ПОГЛЪЩАМ ВСИЧКО ЕДНАКВО ДОБРЕ

Нарисувала съм огромно цвете на стената си и върху него съм залепила всякакви простотии: четка от спирала за очи, намачкани вестници, стотинки с петна от лак за нокти, керамични рибки, трева за зайци… И всичко това- точно срещу леглото ми.  Заспивам с тази стена и се събуждам с нея.  С нея и с пурпурното слънце, което прегръща големия и вонящ град. Благодарна съм, че не съм слънце.  Благодарна съм, че не съм вонящ град.

А онзи нахален черен гълъб не спира да влиза в стаята ми рано сутрин. Стъпките му барабанят по паркета и се забиват в мозъка ми като звук от развалени колони.  Правя се, че спя, но тайно го следя с поглед.  Шибаният гълъб си вярва, че е на изложба. Зяпа все към стената ми и наблюдава некадърно нарисуваното ми цвете. „Егати некадърното цвете!”, си мисли сигурно пернатият, а аз ставам от леглото и решавам, че е време да бъде изяден.  Хващам го с две ръце и го завирам в празната клетка на заека, който съквартирантката ми отглеждаше…преди да го изям.  Прочитам няколко „семейни” рецепти и запретвам ръкави- време е да оскубем „младежа”.  

Нарисувала съм огромно цвете на стената си  и върху него съм залепила всякакви простотии:  четка от спирала за очи, намачкани вестници, стотинки с петна от лак за нокти, керамични рибки, трева за зайци, пера от гълъб… Срещу тях е леглото ми.  Заспивам на това легло и се събуждам на него. На него и  почти на покрива на пропадналия блок, в който живея. Благодарна съм, че не съм пропаднал блок. Благодарна съм, че живея.

               А онзи нахален мъж не спира да влиза в стаята ми късно вечер. Силните му ръце се плъзгат по нарисуваната ми стена, а звукът от тях се забива в мозъка ми като бурни вълни в скалите.  Правя се, че спя, но тайно го следя с поглед. Шибаният мъж си вярва, че съм влюбена в него.  „Егати, колко е влюбена в мене!”, си мисли сигурно той, а аз ставам от леглото и решавам, че е време да бъде изяден.  Удрям го с вентилатора по главата и го завирам в празния хладилник- опустоших всичко. Прочитам няколко „семейни”рецепти и запретвам ръкави- време е да разфасовам нахалникът.

               Поглъщам всичко еднакво добре- и изтърканата  красота, и фалшивите новини, и мръсните  пари, и  безсмислените изобретения… Жаждата за власт и господство, черната свобода и боядисаната  обич- тях също! Поглъщам ги толкова надълбоко и толкова наведнъж, че гладът ми е непознат.  Каква безкрайна насита… Каква грозна стена… Заспивам и се събуждам с нея. С нея и с ръждясалата машина, която разбива  изоставената постройка на покрива. Благодарна съм, че не съм ръждясала.  И може би… не съвсем изоставена… Нарисувала съм огромно цвете на стената си.