КЛАРА И МАГИЧЕСКОТО ПИАНО

        Клара беше дребно червенокосо момиче на 10. Тя живееше с баща си в малък апартамент на последния етаж. Стаята й беше толкова малка, че старото пиано и леглото вътре почти я изпълваха. Клара не можеше да свири на пиано, но преди два дни, точно когато с баща й дойдоха в големия град и се нанесоха в апартамента, тя го бе намерила до боклука зад блока. Тогава Клара се закле на ум, че това е най- красивото нещо, което е виждала. След едночасово молене, Клара беше убедила баща си да го приберат вкъщи. Макар едва на 10, тя буташе пианото наравно с татко си и колегата му чичо Манол  до седмия етаж. Нейната упоритост и ентусиазъм предизвикваха усмивките на съседите, които отваряха вратите, за да видят какво става. „ Баща ми е композитор.”- казваше им Клара и продължаваше да бута пианото. Всъщност баща й беше просто автомонтьор, но колегите и приятелите му го наричаха Композитора. Всички казваха, че може да накара и най- стария акумулатор да засвири като нов. Когато пианото най- после се озова в стаята на Клара, тя седна пред него и натисна един от клавишите му. Това беше най- ужасния звук, който някога беше чувала. Пианото беше толкова раздрънкано, че напомняше на Клара за 90-годишната й учителка по музика в старото й училище, госпожа Русева. Госпожа Русева беше наполовина глуха и наполовина сляпа, но все още преподаваше, защото в малкия град нямаше други учители по предмета. Когато свиреше всички запушваха ушите си, защото от пианото излизаше развалена мелодия. Сега Клара си имаше собствено пиано. Тя не можеше да свири на него, но аромата на старото дърво, фреските по него и пожълтелите клавиши бяха като картина за нея. Най- красивата картина на света беше в собствената й стая и тя се гордееше с това.

            Клара харесваше големия град. На нея  не й пречеха нито шума, нито калта, нито бъркотията. В големия град Клара се чувстваше нова и се сприятеляваше с лекота с новите си съученици. Те я харесваха, защото тя беше винаги усмихната и разказваше най-забавните вицове за животните в гората. Винаги имаше по някой плодов бонбон, с който да ги почерпи и умело им подсказваше в час без да я хванат. Единственото дете в класа, което Клара не заговори беше Христо Дебелия. Всъщност тя не го направи, защото така беше редно, защото и другите не говореха с него. А ако случайно това станеше, то беше за да хвърлят някоя подигравка по негов адрес. Клара симпатизираше на съучениците си и присъствието на Дебелия я дразнеше. Когато приготвяше вкъщи бонбони за приятелите си, тя винаги отделяше един в стъклената купичка на масата:

„ За Христо Дебелия, не!” Клара не пропускаше никога да се похвали на приятелите си за прекрасното пиано, което има вкъщи. Тя им разказваше как то е вълшебно, защото е нямо и трябва да си специален за да чуеш как свири. Естествено всички, които бяха ходили да го видят, чуваха „най прекрасната” мелодия в главата си, защото всички бяха „специални”.

            Един ден, докато Клара се прибираше от училище, забеляза, че Христо Дебелия върви зад нея.  Той не се отклоняваше от пътя й и неотлъчно я следваше. Клара се правеше, че не го вижда, но когато стигнаха до блока й тя спря и се обърна. Христо Дебелия я гледаше мълчаливо. Клара не го попита нищо. Направи сърдита физиономия, след което се обърна и тръгна нагоре по стълбите. От този ден нататък Христо започна да върви след Клара към блока й всеки божи ден. След като това продължи цял месец, Клара не издържа:” Какво искаш?”- нервно измрънка тя, преди да тръгне по стълбите на входа. „ Да видя пианото ти.”- отговори й Христо.  Клара с досада му направи знак да я последва. Надяваше се, че след като му покаже „картината си”, той ще я остави намира. Клара пъргаво се качваше нагоре по стълбите. Христо изоставаше зад нея и тромаво се опитваше да я настигне. На петия етаж той не издържа и спря да почине. Клара го гледаше отгоре и се подсмихваше. Христо не се отказа и макар с огромни усилия се качи до седмия етаж.  Когато влезе в апартамента на Клара, той се събу и се подпря запъхтян на рамката на вратата.  После тръгна отново след Клара и влезе в стаята й. „ Еми, това е!” – каза Клара, след което направи знак на Христо към вратата. Той обаче не и обърна никакво внимание. Седна пред пианото и постави ръцете си върху клавишите. След малко пръстите му започнаха да се движат по тях. Сега пианото съвсем не звучеше ужасно на Клара. За първи път то наистина й се видя магическо, а тя се почувства специална. Христо не спираше жадно да плъзга пръстите си по клавишите. Той свиреше за първи път от 4 месеца насам. Майка му, която беше алкохоличка, беше продала пианото му и той нямаше къде да свири. Сега той се усмихваше толкова широко, че Клара за първи път видя, колко симпатичен е всъщност Христо Дебелия. 

            Когато Христо се обу и взе раницата си Клара го помоли да почака. Тя отиде до масата в кухнята и взе купичката с бонбоните, които беше заделяла. После се върна до вратата. „ Дай шепи!”- усмихна се Клара и изсипа бонбоните в ръцете на Дебелия. Същата нощ Клара не можа да заспи. Тя гледаше пианото и то оживяваше за нея.

На следващия ден Христо не се появи на училище. Никой не забеляза това, освен Клара. И така няколко дни... Клара се надяваше той да се върне бързо,  за да го покани отново да посвири на пианото й.  Но Христо така и не се появи. Седмица след това Клара разбра от учителката си, че майката на Христо е починала и сега той ще живее с баба си в Гърция.

            Клара беше тъжна. Тя искаше да разкаже на Христо толкова много неща: за баща си, за госпожа Русева, за животните в гората... Вече не беше весела и скоро приятелите й се отдръпнаха от нея. Това натъжи Клара още повече. Тя помоли баща си да махне пианото от стаята й. „Не плачи Клара”- успокояваше я баща й.” Най- естественото нещо в живота ни е да сме изоставени в мъката си. Важното е, когато върнеш усмивката си, сама да прецениш на кого ще позволиш отново да й се радва!” Клара избърса сълзите и се погледна в огледалото. В него тя видя всичките си приятели, които се свеждаха до един- самата тя. Усмихна се! После седна пред пианото и се закле на ум, че това е най-хубавото нещо, което е виждала.