Камъкът не обичал нощта. Луната никак не била
достатъчна, за да стопли студеното му кораво тяло… Не стига, че не можел да се
движи, ами и трябвало да прегръща всяка вечер студените лунни лъчи.
Една сутрин, той разлял тежкия си глас към небето и
се помолил на Слънцето: „ Ти си отиваш толкова бързо и неусетно, забави хода
си!” Слънцето не можело да промени природата си, но съжалило измъчения камък: „
Моят ход е това, което хората наричат ден. Ако остана по- дълго от очакваното,
те ще загубят способността си да ме обичат. Но мога да ти подаря движение…”-
прошепнало то.
Малко преди да залезе, Слънцето взело две метални
антени, наподобяващи пирони, сложило един по- малък и овален камък върху
големия и изрисувало със златистите си лъчи по него спирала. Камъкът се
превърнал в необикновено красив охлюв. Нетърпеливо, той веднага последвал хода
си, но с разочарование установил, че движенията му са бавни и тежки. „ Защо го
направи? Това пълзене раздира каменният ми корем и всичко, за което мога да
мисля е болката?”- проплакал към Слънцето. „ В следващото утро ще намериш своя
отговор…”- усмихнало се Слънцето и отстъпило мястото си на Луната.
На следващата сутрин, каменният охлюв се събудил под
короната на едно дърво. Слънцето едва прониквало през широките клони.
Студенината му се видяла толкова убийствена, че с болезнени усилия той
пропълзял на няколко крачки встрани. Сивото му тяло прегърнало слънчевите лъчи,
а сърцето му се разтопило. Тогава той погледнал към жълтото огнено кълбо на
небето и промълвил: „ Мисля че разбрах….”. „ Какво си разбрал?”- попитало топло
Слънцето. „ Болезнено е да се измъкнеш от сянката. Но все пак… Болка като тази
си заслужава!”
Няма коментари:
Публикуване на коментар