събота, 8 декември 2012 г.

КАМАКЪТ И СЛЪНЦЕТО


Камъкът не обичал нощта. Луната никак не била достатъчна, за да стопли студеното му кораво тяло… Не стига, че не можел да се движи, ами и трябвало да прегръща всяка вечер студените лунни лъчи.
Една сутрин, той разлял тежкия си глас към небето и се помолил на Слънцето: „ Ти си отиваш толкова бързо и неусетно, забави хода си!” Слънцето не можело да промени природата си, но съжалило измъчения камък: „ Моят ход е това, което хората наричат ден. Ако остана по- дълго от очакваното, те ще загубят способността си да ме обичат. Но мога да ти подаря движение…”- прошепнало то.
Малко преди да залезе, Слънцето взело две метални антени, наподобяващи пирони, сложило един по- малък и овален камък върху големия и изрисувало със златистите си лъчи по него спирала. Камъкът се превърнал в необикновено красив охлюв. Нетърпеливо, той веднага последвал хода си, но с разочарование установил, че движенията му са бавни и тежки. „ Защо го направи? Това пълзене раздира каменният ми корем и всичко, за което мога да мисля е болката?”- проплакал към Слънцето. „ В следващото утро ще намериш своя отговор…”- усмихнало се Слънцето и отстъпило мястото си на Луната.
На следващата сутрин, каменният охлюв се събудил под короната на едно дърво. Слънцето едва прониквало през широките клони. Студенината му се видяла толкова убийствена, че с болезнени усилия той пропълзял на няколко крачки встрани. Сивото му тяло прегърнало слънчевите лъчи, а сърцето му се разтопило. Тогава той погледнал към жълтото огнено кълбо на небето и промълвил: „ Мисля че разбрах….”. „ Какво си разбрал?”- попитало топло Слънцето. „ Болезнено е да се измъкнеш от сянката. Но все пак… Болка като тази си заслужава!”

Няма коментари:

Публикуване на коментар