НЯКОЙ ЗНАЕ ЛИ?

„Слънцето си отива... Седим ние с теб на покрива на света и ти ми разказваш как са  разцъфвали  бадемите в двора на баба ти. Аз прошепвам задъхана в ухото ти: " Завинагих те в мен без разрешение… ", а ти ми отговаряш: „ Нека.”  От отсрещните балкони пак политат птици. Хайде! Разказвай врели-некипели. Ти се засмиваш и ми обещаваш, че един ден ще се заключиш с мен в короната на някое дърво, за да не ти бягам. „ Там ще откриваме тайни…”- обещаваш ми.  Толкова е хубаво, че ме превръщаш в безкрайност.   За първи път разбирам какво е да бъда нечие очарование.  Оранжеви са не само линиите на хоризонта сега- съзнанието ми в твоето- това е също огнен цвят. „ - спомням си аз и те гледам как се отдалечаваш...  Запалвам цигара на автобусната спирка.  Пулсът ми пламва в съсирен водовъртеж... Все някога оранжевото става черно.  Тъмно безнищие? Страшно.

        Никога няма да разбера какво крият короните на дърветата…

         Никога няма да разбера какво крият короните на дърветата…

        Някой знае ли какво крият короните на дърветата?

ИЗПОЧУПЕНИТЕ ПРЪСТИ НА ЛАРА

- Ало?

-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…

- Довършвам си реда и тръгвам…

- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.

-Добре де.. Обувам се и идвам!

          „…Павел Костов стана, с болни стъпки стигна до един шкаф, и прибра показалката. После  излезе от малката стая. Тишина.” - дописах аз и изключих компютъра. Не искам да ме чакаш под дъжда. Знам, че мразиш да вали. 

 Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още…  Отдавна спрях да бъда честна с теб, защото това те ужасява.  Когато ме обичаше, оставяше недоизпито уискито си, за да можеш да ме задържиш в ръцете си.  Даваше ми толкова много отговори, че забравих как се пита… Ще те излъжа пак, защото откровенията ми са изоставени. Ухаят на престой и истина- аромат, достоен не за всеки.  Ти  мразиш да вали, а на мен любимото ми  е внезапно падналият дъжд. Искам да поникна отново.

Даваш от твоето „толкова много” изпълнено с „толкова нищо”, че вече  всичко, за което копнея, е да замина. Нямам нужда от празни и  леки отговори.  Въпросът, който най-много тежи- това ми трябва! Искам да ми го зададеш и той да се вкопчи в покълналото ми дихание. После… да го спре…  Търсиш? Ами ето ме, в отсъствието ти съм се внедрила… А сега ме пускай! Толкова дълго чаках да ме изпълниш със смисъл, че вече не вярвам в него…

Днес ще се сбогуваме, но ти не знаеш още. Като подгонена лисица, като премълчано „довиждане”, като беглец в пустинята… аз заминавам. Спри ме- ако ти стиска… Обувам се, излизам и вървя по булеварда. В средата , сред колите… Вървя и бас държа, че твойто  мото в живота се нарича: „ Тротоар!”.  Това ни раздели: че виждаш в мене страховете си, а не копнежите. Вървя, шофьорите ме псуват, а уличните кучета минават покрай мен и пеят. „ Какво скимтят пък тия…”- ще кажеш ти, ако си тук... Така е щуро- сухите листа се скриват под снега… Остава само въздух.  „Къде е уискито?”- ме пита отсъствието ти и отминава. В тревата е. Онази трева, която ни целуваше тайно,  докато с теб се напивахме до забрава. Сега сме се забравили до опиянение. Вървя и виждам как се задаваш от далечината. Погледът ти не може още да ме улови, но аз те гледам… След малко ще си толкова близо. Толкова до мен. Не ме е страх да дишам близостта ти. Страх ме е от момента, в който ще останеш разстояние.

-Къде си?- питаш ме по телефона, докато аз се обръщам и тръгвам в обратната посока.

- Тук съм… Остава само да ме разпознаеш преди да си отида.

- Какво?  Какви ги вършиш пак…?

-  Вървя… В правилната посока…

… Прибирам се. Включвам компютъра си… Ще довърша и този разказ. Нищо, че никой не ме чете.

        „ Докато учителят ( вече порасналият Павел Костов)  слушаше как Лара свири, в съзнанието му пак се върна онзи горчив спомен.  Той виждаше как баща му е притиснал изранените ръце на сестра му Нора и ги налага с буркан мед. Лицето й се изкривяваше от болка, но всичко, което Павел можеше да направи е да продължава да свири на китара си.  Мелодията се разнасяше из бедната им къща заедно с виковете на малката му сестричка. Колко дъждовен  му се виждаше този ден … Та тя просто беше потопила пръсти в меда. Какъв свят…  Един миг щастие ти струва цял живот болка…  Когато се опомни, учителят видя как неговата най- любима ученичка Лара плаче мълчаливо.  Ръцете му трепереха, а показалката в тях тежеше, както никога преди. Павел Костов се изправи, с болни стъпки стигна до един шкаф и изплашен от себе си прибра показалката. После  излезе от малката стая. Тишина.”

- Ало?

-Ще ти изпочупя пръстите като се видим. Стига с това писане…

- Довършвам си реда и тръгвам…

- Ама, моля те, този път наистина… Че… Гледай го навън какво е откачено. Не ми се мокри под дъжда.

-Добре де.. Обувам се и идвам!

       „Току що изпочупените пръсти на Лара пулсираха върху струните… Сега, те чакаха внезапния дъжд… Искаха да поникнат наново.”- дописах аз и тръгнах обратно към теб.  А въпросът, който тежи най- много:  „Ще ме приемеш ли?”

МОЕТО МНОГОТОЧИЕ

Моето многоточие е денят, в който се появих на този стародавен свят с неосъзнат копнеж за още… То е тъмата в майчината ми утроба и  първият залък ефир, изпълнил цялата ми същност с вик към света- че съм жива, че започвам, че ще бъда… Моето многоточие е очарование… С него започва ново летоброене по спиралата на вечнообновяващия се живот…  То е моят древен Сизиф, който ме напътства в планината малко преди да стигна върха... Моето многоточие дава свобода…  То е всичко, което казвам на любимите си хора… Един ден ще ги оставя след себе си по-щастливи, отколкото съм била аз… И моето многоточие ще бъде запомнено…  То ще се разпилява в тишината и само  изранените очи ще могат да го докоснат наистина…

              

         Твоето многоточие е далечен и изгубен спомен за детството… То е нищо повече от пристан на спасение за собствените ти разочарования… Твоето многоточие е безцелно живеене. .То показва светлото и мургавото, но никога цветното…  Твоето многоточие отхапва от вярата на  моето многоточие… То е празна целувка с аромат на пепел… В него липсват  думи…  Твоят начин да кажеш: „ Това е всичко!”… е многоточието ти…

 

         Боже…  С теб сме толкова различни…