят около животното, а майка им все така уморено гледаше през прозореца. И точно в този момент, в този малък момент усетих как непознатата вселена отново се е втренчила в мен сякаш иска да й дам отговор. Сякаш чака да чуе защо съм такава, защо съм срещу нея, защо ме вижда едва, едва, но все пак ме има…
        Скоро децата и майка им слязоха от влака и той продължи без тях. Опитах се да напиша още нещо в дневника си, но безуспешно. Когато не можеш да обрисуваш чувствата си с думи, едва тогава започваш наистина да чуваш света. Докато говориш пропускаш толкова много... Човек не трябва да говори, а да върви и да слуша… Да подминава хората около себе си и да им се възхищава… А те да вървят устремени, без да знаят, че всички сме свързани в други светове.

„ 17:00. Влакът е празен. На седалката срещу мен има вода. Сигурно аквариумът е бил пукнат... Децата си заминаха... Трябва да замина и аз... Всички сме свързани в други светове... Всички сме свързани...”