ЛИЛИИ И БОКЛУЦИ

Павел се определяше като най-големият боклук на този свят.  Натрапчивата миризма на прогнила храна, мухлясали парцали и разложена пластмаса, се беше превърнала в негов дневен парфюм, а найлоновото облекло и гумените ръкавици, които носеше всеки ден, го караха да вярва, че хората отдавна са напуснали тази планета. Напуснали са я като освирепели чакали, изяли всичко разпадащо се, за да могат да продължат по пътя си в търсене на нова плячка.  Това, което оставяха след себе си, беше една огромна миризлива празнота. Празнота, която ежедневно  минаваше през ръцете на Павел, за да бъде разделена според естеството си и после рециклирана. Компанията за преработка на отпадъци плащаше добре на служителите си, защото знаеше, че не е за всеки да работи на бунището. Всеки, обаче, можеше да остави едната си половина  там, често- по- лошата.

-Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. То, Чонката каза, че си щял да почиваш утре, ама дали ше може да наминеш, че дойде нова партида? Шефа иска до вторник да сме я опаткали?

-Не мога. Имам ангажименти.

-Е-е-е, че к’ви ангажименти пък толкова имаш? Ай, значи се разбираме- утре към 6 на депото.

- Ама, утре е събота,бе, бат Фильо. Нали ти казах, че кремираха татко, трябва да ида да го взема.

- Ма,ходù де, взèми го и го дòнеси! К’во? Той си е отишъл  човека. Няма да му мирише, я! Добре, слушай ся…

Такава си беше работата на Павел- отговорна. Всичко друго можеше да почака, но боклукът- не. Боклукът винаги е над всичко.

За Лиляна, първият работен ден беше започнал обещаващо. Наоколо се виждаха ръждясали ламарини, по които упорито бяха полепнали кори от банани, а на десетина метра от тях, някакъв непознат мъж пушеше цигара с баща си. С кремирания си баща.

Лиляна беше завършила техникум и от днес заемаше нова позиция- оператор на машина. Тя трябваше да подбира част от разпределените боклуци и да реже по- големите от тях на специален робот, за да могат после в отдел „ Преработка” да си клатят безотговорно краката със самочувствието, че са се „спукали” от работа. Справедлив е животът. За някои.

-Той беше най- чистият човек, когото познавах, а аз го доведох сред боклуците… Всичко, което исках, е да го прибера вкъщи и да му пусна музика. Той обичаше да слуша музика… -отговори Павел на Лиляна, когато тя го попита с какво ще запомни баща си.

Двамата се познаваха едва от час, но усещаха, че може би е от много по-отдавна. Срещнеш ли красива жена на бунището, тя не може да остане незабелязана. За трийсет годишният Павел, момичето пред него беше една огромна несправедливост- поредната, с която се сблъскваше в скапания си живот. Зеленият шал около врата ù ухаеше на лилии. Аромат, който отдавна не беше усещал тук.  

Лиляна наблюдаваше как Павел прилежно отбира част от боклуците и ги сортира в огромна желязна количка. От време на време, той поглеждаше към глинената делва, като че ли някой от там му говореше. После я местеше на една крачка по-далече от себе си, и така, докато по обед, праха на баща му не се озова почти на магистралата.

Когато беше на десет, Лиляна намери едно вехто пияно на тавана на баба си. Тогава, плахо, тя прокара пръсти през него, и от този момент нататък се закле, че никога повече няма да го остави нямо. Сега, пияното й стоеше в дневната на малкия й апартамент и говореше с нея всяка вечер. Някаква странна и необяснима любов се извиваше между ръцете на порасналото момиче и клавишите.

Павел се огледа, но не успя да намери делвата с праха на баща си. В него заседна отвратителното чувство, че се е издънил отново пред човека, когото обича най- много. В стремежа си да го отдалечи от цялата помия, в която работеше, Павел загуби завинаги и малкото, което му беше останало от него. Мъжът седна на една счупена пластмасова кофа. Зад него се издигаше малкият цех, където се преработваха отпадъците. Той допуши цигарата в ръцете си, след което притисна фаса до кофата, за да го изгаси. За част от секундата, Павел усети как пръстите му парят, сякаш са стиснали коприва. Пулсираха като откачени, а единствената болка, която изпитваше, беше тази в сърцето му. Не е важно, къде се проявяват отклоненията... Всичко идва от корена!

Лиляна взимаше от боклуците в желязната количка и ги прокарваше през едно огромно електрическо резе. Наоколо звучеше тежкия звук от робота, премесен с красива мелодия идваща от радиото. Докато разрязваше отпадъците, момичето си представяше как свири на пияното вкъщи. Топлината от работещата машина приличаше досущ на тази от старият радиатор в хола. Дом. Сред боклуци.

Павел влезе в цеха и с изненада установи, че той вече не е онова пропаднало и миризливо място, където се влиза само в краен случай. Освен кафявите къдрици, които се подаваха изпод маската на Лиляна, той се впечатли и от красивата музика, звучаща наоколо. Когато се приближи, Павел видя делвата с праха на баща си. Тя беше сложена прилежно върху зеления шал на Лиляна, а до нея старото радио разнасяше мелодията си.

Машината спря. Само музика. Павел погледна към момичето, което държеше маската в ръцете си. Странно как на един човек, който никога не беше прегръщал никого в живота си, му се прииска да придърпа тази необикновена жена, за да я задържи завинаги. Двамата се усмихнаха един на друг, след което Лиляна се обърна, върна маската на лицето си и продължи работа. Павел сложи ръка върху глинената делва. Сега баща му правеше това, което обичаше най- много. А на няколко метра от него, стоеше жената, която излекува корена. Това място, това гробище на човешката немарливост, се беше превърнало в малък храм. Храм, в който се извършваше най-значимата панихида в този малък и изцапан свят.

Секунди по-късно, сред звука от музика и мотори, се чу силен женски писък. Лиляна почувства как главата ù омалява и нещо от нея се отделя завинаги. Тя затвори очи. Сред бялото поле, което виждаше наоколо, момичето видя старото пияно от тавана на баба си. То се разпадна на парчета и от него останаха купчина клавиши.

Павел се затича към Лиляна. Наобиколиха я и други. Тя лежеше безжизнено на земята, а на няколко сантиметра от нея кървеше отрязаната ù ръка. Кафяви къдрици и червено. Ужасяваща красота…

Няколко работници помогнаха да качат момичето в линейката. Павел държеше отделената ръка и чакаше,някой да я поеме. В тези кратки секунди, той чувстваше, че държи в ръцете си сърце. Когато немощният поглед на жената попадна на неговия, той разбра, че не греши.

     -Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. Дали ше може да наминеш утре, че още не са намерили заместник на сакатата?

     Павел затвори телефона. Той пусна радиото и погледна към глинената делва срещу него. На този свят можеш на намериш всичко- изхвърлени спомени, разлагащи се мечти, бездомни надежди, празни обещания… Но заместник- никога.

БИРА С ВКУС НА ВОДНО КОНЧЕ

Твоето лятно име лежи под  развълнуваните  листа на ореха. Върху бирата ми каца водно конче. Искам да ти го покажа, а ти да му се възхитиш. … Но с теб отдавна изгубихме способността си да говорим. Аз се научих да пиша, ти- да мълчиш. Стоиш на няколко маси разстояние от мен и ме гледаш: „  Тя е онази, която настоява да ме обича…” –мислиш си. Слагам огледалните си очила- така не виждаш, че те наблюдавам. Нашият малък град ни събира на бананово горещата си  улица.  Играем с теб на равнодушие, но и двамата знаем една и съща тайна.  Искам да ти разкажа за греховете си… Порицай ме! Нещо направи…  Гледам те. Ти си чистият метал, а аз ръждата.
       Водното конче продължава да се крепи на ръба на стъклената халба и наблюдава случващото се. Искам да заровя слънцето за миг. В тъмнината хората се откриват най-лесно. И никога не са така далече- на няколко маси разстояние.   
       Известно време беше нероден, но после се роди отново… Завръщам се, за да те има  в сърдечната ми кухина. Заминеш ли, кой ще ми разкаже къде нощуват облаците? В очилата ми ще бъде празно… В очите ми – пепелява безмълвност. Понеже не ме познаваш, както аз бих искала, мисля да се превърна в слънчоглед. Ще се въртя според тебе и ще те гледам право в очите. … Очите ти са моята жадна необходимост от топлина.  
       Здрачава се. Излиза вятър. Танцуват клоните над теб, дъждът прогонва слънцето. Налага се да махна очилата. Не мога да погледна в теб без тях. Ще ти обърна гръб и ще отпия от бирата си с вкус на водно конче! А после ще си тръгна… Равнодушна… Като прецапан залез… Не ме обиквай, както тебе аз, защото най- е трудно да се шият мечти с погрешната игла! 

       Танцуват клоните над теб… Но не е валс!

„- Валсовете са по-скъпи.

- Че защо?

- Защото са тъжни-

каза диригентът.”

                               

Габриел Маркес

ПУМПАЛ

Тя замени кутиите с кибрит, които носеше в себе си, с чисто нов пумпал.  Беше го видяла на една разпродажба, където се канеха да го купят какви ли не хора.  Когато пумпалът се завъртя в ръцете на някакво дете и после се превърна в шарен бонбон, тя не можа да устои на изкушението и размени всичкия кибрит, който имаше в себе си, за един нищо и никакъв пумпал.

Продавачът й беше обяснил, че  пумпалът е специален и има способността да показва житейския път на човека. Всичко, което беше видяла досега, обаче, се свеждаше до детска играчка, която не спира да се върти като откачена.  Това пораждаше в нея чувство за безкрайност, а когато изпиташ такова чувство, огънят става излишен.

Няколко години по- късно, нямаше и следа от нея. Беше се запиляла в различни посоки. Не допускаше никой до себе си, защото главата й  не спираше да се върти и трудно различаваше познатия от непознатия. А ако някой все пак успееше да стигне до нея, той не можеше да я улови, защото наоколо цареше необятен мрак.

  

Късно разбра Малката кибритопродавачка, че беше заменила огъня с една красива илюзия. Ядоса се!  Взе фалшивия пумпал и го заби в оста на Земята. Планетата се раздвижи и започна да се върти, а хората  измислиха  думи като „ден” и „нощ” и всичко останало… Заживяха човеците.  Заживяхме аз и ти, родени от нечия чужда илюзия, а във вените ни- жажда! Жажда да имаме всичко. „Мамка му, имаме всичко!”- констатираме с възхищение.  Така е… Остава само и Прометей да се прероди, че да ни "хариже" отново огъня!

ПОГЛЪЩАМ ВСИЧКО ЕДНАКВО ДОБРЕ

Нарисувала съм огромно цвете на стената си и върху него съм залепила всякакви простотии: четка от спирала за очи, намачкани вестници, стотинки с петна от лак за нокти, керамични рибки, трева за зайци… И всичко това- точно срещу леглото ми.  Заспивам с тази стена и се събуждам с нея.  С нея и с пурпурното слънце, което прегръща големия и вонящ град. Благодарна съм, че не съм слънце.  Благодарна съм, че не съм вонящ град.

А онзи нахален черен гълъб не спира да влиза в стаята ми рано сутрин. Стъпките му барабанят по паркета и се забиват в мозъка ми като звук от развалени колони.  Правя се, че спя, но тайно го следя с поглед.  Шибаният гълъб си вярва, че е на изложба. Зяпа все към стената ми и наблюдава некадърно нарисуваното ми цвете. „Егати некадърното цвете!”, си мисли сигурно пернатият, а аз ставам от леглото и решавам, че е време да бъде изяден.  Хващам го с две ръце и го завирам в празната клетка на заека, който съквартирантката ми отглеждаше…преди да го изям.  Прочитам няколко „семейни” рецепти и запретвам ръкави- време е да оскубем „младежа”.  

Нарисувала съм огромно цвете на стената си  и върху него съм залепила всякакви простотии:  четка от спирала за очи, намачкани вестници, стотинки с петна от лак за нокти, керамични рибки, трева за зайци, пера от гълъб… Срещу тях е леглото ми.  Заспивам на това легло и се събуждам на него. На него и  почти на покрива на пропадналия блок, в който живея. Благодарна съм, че не съм пропаднал блок. Благодарна съм, че живея.

               А онзи нахален мъж не спира да влиза в стаята ми късно вечер. Силните му ръце се плъзгат по нарисуваната ми стена, а звукът от тях се забива в мозъка ми като бурни вълни в скалите.  Правя се, че спя, но тайно го следя с поглед. Шибаният мъж си вярва, че съм влюбена в него.  „Егати, колко е влюбена в мене!”, си мисли сигурно той, а аз ставам от леглото и решавам, че е време да бъде изяден.  Удрям го с вентилатора по главата и го завирам в празния хладилник- опустоших всичко. Прочитам няколко „семейни”рецепти и запретвам ръкави- време е да разфасовам нахалникът.

               Поглъщам всичко еднакво добре- и изтърканата  красота, и фалшивите новини, и мръсните  пари, и  безсмислените изобретения… Жаждата за власт и господство, черната свобода и боядисаната  обич- тях също! Поглъщам ги толкова надълбоко и толкова наведнъж, че гладът ми е непознат.  Каква безкрайна насита… Каква грозна стена… Заспивам и се събуждам с нея. С нея и с ръждясалата машина, която разбива  изоставената постройка на покрива. Благодарна съм, че не съм ръждясала.  И може би… не съвсем изоставена… Нарисувала съм огромно цвете на стената си.

ДА ОБЯВИШ ВОЙНА НА ВЪЗДУХА

Така е, сестро. Добре си разбрала, на дъното съм.  Обаче, до дълбокото дъно на океани, морета, реки, се стига трудно. Когато  останеш почти без въздух, а около врата ти се заплетат множество въжени примки от потънали кораби- близо си.  Не ме разбираш за какво ти говоря нали? Остави я тая коричка сопол, дето я въртиш от скука в ръката си, изключи плазмата на богатите си роднини и се опитай да проявиш интелигентност. Чуй ме. Аз не мога да обичам като тебе в краен случай. Любов до дъно- за това живея.  Ако ти изглежда, че светът се разцепва, а очите ти излизат от вдлъбнатините си- близо си до дълбокото. Звучи ти страшно ли? Аз не се плаша. И назад няма да се върна. Омръзна ми да гледам изплували на повърхността като тебе. Защо ми е да бъда повърхностна, когато мога да имам дълбокото дъно.  „Колко си глупава! Просто си поеми въздух.”- съветваш ме през процепа на широкоъгълния си  обектив. Така е, сестро- лесно е да си поемеш въздух, не толкова- да му обявиш война. Такива като тебе търсят лодки на повърхността. Нека! В лодките винаги има място за сезонни туристи.  За удавници като мене-  все ще се намери някое приятелско рамо да ме побутне към дъното.  Да стана храна на рибите- за мен ще е чест. Ще ги оставя да ме скъсат на две и за истинските си приятели ще запазя по- добрата половина. През няколкото ти диоптъра късогледство не желая да гледам. Фалшивини като тебе- бол!  Дълбочината ти се струва страшна , но ти не знаеш нищо. В нея има само мечтание и отдавна забравени съкровища. Наричай ме удавник, а не гмурец. Гмурци, колкото искаш има- за злато, за слава, пък и  за каквото друго се сетиш. Смути ли се ? Ама, защо?  Не се смущавай- мен все едно ме няма. Пусни си „Черешката на тортата”,  забрави за какво ти говоря- по-важно е да се нагостиш в чужда къща, а все едно, твоя. И докато гледаш как се пече риба по италиански, позволи ми да ти споделя, сестро-  напоследък в морето е пълно с човешки видоизменения.  И всичките, те, са преходни. Но дъното си е същото. Дъното си остава. И мене чака. Нали съм човек, грешен. Ти? Безгрешна статуя.  Подобно на морските вълни, хората винаги са разкъсвани между брега и вятъра.  Понеже ме попита какво още имам да кажа, сестро, ще ти отговоря: „ Моли се да не останеш сама, без дъно, че н`а тогава ще видиш на какво му се вика “страшно”!”

ПРОДАЙ ЕДНА КРАВА И ЩЕ ТЕ ИЗДАДАТ

Поръчвам си ром с прясно мляко и лед и сядам да се правя на интересна. Хората пият, говорят, смеят се, а аз се оглеждам да ги открадна- нали ще пиша пак за блога си.  Абе, и от тук ще си вдигна гълъбите след малко, но нека поставя началото.  Този път ще пиша за Николинка от  „Люлин”. Запознах се с нея случайно в един тото пункт, където фишът й спечели шестица. Всеки понеделник фишът на Николинка печелеше шестица от тотото и всеки понеделник тя беше милионерка.  Тъкмо да опиша роклята от 80-те, с която моята героиня беше, и на масата при мен седна някакъв зализан господин. Писател бил. Известен бил. Издаван бил. Добре. За мен е чест. „Навяваш ми…”- вика- „ спомени за времето, когато черпех вдъхновение по паркове и градинки, сладкарници и бакалийки.”  Бакалийки? Ако не го познавах и не го бях чела, щях да си кажа: „ Каква интересна и странна птица!” Скоро, без дори да знае за какво всъщност се вълнувам да пиша, известният писател започна да ме съветва какви сюжети мога и не мога да използвам, какви истории трябва и не трябва да разглеждам, какво да напиша за да ме издадат за първи път и какво никога да не пиша, за да ме издадат и втори.  Без дори да пожелая, този връх на съвременното литературно творчество завъртя лаптопа ми към себе си и зачете написаното дотук от мен: „ Николинка гледаше града отгоре, почти от слънцето. Таванската стая, в която живееше приличаше на каюта заседнала между облаците. ” После ме погледна философски,  дръпна чертата и  величествено направи своето заключение: „ Кажи на вашите да продадат една крава и си готова! Нали така се разбираме…”  Както си пиех рома с млякото и учтиво изтърпявах това наказано от природата човешко същество, нещо в мен се издигна нависоко, после като развален асансьор падна с безумна скорост надолу, и се разцепи на късове.   Излизаше, че стойността на душата ми е една крава, а думите нищо повече от удобни лъжи.  Чудех се къде точно в очите ми, в жестовете ми, в малкото продумано, този писател прозря тъй дълбоко и непоколебимо, че искам да бъда издадена? „Нашите”… крави не гледат, но и да гледаха, всичко, за което щях да ги помоля, щеше да е чаша прясно мляко, обич, каквато само те могат да ми дадат и някой друг лев за черни дни ( ако има). Как можех да обясня на тази медийна звезда, че пиша, не защото съм гениална или дори добра, а защото в мен има думи, които чакат да се родят.  Те не искат да бъдат прочетени от милиони, понеже са ги продали благодарение на една невинна крава от село, нито дори искат да са подредени в „луксозно” издание за 10 лева. На тях им е достатъчно двама- трима приятели да ги  почувстват като свои и може би да ги запечатат в съзнанието си.  Ами да, понякога говоря неприятни истини, но това е, защото ненавиждам „приятните” лъжи.  

Отворя ми се глътката, поръчвам още едно и решавам да поставя този „известен” писател на мястото му. Започвам така: „ Човек като се сбогува с някой завинаги се разчувства и казва малко повече…” Той ме гледа многозначително и  погледът му заканително ме предупреждава да внимавам какво ще кажа, че нали утре ще ме напише и разобличи- бездарната аз.  „ Решила съм да си прибера сърцето в хладилника и ти да му врътнеш градусите, та да заживее в безконфликтната ти студенина.”- викам му. „ Ами какво?  Може пък да си прав… Една - две издадени книги, малко присъствие в сутрешните блокове и офис- известност - неминуемо доказателство за гениалност. Обществените рефлекси ли искаш да възпитавам? Добре, но преди това завърти градусите на хладилника, понеже нали така се разбираме. Поне да си държим на думата!” Гледа ме този и вече го усещам как цялата му културна и литературна същност губи самообладание.  Вената на челото му започва да пулсира, а от мустака му пада един косъм- „сакън”, отиде му авторитета на кино.  Аха да продължа и да му обясня, че ако той прескача изкуствените си локви, за да не си намокри метафоричните крачоли, аз моите ги чакам цяла зима за да се разтопят и да станат море, та да поплавам в него, и той става от масата „огорчен”.  „Притеснявам се за теб и за хора като теб”- вика ми. „ Недей!”- не му оставам длъжна аз- „ За мен няма опасност да кажат: „ Добра е, но купиха и нея!””

               Оставам сама на масата. Пише ми се, както никога.  За Николинка. За Николинка, която чакаше всяка неделя пред телевизора печелившите числа от лотарията.  После ги попълваше върху празен фиш и отиваше в тото пункта, за да възкликне: „ Я виж, тоз фиш май пичели!” Пенсионери и млади се струпваха около нея радостни, сякаш печалбата е и за тях и добродушно я поздравяваха за късмета, докато служителката не заключеше: „ Да се махаш от тука с тая фалшива бланка, че като се обадя в полицията…”  И Николинка си тръгваше. Но за тези 10 секунди щастие тя живееше всяка седмица… До следващия понеделник.

               Затварям лаптопа и ставам. През две маси съзирам „моя” писател. Тъжен, самотен, обиден. Какъв PR вдъхновен от самата мен! Амин! Ще се видим отново. Но да се прочетем наистина- невъзможно!