КАМАКЪТ И СЛЪНЦЕТО

Камъкът не обичал нощта. Луната никак не била достатъчна, за да стопли студеното му кораво тяло… Не стига, че не можел да се движи, ами и трябвало да прегръща всяка вечер студените лунни лъчи.

Една сутрин, той разлял тежкия си глас към небето и се помолил на Слънцето: „ Ти си отиваш толкова бързо и неусетно, забави хода си!” Слънцето не можело да промени природата си, но съжалило измъчения камък: „ Моят ход е това, което хората наричат ден. Ако остана по- дълго от очакваното, те ще загубят способността си да ме обичат. Но мога да ти подаря движение…”- прошепнало то.

Малко преди да залезе, Слънцето взело две метални антени, наподобяващи пирони, сложило един по- малък и овален камък върху големия и изрисувало със златистите си лъчи по него спирала. Камъкът се превърнал в необикновено красив охлюв. Нетърпеливо, той веднага последвал хода си, но с разочарование установил, че движенията му са бавни и тежки. „ Защо го направи? Това пълзене раздира каменният ми корем и всичко, за което мога да мисля е болката?”- проплакал към Слънцето. „ В следващото утро ще намериш своя отговор…”- усмихнало се Слънцето и отстъпило мястото си на Луната.

На следващата сутрин, каменният охлюв се събудил под короната на едно дърво. Слънцето едва прониквало през широките клони. Студенината му се видяла толкова убийствена, че с болезнени усилия той пропълзял на няколко крачки встрани. Сивото му тяло прегърнало слънчевите лъчи, а сърцето му се разтопило. Тогава той погледнал към жълтото огнено кълбо на небето и промълвил: „ Мисля че разбрах….”. „ Какво си разбрал?”- попитало топло Слънцето. „ Болезнено е да се измъкнеш от сянката. Но все пак… Болка като тази си заслужава!”

THIS IS GOD, MOTHER FUCKERS!

   Това е. За това ти говоря. Това е истината. Искам да кажа… Това е той. Той. Господ. Виждал съм го. Още от дете знам, че е наблизо.  Точно тук, в къщата…  В кухнята. В моята кухня.

Ето го. Ето как изглежда. Това е лицето му.  Виждаш ли колко е мил… „О, Виктор, радвам се че се връщаш към  зърнените култури”- казва ми Той. 14 години по-късно. Същите са.Кожата му, очите му и тази самодоволна усмивка…  Да създадеш света от нищото…  Бог винаги се усмихва. Дори, когато убиваш баща си пред очите му.  Аз го наръгах дванайсет пъти, а Бог ми се усмихваше… Ето така. Както тишината е отсъствие на всякакъв шум, голотата- отсъствие на дрехи, тъмнината- отсъствие на светлина, така и аз съм отсъствие на добро. Аз съм отсъствие на добро, обаче, шибаният Бог ми се усмихва. „ Хайде, Виктор, покажи на червивото копеле, какво е истинско убийство!”- вика ми Той от стената, а аз дупча създателя си от яд, че не съм го направил по-рано. 

Обичам ориз. Твърдо сварен, не много лепкав и с половин лъжица сол.  Докато бях в поправителния дом, се запознах с един чистач. Суров тип. Ядем в столовата, а той ми обяснява: „Ориз се отглежда като наводниш нивата. И в същото време, в момента, в който водата се разлива върху повърхността… се засаждат младите растения.” Гледам го, а той нагъва от миризливия бъркоч, с който ни хранят и продължава: ” Това ограничава растежа на плевелите и в същото време отблъсква вредителите.”  Така съм роден- едно малко зрънце дошло от потопа. И в себе си се давя. 

Майка ми казваше, че размерът и характерът на наказанието зависят от нарушението и са равни на него.  Намерих я мъртва, ей тука. В кухнята. В моята кухня. Пред Бог.  Пребита от пияния ми баща.  А Онзи, от стената… ми се усмихваше. „Покълни, Виктор! Ти си моята реколта, не ме разочаровай!”- вика ми, а аз гледам смачканото лице на жената, която ме е родила и… не знам защо, се усмихвам. Като Бог. Бях на 16. До нея, на пода, гледам – мравка. Нагърбила зрънце ориз… И пълзи. Мислех си: „ Сигурно аз съм като създател за нея… Аз съм създател”- викам си. „Сега съм Бог на мравките… Но ще порасна.”

  На 16 омразата и презрението са първото условие за раждането на злото.  Аз съм отсъствие на добро. Обаче, шибаният Бог ми се усмихва! Окаяна свобода и натрупани илюзии- в кухнята ми. А тоя от стената стимулира надутия оптимизъм. Тъпчи ме с  храна и идеи и ме тласка към единствената крайна спирка- щастието.  Честит рожден ден, 30 годишен шибаняко! Поздравления! Животът ти е противоречие между уютния заслон и хаоса на свободното скитане. На 31? Ще съм празна модификация.

Едно време, на оризовите плантации, робите пеели. Представяш ли си? Пек, кръв, пот, изранени пръсти и надрани нозе… А те пеели. Пеели така, че Бог да се усмихва и в същото време раждали удавници като мене. Удавници като мене, които са способни с ей тия ръце да раздадат възмездие. Че кой си ти, бе? Кой си ти? Плюнко нещастна! Изхабена същност такава. Без майка и баща, без убеждение и път, без дълг и воля… Кой си ти, бе? Смешнико скапан! Роден от усмивката на Бог и натикан в нея? Кой си ти, бе?

Обичам ориз. Ял съм всякакъв – кафяв и мек, бял и едър… Веднъж като ходих с майка ми на село, отидохме при вуйчо й. Беше сварил една огромна тенджера. Започнах да ям. Преядох... И като преядох, взех остатъка в чинията си и отидох зад къщата. Започнах да целя бялата варосана стена с… ориз. Това беше първата ми картина. Тогава вярвах, че мога да имам всичко, че съм способен да бъда герой, че никога няма да бъда фикция. Обаче Господ ми се усмихваше. И докато аз вярвах, че това е проекция на неговата добронамереност към мен, съм пропуснал най- важното. Същността! Че разковничето на нещата е именно в този въпрос - ти ли можеш да имаш всичко, или всичко може да има теб?”  Това е. За това ти говоря. Това е истината. Това е Бог… И по някакъв извратен начин… аз вярвам в него.

ДА ОБИЧАШ АУТИСТ

На Иво Атанасов, който обгърна сърцевината ми,

 както топла вода планината.

Когато влязох в огромната зала, очите ми се напълниха с хора.  Влизат, излизат, разтревожено търсят този и онзи… Организатори нервно потракват с пръсти, знаменитости преглеждат сценария си, майки очакват смисъл… Идилия. Луда идилия, в която егото разпръсква аромата си дори в най- тъмните ъгли на сцената, а пред нея покорно на третия ред седи Иво.  Този ден е посветен на него, но защо по дяволите седалките и от двете му страни са празни? Едни се страхуват да седнат, а на други, дори и през ум не им минава да го направят.  Но той и така се чувства добре. Предпочита празно пространство пред това да му говорят като на идиот и да го изследват с поглед сякаш е от друга планета.  Сега, като седна до него, ще го прегърна толкова силно, че дъх да не ми остане и после ще се заровя в самотата му, за да се заразя.  Каня се да му разкажа как навън са разцъфтели зюмбюлите и ароматът им гони натрапчивата миризма на бензин по столичните улици.  Добронамерено, някой веднага ми обяснява, че това е излишно, защото Иво е аутист и няма да ме разбере. Не усещал аромати… „ Аз пък не виждам с лявото око…”- иде ми да изръся, но  решавам, че е излишно. Хората сме ужасни същества- знаем всичко, но не знаем себе си.

Тръгвам надолу по редовете и се спирам на третия. Иво ме забелязва и се усмихва.  Аутистът бил неспособен да обича…  Но тогава защо чувствам онази пареща мощ в слепоочията си, която ме кара да поглъщам жадно от животворната сила на това момче.  И да дишам по друг начин… Иво ме прегръща, а аз му подавам един шоколад. „Благодаря ти много, Таня. Това е един вкусен шоколад, на който аз бих искал да се насладя насаме, по-късно”- веднага ми казва той, след което ме хваща за ръка и ми посочва седалката до него.  Шарени балони по стените на залата, смях и суета, загриженост, претенции, пълно с „исканости”.  А до мен седи най- истинският човек.  Онзи, заклейменият, че е неспособен на приятели, любов, аромати, собствени мисли и чувства.  Онзи, заради когото ей сега, ще загасят осветлението и ще обяснят на уважаемата аудитория, че хора като него са родени, за да се самоизолират. Нямат усмивка, мимики, не желаят зрителен контакт, не са емоционално обвързани с другите… Да говорят. Моят Иво е такъв, но по друг начин. 

Започва красива музика, излизат водещи, говорят по проблема. Чудно! Сега оставаше и тези, които наистина трябваше да са в залата, да присъстват и всичко щеше да е по план. Обаче, в крайна сметка, си бяхме само ние- майки на аутисти, приятели и PR любители.  А някъде по средата, на третия ред- аз и Иво.  Наоколо говорят, а той се е прилепил в мен и ме гледа. „ Абе, да си гледат работата, бе! Ще му разкажа!”- минава ми през ума, след което тихо долепям устни в ухото му:

- Искам първа да разбера, когато разцъфнат зюмбюлите. Искам първа да им се насладя и после с часове да разказвам, колко невероятен аромат се носи във въздуха. Да разказвам как ухае на бели зюмбюли и на сняг, който току що си е отишъл. Искам да го разказвам, докато съм в претъпкания автобус и на всички останали им мирише на пот и болница. Да ме гледат и да ме мислят за луда... Да ме гледат и да не разбират... Да не усещат... Искам да докосвам с мисли незабележимо.  Да давам и да не получавам по задължение. Искам да съм неосъзната за всички останали. Да съм несъществуваща, но необходима. Да съм въздух, да съм огън, да съм вода... Искам да съм такава, докато останалите спорят кой какво има в повече. Докато останалите пресмятат как да имат в повече. Докато е всичко това, искам да дишам по друг начин. Искам да бъда като теб.

- Добре- отвърна ми малкият бог до мен и ме накара просто да затворя очите си.

А някъде там, между прожекторите, имаше хора! Нормални. И те не подозираха, че в този малък момент Иво осмисля повода им. Втори април е-  световният ден за повишаване информираността на обществото по въпросите на аутизма. И аз бях там… Наистина.

КЛАРА И МАГИЧЕСКОТО ПИАНО

        Клара беше дребно червенокосо момиче на 10. Тя живееше с баща си в малък апартамент на последния етаж. Стаята й беше толкова малка, че старото пиано и леглото вътре почти я изпълваха. Клара не можеше да свири на пиано, но преди два дни, точно когато с баща й дойдоха в големия град и се нанесоха в апартамента, тя го бе намерила до боклука зад блока. Тогава Клара се закле на ум, че това е най- красивото нещо, което е виждала. След едночасово молене, Клара беше убедила баща си да го приберат вкъщи. Макар едва на 10, тя буташе пианото наравно с татко си и колегата му чичо Манол  до седмия етаж. Нейната упоритост и ентусиазъм предизвикваха усмивките на съседите, които отваряха вратите, за да видят какво става. „ Баща ми е композитор.”- казваше им Клара и продължаваше да бута пианото. Всъщност баща й беше просто автомонтьор, но колегите и приятелите му го наричаха Композитора. Всички казваха, че може да накара и най- стария акумулатор да засвири като нов. Когато пианото най- после се озова в стаята на Клара, тя седна пред него и натисна един от клавишите му. Това беше най- ужасния звук, който някога беше чувала. Пианото беше толкова раздрънкано, че напомняше на Клара за 90-годишната й учителка по музика в старото й училище, госпожа Русева. Госпожа Русева беше наполовина глуха и наполовина сляпа, но все още преподаваше, защото в малкия град нямаше други учители по предмета. Когато свиреше всички запушваха ушите си, защото от пианото излизаше развалена мелодия. Сега Клара си имаше собствено пиано. Тя не можеше да свири на него, но аромата на старото дърво, фреските по него и пожълтелите клавиши бяха като картина за нея. Най- красивата картина на света беше в собствената й стая и тя се гордееше с това.

            Клара харесваше големия град. На нея  не й пречеха нито шума, нито калта, нито бъркотията. В големия град Клара се чувстваше нова и се сприятеляваше с лекота с новите си съученици. Те я харесваха, защото тя беше винаги усмихната и разказваше най-забавните вицове за животните в гората. Винаги имаше по някой плодов бонбон, с който да ги почерпи и умело им подсказваше в час без да я хванат. Единственото дете в класа, което Клара не заговори беше Христо Дебелия. Всъщност тя не го направи, защото така беше редно, защото и другите не говореха с него. А ако случайно това станеше, то беше за да хвърлят някоя подигравка по негов адрес. Клара симпатизираше на съучениците си и присъствието на Дебелия я дразнеше. Когато приготвяше вкъщи бонбони за приятелите си, тя винаги отделяше един в стъклената купичка на масата:

„ За Христо Дебелия, не!” Клара не пропускаше никога да се похвали на приятелите си за прекрасното пиано, което има вкъщи. Тя им разказваше как то е вълшебно, защото е нямо и трябва да си специален за да чуеш как свири. Естествено всички, които бяха ходили да го видят, чуваха „най прекрасната” мелодия в главата си, защото всички бяха „специални”.

            Един ден, докато Клара се прибираше от училище, забеляза, че Христо Дебелия върви зад нея.  Той не се отклоняваше от пътя й и неотлъчно я следваше. Клара се правеше, че не го вижда, но когато стигнаха до блока й тя спря и се обърна. Христо Дебелия я гледаше мълчаливо. Клара не го попита нищо. Направи сърдита физиономия, след което се обърна и тръгна нагоре по стълбите. От този ден нататък Христо започна да върви след Клара към блока й всеки божи ден. След като това продължи цял месец, Клара не издържа:” Какво искаш?”- нервно измрънка тя, преди да тръгне по стълбите на входа. „ Да видя пианото ти.”- отговори й Христо.  Клара с досада му направи знак да я последва. Надяваше се, че след като му покаже „картината си”, той ще я остави намира. Клара пъргаво се качваше нагоре по стълбите. Христо изоставаше зад нея и тромаво се опитваше да я настигне. На петия етаж той не издържа и спря да почине. Клара го гледаше отгоре и се подсмихваше. Христо не се отказа и макар с огромни усилия се качи до седмия етаж.  Когато влезе в апартамента на Клара, той се събу и се подпря запъхтян на рамката на вратата.  После тръгна отново след Клара и влезе в стаята й. „ Еми, това е!” – каза Клара, след което направи знак на Христо към вратата. Той обаче не и обърна никакво внимание. Седна пред пианото и постави ръцете си върху клавишите. След малко пръстите му започнаха да се движат по тях. Сега пианото съвсем не звучеше ужасно на Клара. За първи път то наистина й се видя магическо, а тя се почувства специална. Христо не спираше жадно да плъзга пръстите си по клавишите. Той свиреше за първи път от 4 месеца насам. Майка му, която беше алкохоличка, беше продала пианото му и той нямаше къде да свири. Сега той се усмихваше толкова широко, че Клара за първи път видя, колко симпатичен е всъщност Христо Дебелия. 

            Когато Христо се обу и взе раницата си Клара го помоли да почака. Тя отиде до масата в кухнята и взе купичката с бонбоните, които беше заделяла. После се върна до вратата. „ Дай шепи!”- усмихна се Клара и изсипа бонбоните в ръцете на Дебелия. Същата нощ Клара не можа да заспи. Тя гледаше пианото и то оживяваше за нея.

На следващия ден Христо не се появи на училище. Никой не забеляза това, освен Клара. И така няколко дни... Клара се надяваше той да се върне бързо,  за да го покани отново да посвири на пианото й.  Но Христо така и не се появи. Седмица след това Клара разбра от учителката си, че майката на Христо е починала и сега той ще живее с баба си в Гърция.

            Клара беше тъжна. Тя искаше да разкаже на Христо толкова много неща: за баща си, за госпожа Русева, за животните в гората... Вече не беше весела и скоро приятелите й се отдръпнаха от нея. Това натъжи Клара още повече. Тя помоли баща си да махне пианото от стаята й. „Не плачи Клара”- успокояваше я баща й.” Най- естественото нещо в живота ни е да сме изоставени в мъката си. Важното е, когато върнеш усмивката си, сама да прецениш на кого ще позволиш отново да й се радва!” Клара избърса сълзите и се погледна в огледалото. В него тя видя всичките си приятели, които се свеждаха до един- самата тя. Усмихна се! После седна пред пианото и се закле на ум, че това е най-хубавото нещо, което е виждала.

НАЙ- КРАТКИЯТ ПЪТ

Тръгвам, за да се завърна- изнервена и уморена от престорени приятелства, изсъхнали сърца и изхабени думи. В понеделник сутрин автогарата е празна и ръмжи от самота. Двигателите предвещават заминаване, а заскрежените стъкла на автобусите- нежелана слепота. Стоим! Аз- на единия край на света, ти- на другия, и не смеем да се разпознаем. Ще се качим на едни и същи колела, но пътят… Няма как, ще е различен. Отдавна бях забравила как да те гледам в очите, но с красиви необходимости се свиква бързо.

-Ще се качваме ли?

-Нека се качим…

…И после автобусът напусна изхабения град. Заплискаха реки, запляскаха криле на мигриращи птици, заприиждаха събития, села, заводи, хълмове, прелитаха по тъмния асфалт автомобили… А ние с теб ги наблюдавахме от кутията на старото возило. Идеше ми да се обърна и да ти кажа, че в София има една уличка в стил рококо. Такава, с калдъръми и малки остарели къщи. Там като си пуснеш музика и ехото я отразява във вътрешността ти. Мечтая да те заведа, но знам, че на теб не ти е до такива глупости. Раздираш се от болка, а аз мълча виновно на предната седалка- щастлива съм, че точно ти ми пазиш гърба. Гледам през прозореца жълтите дървета и политам извън. Реалността е невъобразима. Едно, две, три, четири крила, след малко пет и после още… Издигам се високо и алчно размахвам въображенията си. Кой да ми каже, че с крила в повече птицата си пречи да лети и пада. Чакай! Не искам да ме хващаш. Просто гледай.

 Пътят се преполови, а тъкмо тръгнахме. Не вярвам на часовници отдавна. Предпочитам ветропоказатели- и все съм срещу бурята. Между нас цари тишина като пред взрив и съм на косъм да избухна, за да ти даря от животворната си сила… С края на окото си забелязвам, че ме гледаш. Неудобно ти е. Създавам предпоставки да си мислиш, че още те обичам, а ти създаваш свои, за да не забравям, че това буди съжаление в теб. Скоро ще пристигнем. Минава ми една мисъл- да ти кажа, че сърцето ми бие полудяло от наранена надежда. Че до преди час съм вярвала само в способността на Прометей да дарява огън, а сега съм го изхвърлила, за да създам нова митология... И там ще бъдеш ти. Минава ми мисъл… Но я изпускам и не желая да я търся повече. След малко слизаш…

-Чао.

-Сърцето ми…- започвам аз, но ти си тръгваш. 

Седалката зад мен е празна вече. Ако наоколо се подвизаваше някой неприятел, щях да го подканя да ми забие ножа в гърба. Бях мечтала за пътуване като това. От тук нататък мога да поема всичко. Като вода ще изляза от сърцевината на каменната земя, ще се блъскам в търсене на път , ще потека… И в себе си ще се удавя.

Само веднъж в живота се минава по най- краткия път. Остатъкът- мъчителното пълзене на сърцето към далечината. Стоим! Аз- на единия край на света, ти- на другия, и никога няма да се разпознаем...   

В ТЪМНОТО

    В тъмното не се вижда видимото. Там има само аромати на страх и дюлева сухота… На неочаквани обрати лъха. Има празно, в което се лутат пълноти.  Има неравности. Важно е да не се спънеш! В тъмното има от всичко по много, защото светлината озарява само парчета, но никога цели истини.  Там се крият  куфари със спомени, които никога няма да заминат. Бариери, граници, изтръпнали очаквания… В тъмното! Звездната тишина е най- звучна там.  Бездънно огледало, което отразява нищото, защото в нещото се увиват само изкривености.  Галактично тъмно е градът, където прекършеното лети без насмешка, а красивият полет се разбива завинаги.   Пейзажите са без прожектори и без декори, а блясъкът им е ослепително черен.  Предутринни часове блуждаят в тъмното, а душата е прекалено сънена , за да се преструва. Там! Пристигат погледи и си отиват, някои прогледнали, а други ослепели са завинаги…

   Искаш да ме познаваш?  Просто загаси лампата! В тъмното… Съм аз…

   Под въжето с пране на балкона има капки.  Пречистена вода се пие най- трудно! Роди ме!

ЗА МОЯТА БРЕЗА

На моята скъпа сестра Елена, дарила ми себе си…

Познавах я като малко изплашено момиченце, което с меките си боси нозе плахо вървеше по чудната странджанска земя.  В навъсения свят на хората, тя избираше да осъмва самичка, а голото поле и тихите звезди бяха нейният свободен дух. Най- красивите приказки, които разказвам сега на малката й дъщеря, зная от нея. Онези- за свирепи великани и магични същества, за любовта на принца и карамелизирания аромат на дом… За истината….

Познавах я като млада девойка , която почукваше смело на тъмните врати, които срещнеше по пътя си. Много хора й отваряха и заставаха на прага, но малко от тях й хвърляха по къшей хляб- с любов да се нахрани.  Скоро започнах да я наричам „Истина” и зад дебелите врати, пред които тя стоеше, много честни страхливци копнееха за нея- и аз!  Онази млада девойка, която безкористно споделяше с мен нестинарските си тайни, е тази, която познавах. Тя подминаваше всички златни лица и маски, защото скъпоценното никога не измерваше в скъпи метали, а в дихания.  Без страх отиваше при враговете си и винаги знаеше къде да ги намери- там, където тръгваше нейният  талант. Осмиваше ги, задето са се сгушили в хралупите си черни и им показваше какъв неповторим дар е способността родените ти сънища  да станат зрима истина.

Познавах я като жена, която докосваше избродирания лик на слънцето и вместо да се изгори- блестеше.  Не човек, а нежна бреза насред безкрайното поле познавах в нея. И много алчни дървари се спираха, за да разтворят алените й рани. Но можеш ли да отсечеш животът?  Пропити корени с любов и нежност се секат най- трудно, даже- невъзможно.  Тя се издигаше високо, за да мога аз да й се възхищавам, а долу, под нея, в ниското, ръждясваха и гниеха безбройни изхабени брадви. 

Познавам я като приятел, чиято душа се отделя от тялото като свободен факел всеки път, когато ме прегърне. Минавам под бащината й стряха, за да си спомня какво съм познавала в нея и зная, че дори да не е там, все пак, по някакъв незнаен начин, тя ще бъде. В големият ми град ръмжат пияни клаксони, Ромеовци със скъпи джинси целуват позлатени Жулиети… Не ме е страх, че съм сама- аз имам на кого да се обадя.  Познавам я такава- като себе си.  Сега ще я докосна по очите, ще взема малко обич от зениците, че скоро заминавам… Няма как… Несправедливо е.

Хей, ти, която те познавах и познавам, хайде срещу вятъра да се затичаме и да се усмихнем на живота.  Вярвам, че си истинска… Останалото е игра от миналото детство и недовършен стих от настоящето… Какво ще бъде? Само Господ знае! И само Господ може да те прати!

                                                                                    Познавала те (и ще те познава):

ЛИЛИИ И БОКЛУЦИ

Павел се определяше като най-големият боклук на този свят.  Натрапчивата миризма на прогнила храна, мухлясали парцали и разложена пластмаса, се беше превърнала в негов дневен парфюм, а найлоновото облекло и гумените ръкавици, които носеше всеки ден, го караха да вярва, че хората отдавна са напуснали тази планета. Напуснали са я като освирепели чакали, изяли всичко разпадащо се, за да могат да продължат по пътя си в търсене на нова плячка.  Това, което оставяха след себе си, беше една огромна миризлива празнота. Празнота, която ежедневно  минаваше през ръцете на Павел, за да бъде разделена според естеството си и после рециклирана. Компанията за преработка на отпадъци плащаше добре на служителите си, защото знаеше, че не е за всеки да работи на бунището. Всеки, обаче, можеше да остави едната си половина  там, често- по- лошата.

-Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. То, Чонката каза, че си щял да почиваш утре, ама дали ше може да наминеш, че дойде нова партида? Шефа иска до вторник да сме я опаткали?

-Не мога. Имам ангажименти.

-Е-е-е, че к’ви ангажименти пък толкова имаш? Ай, значи се разбираме- утре към 6 на депото.

- Ама, утре е събота,бе, бат Фильо. Нали ти казах, че кремираха татко, трябва да ида да го взема.

- Ма,ходù де, взèми го и го дòнеси! К’во? Той си е отишъл  човека. Няма да му мирише, я! Добре, слушай ся…

Такава си беше работата на Павел- отговорна. Всичко друго можеше да почака, но боклукът- не. Боклукът винаги е над всичко.

За Лиляна, първият работен ден беше започнал обещаващо. Наоколо се виждаха ръждясали ламарини, по които упорито бяха полепнали кори от банани, а на десетина метра от тях, някакъв непознат мъж пушеше цигара с баща си. С кремирания си баща.

Лиляна беше завършила техникум и от днес заемаше нова позиция- оператор на машина. Тя трябваше да подбира част от разпределените боклуци и да реже по- големите от тях на специален робот, за да могат после в отдел „ Преработка” да си клатят безотговорно краката със самочувствието, че са се „спукали” от работа. Справедлив е животът. За някои.

-Той беше най- чистият човек, когото познавах, а аз го доведох сред боклуците… Всичко, което исках, е да го прибера вкъщи и да му пусна музика. Той обичаше да слуша музика… -отговори Павел на Лиляна, когато тя го попита с какво ще запомни баща си.

Двамата се познаваха едва от час, но усещаха, че може би е от много по-отдавна. Срещнеш ли красива жена на бунището, тя не може да остане незабелязана. За трийсет годишният Павел, момичето пред него беше една огромна несправедливост- поредната, с която се сблъскваше в скапания си живот. Зеленият шал около врата ù ухаеше на лилии. Аромат, който отдавна не беше усещал тук.  

Лиляна наблюдаваше как Павел прилежно отбира част от боклуците и ги сортира в огромна желязна количка. От време на време, той поглеждаше към глинената делва, като че ли някой от там му говореше. После я местеше на една крачка по-далече от себе си, и така, докато по обед, праха на баща му не се озова почти на магистралата.

Когато беше на десет, Лиляна намери едно вехто пияно на тавана на баба си. Тогава, плахо, тя прокара пръсти през него, и от този момент нататък се закле, че никога повече няма да го остави нямо. Сега, пияното й стоеше в дневната на малкия й апартамент и говореше с нея всяка вечер. Някаква странна и необяснима любов се извиваше между ръцете на порасналото момиче и клавишите.

Павел се огледа, но не успя да намери делвата с праха на баща си. В него заседна отвратителното чувство, че се е издънил отново пред човека, когото обича най- много. В стремежа си да го отдалечи от цялата помия, в която работеше, Павел загуби завинаги и малкото, което му беше останало от него. Мъжът седна на една счупена пластмасова кофа. Зад него се издигаше малкият цех, където се преработваха отпадъците. Той допуши цигарата в ръцете си, след което притисна фаса до кофата, за да го изгаси. За част от секундата, Павел усети как пръстите му парят, сякаш са стиснали коприва. Пулсираха като откачени, а единствената болка, която изпитваше, беше тази в сърцето му. Не е важно, къде се проявяват отклоненията... Всичко идва от корена!

Лиляна взимаше от боклуците в желязната количка и ги прокарваше през едно огромно електрическо резе. Наоколо звучеше тежкия звук от робота, премесен с красива мелодия идваща от радиото. Докато разрязваше отпадъците, момичето си представяше как свири на пияното вкъщи. Топлината от работещата машина приличаше досущ на тази от старият радиатор в хола. Дом. Сред боклуци.

Павел влезе в цеха и с изненада установи, че той вече не е онова пропаднало и миризливо място, където се влиза само в краен случай. Освен кафявите къдрици, които се подаваха изпод маската на Лиляна, той се впечатли и от красивата музика, звучаща наоколо. Когато се приближи, Павел видя делвата с праха на баща си. Тя беше сложена прилежно върху зеления шал на Лиляна, а до нея старото радио разнасяше мелодията си.

Машината спря. Само музика. Павел погледна към момичето, което държеше маската в ръцете си. Странно как на един човек, който никога не беше прегръщал никого в живота си, му се прииска да придърпа тази необикновена жена, за да я задържи завинаги. Двамата се усмихнаха един на друг, след което Лиляна се обърна, върна маската на лицето си и продължи работа. Павел сложи ръка върху глинената делва. Сега баща му правеше това, което обичаше най- много. А на няколко метра от него, стоеше жената, която излекува корена. Това място, това гробище на човешката немарливост, се беше превърнало в малък храм. Храм, в който се извършваше най-значимата панихида в този малък и изцапан свят.

Секунди по-късно, сред звука от музика и мотори, се чу силен женски писък. Лиляна почувства как главата ù омалява и нещо от нея се отделя завинаги. Тя затвори очи. Сред бялото поле, което виждаше наоколо, момичето видя старото пияно от тавана на баба си. То се разпадна на парчета и от него останаха купчина клавиши.

Павел се затича към Лиляна. Наобиколиха я и други. Тя лежеше безжизнено на земята, а на няколко сантиметра от нея кървеше отрязаната ù ръка. Кафяви къдрици и червено. Ужасяваща красота…

Няколко работници помогнаха да качат момичето в линейката. Павел държеше отделената ръка и чакаше,някой да я поеме. В тези кратки секунди, той чувстваше, че държи в ръцете си сърце. Когато немощният поглед на жената попадна на неговия, той разбра, че не греши.

     -Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. Дали ше може да наминеш утре, че още не са намерили заместник на сакатата?

     Павел затвори телефона. Той пусна радиото и погледна към глинената делва срещу него. На този свят можеш на намериш всичко- изхвърлени спомени, разлагащи се мечти, бездомни надежди, празни обещания… Но заместник- никога.