ДА ОБИЧАШ АУТИСТ

На Иво Атанасов, който обгърна сърцевината ми,

 както топла вода планината.

Когато влязох в огромната зала, очите ми се напълниха с хора.  Влизат, излизат, разтревожено търсят този и онзи… Организатори нервно потракват с пръсти, знаменитости преглеждат сценария си, майки очакват смисъл… Идилия. Луда идилия, в която егото разпръсква аромата си дори в най- тъмните ъгли на сцената, а пред нея покорно на третия ред седи Иво.  Този ден е посветен на него, но защо по дяволите седалките и от двете му страни са празни? Едни се страхуват да седнат, а на други, дори и през ум не им минава да го направят.  Но той и така се чувства добре. Предпочита празно пространство пред това да му говорят като на идиот и да го изследват с поглед сякаш е от друга планета.  Сега, като седна до него, ще го прегърна толкова силно, че дъх да не ми остане и после ще се заровя в самотата му, за да се заразя.  Каня се да му разкажа как навън са разцъфтели зюмбюлите и ароматът им гони натрапчивата миризма на бензин по столичните улици.  Добронамерено, някой веднага ми обяснява, че това е излишно, защото Иво е аутист и няма да ме разбере. Не усещал аромати… „ Аз пък не виждам с лявото око…”- иде ми да изръся, но  решавам, че е излишно. Хората сме ужасни същества- знаем всичко, но не знаем себе си.

Тръгвам надолу по редовете и се спирам на третия. Иво ме забелязва и се усмихва.  Аутистът бил неспособен да обича…  Но тогава защо чувствам онази пареща мощ в слепоочията си, която ме кара да поглъщам жадно от животворната сила на това момче.  И да дишам по друг начин… Иво ме прегръща, а аз му подавам един шоколад. „Благодаря ти много, Таня. Това е един вкусен шоколад, на който аз бих искал да се насладя насаме, по-късно”- веднага ми казва той, след което ме хваща за ръка и ми посочва седалката до него.  Шарени балони по стените на залата, смях и суета, загриженост, претенции, пълно с „исканости”.  А до мен седи най- истинският човек.  Онзи, заклейменият, че е неспособен на приятели, любов, аромати, собствени мисли и чувства.  Онзи, заради когото ей сега, ще загасят осветлението и ще обяснят на уважаемата аудитория, че хора като него са родени, за да се самоизолират. Нямат усмивка, мимики, не желаят зрителен контакт, не са емоционално обвързани с другите… Да говорят. Моят Иво е такъв, но по друг начин. 

Започва красива музика, излизат водещи, говорят по проблема. Чудно! Сега оставаше и тези, които наистина трябваше да са в залата, да присъстват и всичко щеше да е по план. Обаче, в крайна сметка, си бяхме само ние- майки на аутисти, приятели и PR любители.  А някъде по средата, на третия ред- аз и Иво.  Наоколо говорят, а той се е прилепил в мен и ме гледа. „ Абе, да си гледат работата, бе! Ще му разкажа!”- минава ми през ума, след което тихо долепям устни в ухото му:

- Искам първа да разбера, когато разцъфнат зюмбюлите. Искам първа да им се насладя и после с часове да разказвам, колко невероятен аромат се носи във въздуха. Да разказвам как ухае на бели зюмбюли и на сняг, който току що си е отишъл. Искам да го разказвам, докато съм в претъпкания автобус и на всички останали им мирише на пот и болница. Да ме гледат и да ме мислят за луда... Да ме гледат и да не разбират... Да не усещат... Искам да докосвам с мисли незабележимо.  Да давам и да не получавам по задължение. Искам да съм неосъзната за всички останали. Да съм несъществуваща, но необходима. Да съм въздух, да съм огън, да съм вода... Искам да съм такава, докато останалите спорят кой какво има в повече. Докато останалите пресмятат как да имат в повече. Докато е всичко това, искам да дишам по друг начин. Искам да бъда като теб.

- Добре- отвърна ми малкият бог до мен и ме накара просто да затворя очите си.

А някъде там, между прожекторите, имаше хора! Нормални. И те не подозираха, че в този малък момент Иво осмисля повода им. Втори април е-  световният ден за повишаване информираността на обществото по въпросите на аутизма. И аз бях там… Наистина.