ЛИПАТА... И ЛАСТИЧНИТЕ ПЛАТНЕНКИ

Слънцето залязва и хвърля прасковено-златни отблясъци по прокъсания  килим на равнината. Дълбоката река блести като разтопен метал и се влива в себе си. Злато ли е…? Сребро ли? Лее се. Пръските светлина изгарят ирисите ми. Засаждат се в кафявата им небрежност и ме ослепяват. Отвътре някак си се случва. Необяснимо.

 Само на една ръка разстояние се издига старата липа- разцъфнала наново. Надвесила е ароматните си крила над мен и ме гледа. Струвам ѝ се позната, но не може да си спомни за онова недодялано момиче с ластичните платненки и червената шапка „ Coca- Cola”. „ Тука, баба, на ниското ще береш, че да мога да ти подавам кесийката. Пускай сега вътре…” И аз крадях от отрупаните ѝ цветове, а когато настанеше зима, пиех от тях. Спомням си, чувствах се виновна за всяка глътка липов чай. „Това вълшебство не е мое!”-мислех си.

 Гледам към моята отдавнашна наблюдателница, по чиито клони съм пристъпвала смело нагоре, до де не стигна крехкото на липовия ѝ връх, и с цялата си нелепост, осъзнавам как сега не бих могла да се покатеря дори в най-ниските ѝ недра. Някои ще кажат:” Ами килцата са ти в повече!”. „Страхът!”- веднага бих им опонирала. Страхът от краткото болезнено падане. Той се придобива отведнъж, но е завинаги.

     На отсрещния бряг, точно след моста, някакъв възрастен мъж лови риба. Внукът му, и той е там. Не ми се тръгва. Казват, че това била най- страшната болест- застоят. Те пред мен не говорят за това, но онзи ден, точно преди да се прибера в малкото градче, чух приятелите ми да го казват.  Бях завита през глава с одеялото и всички мислеха, че спя. Като чужди парчета кожа, клепачите ми не искаха да легнат на местата си. „Не е на себе си. В застой е.”- шушнеха си. Ах, да бяха тук сега, да видят как реката се увива бързо по завоите на резервата и отива ли, отива… Старият рибар току що хвана риба. Аха, да се зарадва… и момченцето до него пак я пусна. И рибата, и тя- отива ли, отива…

     Градът изглежда ме е победил…

Наполовина е. Слънцето. Скоро ще потъне зад странджанските възвишения, а от последните му ярки струи, нестинарките ще стъкнат огън. Дали все пак да не се покатеря по липата, а? Приближавам се. Несръчно повдигам крак и се захващам с ръце за един от клоните ѝ, но сякаш тя ме пъди… Падам назад. Чувам детски смях. „Дядо-о-о-у, оная кака се претрепа!” Дори не се обръщам. Гледам право в дървото пред мен. Нежни релефи от светло и тъмнокафяво се редуват, а между тях дворци от сивозелен мъх очертават царството си… Искам да живея вътре- в кората на дървото. Но що за чиста красота като тази, би допуснала мръсните ми ходила по нежните си многолиния? Само глупакът се връща немарлив към корена си. Чистота. Ето това е разликата между дамските обувки и ластичните платненки.   
-   Здравей!- сяда до мен малкото момче,чиито стъпки долових по дървените дъски на моста малко преди да ме поздрави.

     Не помръдвам от мястото си. Продължавам да гледам към малките дворци по стеблото на старото дърво.

     -Липата ли гледаш? Тя, тая липа, винаги е хубава за гледане.

     -Красива е- засмях се,- но не само тя. И слънцето, и реката, и дворците…

     -Какви дворци?

    
                  Какви дворци?....

      

В ЦЕНТЪРА НА НЕЩАТА

Дядо Коце тихо влезе в стаята, където осемгодишната му внучка, Дора, още спеше. Усмихна се. Уви я хубаво в одеялото, хвана го сякаш носи чувал с брашно и бързо го нарами. Дора отвори очите си. Въпреки че наоколо беше мрак, тя изобщо не се изненада. Всяка събота дядо й я събуждаше, като я возеше в космическия си кораб. Докато я пренасяше в кухнята с одеялото, Дора усети приближаващия се аромат на ванилия. Отново този прекрасен аромат...! След малко, тъмнината изчезна и момичето се озова на кухненския диван. Срещу нея стоеше баба й, цялата в брашно, а до нея гордо се издигаше дървената точилка. Всички деца от махалата се страхуваха от нея, но за Дора това беше най- вълшебното нещо, което някога е виждала. Тя не можеше да си обясни как един нищо и никакъв предмет има силата да разкара и най- досадните деца от кайсията на двора. Как само при вида му, дори палавият й брат оставаше безсилен и лягаше да спи. А какви бухтички правеше тази магическа пръчка...! Като тези, които цвърчаха върху печката срещу нея тази сутрин.

   Дора се засмя на глас и стана от дивана. Куцайки,тя отиде до баба си. Потопи ръце в лекото копринено брашно, разстлано на масата, и посипа малко от него върху главата си. Баба й също се засмя, взе точилката и разточи останалата част от замесеното тесто. Косите на възрастната жената бяха прибрани с две големи черни фиби, но въпреки това по сресаните тънки бразди личаха следите от белия прах.

   - Сега съм като тебе, стара…- каза Дора, с което разсмя баба си още повече.

Докато закусваше, момиченцето видя през прозореца как другите деца се събират на улицата. Митко, който беше с две години по-голям, й направи знак да излезе при тях.

    - Дядо… Дядо-о-о… Донеси ми обувките- извика Дора и напъха цяла бухтичка в устата си.- Бабо, ми аз се наядах!

   - Наядох! И без такива! Разбрали сме се нещо. Сутрин се закусва обилно.

   - Ама, аз обилно се наядах!

     Дядо Коце се разсмя, посегна да си вземе една бухтичка, но в този момент го прониза укорителният поглед на жена му. На Дора й се стори, че дори и дядо й се страхува от точилката. Тогава той излезе мълчешком от кухнята, и след секунди се върна с обувките. Те също бяха магически, защото едната беше по- висока от другата. Момичето се беше родило с различна дължина на краката и левият му крак беше по-къс от десния. Дора обичаше тези обувки.Те я правеха нормална, като другите. Децата от махалата знаеха за проблема й, но я бяха приели такава. Те обичаха всекидневните игри с нея.

    Днес денят беше по- различен. От една седмица се говореше за пристигането на внучката на баба Гана от София. Всички се вълнуваха, защото рядко идваше някой от толкова далече. При това ,за хората от малкия град да живееш в София, беше голямата работа.

    - Аз ви казвам, тя живее в центъра на нещата! - коментираше вещо Митко.

    Никой не разбираше какво значи „да живееш в центъра на нещата”, и в очите на другите деца Митко изглеждаше най- умният. Всъщност той беше чул това от баща си, който все се заканваше, че ще напусне завода за газирани напитки в градчето...Ще отиде в София, да е в центъра на нещата, да е оценен…

     Деца и големи се бяха насъбрали на малката уличка. От сивия "Опел", който изглежда току що беше спрял пред къщата на баба Гана, излезе русокосо момиче, на около девет-десет години." Ми да, това е Лили!" Дора не можеше да отлепи очи от нея. Дрехите й, косата й , чантичката, която висеше от рамото й… Всичко беше толкова различно, лъскаво... Бабите се надпреварваха да коментират дали на майка си или на баща си прилича Лили, а децата следяха грациозните й движения. Тя се обърна към дошлата Дора, огледа я, като задържа секунден поглед върху обувките й, подсмихна се и влезе в двора на баба си.

   През късния следобед се събраха отново, само децата... Към тях се беше присъединила и Лили. Сега тя беше с друга рокля, по клепачите й сияеше розов грим, а устните й блестяха. Митко не я изпускаше от поглед и след всяка нейна дума потвърждаваше казаното. Дора последна отиде при тях. Лили тъкмо разказваше за големия град:

   - Там няма нищо особено в това да носиш токчета, да си със сенки и червило. Дори е задължително...

   - Така е, така е…- суфлираше Митко.

   - Аз дори съм пробвала да пуша...

   - И?

   - Еми, спрях ги… Припалвам само, когато съм в компания.

   Дора се опита да се включи в разговора, но децата не й обръщаха внимание. Те бяха обсебени от Лили. Тя им се струваше толкова перфектна, толкова пораснала… Дора се отдръпна настрани и застана под голямото кайсиево дърво. Извади от джоба си няколко камъчета, след което ги хвърли към един, отрупан с жълтооранжеви плодове, клон. От него паднаха няколко сочни кайсии, които децата веднага грабнаха с поглед и се струпаха да ги оберат. Дора се разсмя. Лили остана на отсрещния тротоар сама.

   - Искаш ли?- провикна се към нея Дора.

   Лили високомерно притвори очи, но явно не можейки да издържи на вкусното изкушение, пресече уличката, след което се наведе и взе една кайсия. Разтвори я с малките си лакирани пръсти и я захвърли настрани:

  - Червива е!

  - Да ти сваля ли друга?- попита добронамерено Дора, като извади още едно камъче от джоба си.

  - Не. Те всичките са червиви. В София никога не продават кайсии от село, защото в тях има червейчета. А ако изядеш някое, то се промъква между червата ти и започва да те прояжда.

  - Не е вярно! - ядоса се момиченцето.

  - Вярно е! Затова единият ти крак е по-къс от другия..., защото някой червей го е проял!

  Всички деца се разсмяха, освен Дора...

     През следващите дни, улисани по интересната малка софиянка, вече никой не идваше да я вика за игра. Митко дори не поглеждаше към прозореца й, а на всичко отгоре, баба й постоянно й предлагаше кайсии. На Дора й се искаше да грабне магическата точилка и да изпрати тази Лили точно в центъра на нещата, където й е мястото. Но в Дорините ръце точилката далеч не беше толкова магическа...

     В един ранен следобед, момичето чу смях в двора. Стана тихичко от леглото, докато дядо Коце дремеше в другото, и погледна през прозореца. Митко тъкмо прескачаше обратно оградата на къщата им, а в ръцете си стискаше... нейните обувки. Следващото, което Дора видя, беше как Лили ги обу и куцукайки започна да дефилира по павираната уличка. Няколко деца се заливаха от смях. И Митко се смееше..

    Дора се разплака. Опитваше се да ридае безгласно, за да не събуди дядо си, но безуспешно... Възрастният мъж стана от леглото и се приближи до внучката си. Погледна я сънено, учуден и разтревожен, после метна поглед и през прозореца. Разбра сълзите й, видимо се ядоса, но въздържа гнева си. Той взе Дора в скута си :

    -Виждаш ли, момичето ми? На нея изобщо не й стоят добре, твоите магически обувки...

   - Но, дядо! Защо тя прави това? -разрида се, вече със глас, Дора.

   - Някои хора показват непрекъснато красотата си, защото искат светът да ги вижда... Други се опитват да я скрият, защото искат светът да види нещо друго... Нещо друго...Може и да ти разкажа някой път.Не плачи, ще ти разказвам аз...

    Дора не разбра дядовите си думи, но притихна, погалена от напуканите му длани. И в тях имаше магия някаква.

     Скоро лятото щеше да се свие и Лили си отиде. В София. Децата все още като по часовник излизаха на малката улица, играеха под сянката на опразнените кайсиеви клони... Митко започна отново да поглежда към прозореца на Дора. Но всичко, което виждаше, беше собственото му отражение.

МЪЖЪТ, КОЙТО НИКОГА НЕ ЦЕЛУНАХ

София. Този отвратителен град и целият блясък на мизерната централна гара. Пълно с полицаи дебнещи незаконни бежанци. Гледат дори мен подозрително. (На кого му пука!) Вече половин час се въртя около стария локомотив, нелепо изтупкан по средата на огромната зала. Пристигат. Заминават. Но аз съм все там. Чакам. Мрънкам си наум колко глупав е този италиански фотограф. За какъв се мисли? Не ми стига, че Антоан ми го натресе за цели два дни, ами на всичко отгоре ме принуждава да мръзна в това гигантско сиво хале. Един-два гълъба се навъртат около мен и настояват да ми правят компания.  Оглеждам се.  Виждала съм няколко негови снимки. Побеляла брада и почти никаква коса, сини очи, зелени може би, нелеп нос и сантиментално излъчване. ( На кого му пука!) Както и да изглежда със сигурност няма да е любовта на моя живот. Все пак е на 50.

А, идва! Най- накрая!  Проправям си път между гълъбите и се приближавам. Той подскача глуповато във въздуха сякаш е на двайсет години, усмихва ми се и стигайки до мен, ме прегръща, все едно не сме се виждали отдавна. „Не, Микеле. Ние не сме се виждали никога, така че махни нахалните си ръце от раменете ми и разкарай тази самодоволна усмивка- не си мой тип.”- мисля си.  Хващам го под ръка (не търся близост, просто е хлъзгаво) и двамата се насочваме към спирката на трамвай номер седем- спира точно до кафенето на два етажа.  Какво да направя, че е непушач и мрази цигарен дим? Аз съм решила, че днес ще си пия кафето точно там, защото на второто ниво се пуши! Тоест аз ще го правя, а той ще кашли и ще се преструва, че не му пречи, защото е мой гост и етикета го изисква. (Изгодно.)
 Започваме да говорим за разни неща и забелязвам как по брадата му полепват ситни снежинки. Чувствам, че ми разказва нещо интересно, но не мога да отделя очи от малките  снежни петна, които мигновено се стопяват от топлотата на кожата му. Потъват в гъстата брада, сякаш искат да се сгреят. Трябва да са извървели дълъг път- от небето до земята… 

Микеле. Що за име? Напомня ми на онзи надут италиански актьор от сериала „ Октопод”- Микеле Плачидо.

Сядаме на втория етаж, така, както го бях планирала.Запалвам цигара почти веднага и поръчвам кафе- имам нужда. Предната вечер се напих, а после гледах някакъв глупав филм за проститутки. Напоследък пия доста. ( На никой не му пука!) Той вади фотоапарата си и ме снима. Мразя да ме снимат. Сякаш се очаква от мен да направя нещо- идиотска физиономия или някакъв вид поза. Микеле се засмива на нелепото ми лице и усещам как го преоткривам. Усмивката му не е самодоволна- чаровна е. И ето, че в мен се появява непреодолимото желание да го целуна. На косъм съм да го направя, но вместо това се преструвам, че се намествам на високия стол и започвам да говоря глупости за живота си.  Дим. Пълно с хора.  Музика. А аз не чувам нищо от това. Чувам само как цялата ми същност пулсира и не може да се откъсне от сините му очи (зелени може би). Говорим. Говорим за това колко важни са спомените за мен. Тези от детството, тези от преди пет минути дори.  После сменяме темите. Толкова бързо… Толкова бързо минава времето.  Почакай, спри! Още не съм му разказала за… За всичко. Искам да му кажа всичко. И да го целуна искам...  Той плаща сметката и решаваме да разгледаме града заедно. София. Този отвратителен град и целият блясък на излющените комунистически сгради.  Микеле ме снима отново. Трябва да престане с това. Чувствам се неудобно.  Хрумва ми лудата идея да го науча да играе хоро в метрото. Той е достатъчно ексцентричен, за да ме хване за ръка и да повтаря стъпките ми. Запявам. Хората ни гледат укорително, а някои се усмихват. „Тези двамата са ненормални!”- чета в очите им и това ми носи неописуема наслада.  Искам да ги дразня. Искам да ги дразня с необикновените си емоции. Искам да ги дразня с моето току-що влюбване. Искам и да го целуна...  И ето я, онази  отвратителна бариера вътре в мен отблъсква засиленото ми сърце, а рикошета е по-болезнен от родилните болки на една жена. Излизаме от метрото и го хващам под ръка- не, защото е хлъзгаво- търся близост.

 Няма значение. Този разказ няма значение. Просто трябва да го напиша. Трябва да го напиша бързо, за да запечатам всеки един миг прекаран с мъжа до мен.  

Влизаме в църквата до университета.  „Огромна е!”- удивява се Микеле, а аз допълвам наум: „ …празнината без теб”.  Чуваме как група мъже пеят точно пред олтара, а гласовете им се увиват около красивите полилеи на тавана. Ухае на тамян идващ от свещеника, който ръководи службата.  Господи, какво ако го целуна сега? Точно в момента, в който виждам сълзите, които потичат от неговите очи. Сега изживяваше един от най- красивите моменти в живота си. Аз също, но по друг начин.  

Няма смисъл. Този разказ няма смисъл и структура. Но аз трябва да го напиша веднага, защото усещам как всичко се отдалечава. Трябва да го задържа. 

Излизаме от църквата и Микеле започва да оправдава сълзите си, да не би да си помисля, че не е истински мъж или нещо такова.  „Обичам сълзите ти”- иска ми се да му кажа, но всичко, което правя е да проверя дали ми е звънял телефона. Не искам да ме търсят. Майната им. 
Бързо. Бързо. Хайде да пием по още едно кафе. Да си говорим още за… За всичко, нали? 

         Традиционен български ресторант. Поръчваме шопска салата, кьопоолу,  ракия с айран, свински джулан по хайдушки, пърленка със сирене и още две три неща. Дебели музиканти свирят „Кара Кольо седеше”, облечени в народни носии, а около нас всички вдигаха наздравици. Ето, този път ще го целуна. Надигам се и приближавам главата си към неговата, но внезапно  Микеле започва да ми разказва за приятелката си. По дяволите твоята приятелка, Микеле! Ами добре! Обичай я. Прегръщай я, когато се прибереш. Бъди и верен. Но сега ме остави да съм влюбена в теб. Чутото от него ме разколебава въпреки че усещам погледът му върху червилото ми. Преструвам се, че просто оправям роклята си и затова съм се надигнала от стола, след което сядам отново. Чувство като да паднеш от последния етаж на висока сграда. А между мен и задникът ми имаше само няколко сантимента въздух. Превключвам и аз на неговата вълна- „страхотно е, че срещам нов приятел.” Страхотно? Не съвсем...

Микеле. Що за име е това? Та той дори не е актьор.

Половин час след полунощ е и учтиво ни молят да оправим сметката. Вече? Та ние сега дойдохме.

Излизаме навън, а кишата се е стегнала и ни приканва да се понесем по нея. Той ме снима отново и отново, а аз се пързалям и разпръсквам смеха си по „Солунска”. Стига! Не искам да  имаш снимки с лицето ми. Всеки път, когато ги погледнеш ще си казваш: „ А-а-а! Моята приятелка от България. Какъв свестен човек.” Няма да бъда свестен човек  заради тебе, чуваш ли? Искам да бъда в несвяст.

Говорим. Говорим… И, докато се усетим, сме стигнали до горещите минерални извори срещу джамията. Два през нощта е.  Няма никой.

-Чуй звука на водата.  Все едно вали, нали?

-Да…- отговаря ми с усмивка той.

-Сега затвори очи, протегни ръка към металния улей и усети  как горещата течност се стича по замръзналите ти длани.

Тихо е. След няколко секунди Микеле отваря очите си- сини или зелени може би. Мълчи и ме гледа.  Допълвам: „ Така бих описала любовта...” После всичко потъва в мъглата на зимната нощ. Ние също. Аз в едната посока, той в другата.

Няма значение. Този разказ няма никакво значение. Но аз трябва да го напиша.  Трябва да го напиша сега, защото мъжът, който никога не целунах пътува във влака за Истанбул.  Може би там, някоя друга ще се влюби в него.  Може би този път на него ще му се случи… Колко нелепо. Колко измамливо е. Когато един мъж и една жена откажат да направят първата крачка, тогава пътят се разпада под ходилата им. Тогава ходът обръща посоката си. 

Когато горещата вода прегърне едни студени ръце, тогава тя престава да бъде вода. Любв.

ТАЗИ ВЕЧЕР АЗ ЩЕ УМРА

Скъпи, Джерами!

Тази вечер аз ще умра. Казват, че преди края, тялото на човек се променя. Отвътре някак си ставало. Сякаш се подготвяш да се родиш наново, така казват… Знаеш ли, Джеръми? Съществуват две състояния на душата- болка и наслаждение. Наслаждението е плавното движение на душата. Онова, което я гали всеки ден едва забележимо. А болката- рязкото. Ядрената бомба, за която няма предупреждение. Тя уврежда всяка една част от човешката ти същност. Необратимост някаква, разбираш ли? Животът е една необратимост, но така е и със смъртта. Тази вечер аз ще умра.

Когато се събудих днес, усетих студената мъгла, която нахлуваше като копринен дим в стаята ми. Тя се смеси с натрапчивата миризма на цигарен дим и африканско вино. Винаги, когато се напия, забравям да затворя прозореца. А настъпи ли утрото? Все едно си спал под звездите на зимното небе без одеяло. Студено е, но това не е от значение. От значение са сънищата. Спомням си, бях на осем и майка ми бързаше за среща. Умолявах я да ме вземе със себе си. Не исках да бъда сама. Ти знаеш, че не обичам да съм сама. Все пак, тя успя да ме убеди да остана вкъщи, защото за първи път ми позволи да облека булчинската ѝ рокля. Едно малко момиче повито в белите воали на времето, защитено в сатенената утроба на майка си. Можех да си представям какво ли не: че съм принцеса, затворена на втория етаж на тухлена кула и ,ей, сега, на, ще дойде спасителят ѝ, или пък, че съм призрак от миналото, завърнал се да плаши непослушния ми брат (ще ми яде той от шоколада)… Но аз избрах просто да заспя. Едно голямо бяло петно върху червеното покривало на спалнята- това бях. Сънувах, че съм голяма и пазарувам в магазина бонбони със същата булчинска рокля. Хората ме докосваха за щастие, снимаха се с мен, усмихваха се непринудено, дори с едно момче играхме на ластик, точно до киселото мляко… А отвъд мен, по щандовете, се разпиляваше неповторима наслада. За доказателство, че наслаждението е крайното благо, Джеръми, служи фактът, че от детството безсъзнателно сме притегляни от него и, достигайки го, не търсим повече нищо. Нищо, разбираш ли? А също и това, че избягваме най-вече болката, която е противоположна на насладата. Тази вечер ти ще влезеш тихо в стаята ми и ще ме убиеш. В твоите очи аз съм „ядрената бомба”. В моите, ти си плавното движение на душата.

Преди малко си се прибрал и си видял, че ме няма. Няма я глупавата ми картина на стената, която така мразеше, нито пък наръфаните ми от котката чехли, душгелът от банята, шарената лампа от Италия… Празно е нали? Незаслужен удар, като този, заслужава наказание. Знам на какво си способен. Знам, че си убивал всички, които са те изоставяли. Сега е мой ред. И аз го желая. Моралът, Джеръми, е свобода, но свобода в граници. Той е щастие, но щастие тленно. Повик за творчество, но творчество крайно. В едно и също време той хем те подтиква да надскочиш себе си, хем поставя граница на това надскачане. Ти не си такъв. Ти си истински свободен. Способен си да направиш всичко, което пожелаеш, а аз не мога да задържа дори това, което ми е дадено даром. Липса някаква, разбираш ли? Животът ми е красиво заснет филм без фабула. Красиво заснети снопове, и болка, и наслада. Това е той. Обвит в търсене на нещо, което, ти казваш, не съществува, а аз казвам, трудно се заслужава. Любов. Убий ме, защото животът е маскарад. Маска на влюбен, маска на вярващ, маска на добър, маска на злодей, на отчаян, на щастлив, на беден, на богат, на себе си (ако те има)… Толкова много исках да се насладя на живота… Точно толкова, колкото искам да се насладя на смъртта. Така както мигът е изменчив, пластичен, така и моят свят не притежава нищо трайно, разбираш ли? Нищо трайно, Джеръми, нищо устойчиво, нищо свое. 

Тази вечер аз ще умра. Но преди да затворя очите си под задъхания кислород на възглавницата,долепила лицето ми под диригентството на твоите силни ръце, позволи ми да погледна през калейдоскопа, подреждащ моите миговете. Искам да знам къде сбърках.

P.S : У дома е отключено, така както пространствата са отворени за свободни пътници. Не се страхувай. Просто трябва да прекрачиш прага.

Безсмислено искрена,

                                   твоя Клара!

ЗА КИФЛИТЕ НА СЪСЕДКАТА

Поредният  мъж в живота на Лора беше отишъл за цигари- какво клише! Цигарите винаги свършват  точно навреме!  Точно навреме ти се пуши толкова много, че всяко „обичам те” е длъжно да чака, за да наситиш никотиновия си глад.  Ей сега е моментът да опънеш една…  Не след малко, не по-късно – сега!

Лора се нанесе в новия си апартамент снощи.  Виктор дойде точно на време, изчука я точно навреме и отиде за цигари точно навреме! Всъщност,  огромното клише в живота на Лора, беше Виктор, който идваше и си тръгваше, когато пожелае, а след себе си оставяше половин бутилка Бушмилс и намачкани чаршафи.

 Какво спокойствие. Направо да си налееш едно и да не мръднеш от  балкона поне седмица.  Лора чакаше този момент от четири години.  Права беше, че не е толкова страшно да пееш стари шлагери до откат, а около теб да реват пияни германци, когато каузата ти е „нов дом”.

На вратата веднага пристигна съседката й- жена на преклонна възраст.  Кифлите, които беше изпекла специално за Лора,  се бяха размирисали чак до будката за вестници. Смееше ли човек да откаже- сега целият квартал  залагаше колко от тия вкусотии ще изяде младата  дама от третия етаж. Лора покани жената  и й наля  чаша прясно мляко. После отчупи една кифла и затвори очи-  сладко от смокини, канела и шоколад.  Да- това е дом.

-Много се радвам, мойто момиче! Нека бе-е-е… Нека да има млади хора покрай нас, че то…  Дъртите вече за нищо не ставаме.  Седим, седим, пък умрем. Шантава работа!

Лора отвори очи- след тези думи се почувства неловко. Искаше й се да каже нещо от рода на: „ Не говорете така, не сте още толкова стара…”, обаче, тая си беше пътница отвсякъде.

- Сама ли си, мойто момиче? Мъж, приятел… нещо там… имаш ли?

Лора се усмихна и пое въздух, за да отговори, но жената продължи:

-Викам на мъжа ми тая сутрин, дано да се е уредило момичето, че Тотка така си умря- стара мома.

- Какво?- задави се с мляко Лора.

- На, ей на тоя фотьойл я намерихме.  Бе, чудя се аз, защо тъй таз Тотка, не пише във фейсбука, не ми харесва зокумите,  пък тя- хвърлила топа. ‘Ма… то като дойде не пита. И на, сега, ни деца, ни мъж… Продадоха й апартамента за нула време…Ти за колко го взе?

За първи път през живота си, Лора забрави приятния вкус на една кифла толкова бързо.  Защо, по дяволите, от всички възможни апартаменти, тя беше попаднала точно на този, над който тегнеше „Проклятието на  Тотка.” Всяка самотна жена на този свят се пазеше от  проклятието на Тотка, Ивана, Драгана или каквото и да е, там, име...  Проклятието на онази възрастна девица, която умира в собствените си изпражнения и след 30 дни  я намират наядена от иначе тъжащия по нея пинчер. Какво клише-  Лора дори нямаше пинчер.  Искаше й се да стане от шибания фотьойл и да го запрати през терасата, но натрапчивият поглед на съседката й сякаш я беше приковал завинаги там.

-Страшно е  бе-е-е, страшно е сама жена в наши дни… Аз, мъжът ми като го няма и… на никого не отварям. Викам си, ще ме изнасили някой, да бера срамовете на старини. Тотка много ми ги приказваше: „ Кой пък ще те изнасили тебе на 87 , ма?”- обаче аз си имам едно наум.

През следващите няколко дни Лора не влизаше във фейсбук, не пишеше никакви статуси, не поздравяваше никого с песните си. Мълчание.  Пълно мълчание, което  скоро я накара да стигне до умопомрачаващо заключение : ”Ако един ден умра, няма да имам късмета на Тотка.”

     Ето пак- клише! Викат  те, а после те карат да висиш и да чакаш. Какво ли ще се случи с логиката им, ако те извикат в точното време? Все някой трябва да чака, нали? Иначе всички дълги опашки ще отидат по дяволите! Докато висеше пред лекарския кабинет, за да извадят рибена кост, заседнала в гърлото й, Лора си обеща две неща: 1. Тази вечер ще чака Виктор за последно; 2. Никога повече няма да закусва рибена супа сама! В крайна сметка, младата жена реши да улесни нещата – тръгна си! С един по-малко на опашката! Когато няма кой да те чака, тогава спираш да бъдеш важен!

Нощта беше гореща. Лора остави вратата отключена, излезе на терасата и запали цигара. До нея имаше два пакета „Парламент”. „Ако на кучият син му свършат цигарите и му се припуши- ще му излязат криви сметките !”- мислеше си Лора. В краката й се навърташе  някакъв грозен пинчер, на който беше дала гордото име Армеец. За всеки случай- ако умре, да има кой да яде от нея. През няколкото пъти, в които й се струваше, че вратата се отваря, Лора веднага наместваше бюста си в сутиена и прехапваше устни. После с досада палеше още една и отпиваше от студеното уиски.  И Армеец пиеше. 

     На сутринта,  Лора видя от терасата си, как млада двойка се нанася в новия си апартамент.  След малко замириса и на кифли.  От двете кутии „Парламент” не беше останало нищо. Като че ли Виктор беше  дочул за това и веднага дофтаса в апартамента й.  Днес, обаче, да отиде за цигари, беше нейн ред. Срещнаха се пред вратата.

 Цигарите винаги свършват  точно навреме!  Точно навреме ти се пуши толкова много, че всяко „обичам те” е длъжно да чака, за да наситиш никотиновия си глад.  Лора подмина Виктор, като не забрави да заключи вратата след себе си. Докато слизаше по стълбите, тя чу дразнещия глас на съседката си:

-Викам на мъжа ми тая сутрин, дано да се обичат наистина младите , и да се разбират…

Че… Тотка и мъжа й… така си умряха- в скандал!

Лора видя как новодомците се спогледаха притеснено и оставиха наръфаните си кифли в подноса пред тях.  Тя се засмя на глас, след което грабна една от онези малки вкусотии и побягна навън. Всички я гледаха- и съседите, и минувачите, и продавачите, и Виктор… Сладко от смокини, канела и шоколад.  Да- това е дом!

ИМАЙ СВОЯ ЩАСТЛИВ ЖИВОТ

Краката ми потъват в наситеното червено на гроздето и усещам как стотици плодови зърна се пукат под ходилата ми. Дрехите ми  (кървави сякаш) се огъват в ритъма на стъпките ми, а дървеното корито се изпълва с гроздов сок. Една дълбока червена вана, в която танцувам толкова диво и жадно. Разпилявам смеха си насред глухата улица и скачам, защото мога още. Усмивката на дядо ми е моят източник на енергия, укорителният поглед на баба- сладкото забранено, което желая все повече. Скачай, момиче! Скачай! Скачай, защото никога повече няма да изпиташ това безкрайно чувство на щастие.  Скачай, защото си все още на 10 и знаеш как да се забавляваш. Скачай на всяка цена…

Онази възрастна жена, която сега чувам два пъти в годината по телефона, постила вестници върху циментовите плочки на двора и ме приканва да изляза от „дионисиевото” корито. Малките ми ходила оставят отпечатъка си върху пожълтял брой на  „Елховска дума”, след което се протягат един по един към тънката струя на горещия чайник.  

-Забойдисали са се! Видя ли сега, Костадине! Тя като е дете и няма акъл, ти нямаш ли?- ядосва се баба, а с дядо се споглеждаме победоносно: „ Тя не ни разбира.”

Леля Елка минава покрай сивата ограда и потраква с дамските обувки. Смее се, че пак съм в крачка, но не знае, че червилото ѝ днес е като моето- лилаво грозде. Помахвам ѝ и бързо се изкачвам до втория етаж на дядовата къща. Заставам до единствената заключена врата в нея.  Никога не съм можела да я отворя.  Чудех се как дядо ми я отваря без ключ, след като наистина е  толкова здраво залостена? „Магия трябва да е някаква… „- мислех си. Когато пораснах, разбрах, че това е просто сила. Има врати, които се отварят по-трудно, но това не означава, че са заключени. 

Таванът. Там се съхранява домашното вино.  Дядо ми навежда глава и тръгва нагоре по стълбите. След него тръгвам и аз- изправена.  А вратата остава широко отворена, за да чуем, когато чайникът в кухнята запищи- трябва ни гореща вода да измием бъчвата.   Очите ми виждат какво ли не- моминските обувки на майка ми, стария градински маркуч, който козата изгриза,  книги, празни стъклени буркани, обвити в крехка паяжина, капан за мишки, празен калъф от акордеон и касетка с арпаджик. Бързо потапям ръка в нея и открадвам няколко топчета. Те са билетът ми за кино. Обелвам малките лукчета,  смачквам ги с босите си крака и натривам очите си. После, „разплакана”, отивам при баба ми и тя задължително ми дава едно левче за билет- състрадателна жена е баба ми. И често злоупотребяват с нея.  

Седя до измитата вече бъчва, а дядо ми пренася гроздовия сок,  кофа по кофа.  По черната ми къдрава коса полепват капки шира.  Взимам с пръсти връхчето на една букла  и я изсмуквам с устни.  Няма нищо по-неповторимо от това да пиеш от косата си.

Отивам на училище. В час по физическо възпитание съм. Трябва да се събуя боса, защото г-н Петев ще ни учи да играем право хоро.  Малко след това физкултурният салон се изпълва  от звуците на  „Боряно, Борянке, сал ти ли си мома, мари, сал ти знайш да пееш..” Васко Бозавия и Милена виждат алените ми крака и побутват другите.  След минута съм прокажена и скоро ще умра.  Слухът се носи бързо в коридорите и някъде към два и половина предпочитам да избягам.  Завивам зад полицията, после влизам  през едно тунелче и се шмугвам в заден двор с ръждива въртележка (но работи).  Събувам скапаните маратонки, след туй чорапите- и тях.  Единият ми крак е върху ламарината, а другият ми – тича по тревата. Скрибуца въртележката мъчително, а аз? Засилвам я! Отгоре има слънце... И ето, то се движи. Лягам.  Небето се върти. Сякаш точно преди малко съм изпила бъчва вино от тавана.  Върти се, момиче! Върти се! Върти се, защото никога повече няма да изпиташ това безкрайно чувство на щастие.  Върти се, защото си все още на 10 и не знаеш, че някога лозата ще изсъхне. Не знаеш, че таванът ще остане празен, че ще плачеш без да имаш нужда от лучени топчета.  Върти се момиче! Разпръсквай смеха си в междублоковото пространство и не се страхувай, че ходилата ти са кървави.  Цвят като този създава спомени, които ще те спасяват във вечери като моята. Върти се… Имай своя щастлив живот. 

ТЕЛЕВИЗОРИТЕ СЕ РАЗВАЛЯТ

Докато подреждаше свежите плодове в старата порцеланова купа , Нора се опитваше да си спомни от къде я има.  За десет години, тя беше сменила поне 7 квартири, от които винаги взимаше по нещо за спомен. В повечето случаи- изоставени вещи от предни наематели или такива, които никой никога не беше пожелал да използва. Те събираха прах зад стъклените витрини на някоя овехтяла секция и чакаха да бъдат пожелани.  И за тях нямаше нищо по-смислено от това да те поиска една жена като Нора.  Те ѝ принадлежаха. Тя на тях- също.  

Плодовете запълниха купата и скриха нежно изрисуваните  цветя по дъното ѝ. Нора пусна телевизора и се отпусна на креслото.  Когато беше дете, това, което най- много мразеше, беше баща ѝ да прецъква каналите и да гледа всички новинарски емисии. Всички новинарски емисии, които е възможно да бъдат изгледани в интервала от седем до десет вечерта. И точно, когато Нора искаше да разкаже за проблемите си в час по физическа култура, родителите ѝ и правеха знак да замълчи, защото водещите съобщаваха нещо много важно. Цялото ѝ детство  беше преминало във важни новини, които не търпят отлагане и трябва да бъдат чути. И тя ги чу. На 15, Нора вече беше пристрастена към новинарските емисии,  а на 21 дори работеше в такава. До днес, когато  благодарение на непохватните ѝ действия , тя не бутна една от камерите в студиото. Пред очите ѝ се разпиляха хиляди малки стъкълца и части. Те се пръснаха по пода като скъпоценни кристали, а техническият екип се спусна да ги събира, сякаш са паднали пари от небето. Последва среща с шефа, където Нора  изпусна нервите си за първи път в този живот, а в следствие на това ѝ лепнаха гордата табела:„Дисциплинарно уволнена!”.

И все пак. Няма нищо по-ободряващо от това да бъдеш сам. Когато си сам има толкова много неща, които можеш да свършиш или да си помислиш. Можеш да разчиташ на себе си. Ако решиш, можеш да си нямаш доверие… Можеш да подредиш стаята си, въпреки че не очакваш никого и да си представяш хиляди сюжети… После отиваш до кухнята, поизбърсваш малко,  приготвяш това- онова и айде на креслото.  Хората от екрана плачат, усмихват се, страхуват се или просто са безразлични, а ти сменяш настроенията си според техните. През това време неосъзнато опустошаваш всички чинии около теб. И точно, когато стигнеш до купата с плодове, телевизорът се разваля. Това е. Вече не можеш да бъдеш сам. Вече можеш да бъдеш единствено безсмислен. Защото нито красивият водещ от спортните новини ще ти намигне тайно, нито някой ще ти предложи студена бира с промоционален код, а да предвещаят времето специално за теб, направо невъзможно.

Нора изпадна в паника. Никога до сега не ѝ се беше случвало да няма телевизор. В половината от времето си, тя гримираше суетни водещи, а в другата половина, стоеше вкъщи и ги наблюдаваше от малкия екран. В един ден тя изгуби тези две неща. С тях- живота си.

Почука се. Нора нетърпеливо се затича през хола и отвори входната врата. Там, с куфарче инструменти и сериозно изражение, я гледаше Владимир. Мъж на около 40 години,  висок, с пепелява коса и напукани устни.

-С вас ли говорех по телефона?

- Да. Заповядайте.- едва промълви Нора.  Тя изпитваше неудобство от непознатия техник. В този дом влизаше единствено инкасаторката . Никога не идваха гости, което напълно устройваше Нора, защото ненавиждаше сбогуванията.

Техникът мина покрай жената, но когато погледът му попадна на стария телевизор, той остана на мястото си и изненадан пусна куфарчето на килима.

-От къде имате този телевизор?

-Моля?

- Това е моят телевизор!

- Как така, вашият. Това си е моят телевизор.

-Докажете, че е ваш.

-Ами… В дома ми е. Не знам, мой е.. Незнам, аз… Имам го от години.

- Да ама е мой, вижте!

Мъжът се приближи към екрана и посочи някаква драскавина в долния десен ъгъл. Нора наведе глава напред и погледна. Там, едва забележимо, бяха издраскани букви, като тези от тоалетните в старото ѝ училище: „ В+М=ВНЛ”. Мъжът се засмя гръмогласно, което я стресна. 

-Вие не сте ли гримьорка?

Тези думи още повече притесниха Нора. Тя се изтегли назад и застана близо до високата нощна лампа в ъгъла. Това беше най- близкото ѝ оръжие.

            -Търсих ви преди години… Но ми казаха че сте се преместила и нямат ваши координати.

            -Защо сте ме търсил, от къде ме познавате?

            - Живеех в онази мансарда на Дондуков, преди вас.

В този момент Нора си спомни от къде всъщност е порцелановата купа. Несъзнателно погледна към нея.

            -Искате ли плодове?

            Мъжът не отговори. Той отключи  куфарчето и извади някакви инструменти от там. Измести телевизора и го отвори. Жената наблюдаваше уверените му движения, но не се отделяше от нощната лампа. След около десет минути, Владимир намести старата кутия на мястото ѝ и натисна копчето.  Работеше. Едва сега, Нора пристъпи напред с лека усмивка. За нейна изненада, вместо да си тръгне, техникът се настани на нейното кресло и загледа футболния мач, който даваха. 

            -Седнете, защо стоите права?

            -Ами, да ви изпратя...

            -Ще си тръгна, спокойно, просто искам да си припомня какво е… Моля ви седнете до мен.

            Нора не успя да се възпротиви. Тя седна на другото кресло и дори се опита да проследи играта.  Чувстваше се различно. На 30 години, за първи път ѝ се случваше да гледа телевизия с мъж. От време на време Владимир изригваше в бурни ръкопляскания, а друг път се ядосваше и  изпращаше ругатни по съдията. Без да се усети,  Нора също започна да се вълнува и много скоро двамата изглеждаха като приятели от години, които просто прекарват малко време заедно.  Купата с плодове се изпразни, а мачът свърши. Владимир погледна Нора, усмихна ѝ се и стана. Тя също се надигна от креслото, но мъжът ѝ направи знак да остане там. Той се приведе към нея толкова близо, че тя затаи дъх. Видя как очите му се приближават към нейните, след което настана пълна тъмнина. Единственото, което усещаше бяха напуканите му устни и ароматът на кайсии.  В миг, те се отлепиха и взеха със себе си плодовия дъх. После се чу затваряне на врата.

            Дълго време Нора не успя да заспи. Тя гледаше телевизия на креслото, на което малко по-рано седеше Владимир. Погледът и непрестанно попадаше на издрасканите букви. Всеки шум от коридора, всяка стъпка, която чуваше по стълбите, караха Нора да наднича през шпионката в очакване да бъде той.

            След няколко дни, жената не издържа. Тя отвори указателя и намери малко рекламно каре, на което беше изписано името на Владимир и адреса на сервиза му. Изключи телевизора, прибра го в кашона от готварската печка, която беше купила наскоро и го натовари в колата си. Не след дълго, се озова пред вратите на малък гараж, от който се виждаха какви ли не телевизори, части, кабели… И никакви хора. Нора слезе от колата, извади кашона и с усилия го пренесе в работилницата.  Малко след това, от дъното на някаква врата се появи мъж на около 70 години, а след него с викове се изплъзна и момченце на около 5. 

            -Атака! Атакааа!

            Детето мина като ураган покрай Нора и излезе на улицата.

            -Никола, върни се веднага и си сложи шапката! А, здравейте…- едва сега възрастният мъж я  забеляза.

            -Здравейте… Тук ли е Владимир?

            -Владимир… Няма го…-отговори сурово мъжът. – Ама, кажете де…

            Старецът отвори кашона и извади телевизора отвътре. Когато го видя, той се развълнува!

-От къде го взехте.

            -Ами.. Мой е. Тоест, беше мой, но после се оказа, че не е мой и реших да го върна. Той, Владимир, кога ще се прибере?

            -Няма да се върне…

Нора не разбра отговора.

            -Почина преди няколко дни. Аз съм баща му.

Нора се огледа. Толкова много телевизори… Навсякъде…Един до друг, един върху друг… Всички без живот. Просто черен екран и аромат на бакелит… Изпразнени от съдържание кубчета… Като на гробище.

            -Това му беше любимият телевизор. Първият, който поправи напълно сам. Като се ожени, Милена не му позволи да го вземе на новия апартамент.  „ Не може, бе, Владо!”- вика- „ Всичко ново и тая дърта тухла…”.  Цяла година след като тя почина го издирваше… Ама някой си го беше взел. Вие го купихте от някой ли?

            -Ами аз.. Не. Аз живеех там.. На Дондуков и …

            -Хората постоянно крадат някакви вещи. Погледнете се! Млада, хубава жена… Един телевизор ли не можете да си купите, че до чуждите опряхте? Мама му стара крадлив народ… Да взимат чуждото, могат да си отварят очите, а като шофират, не могат!

            Нора се разплака. Тя се чувстваше ужасно нищожна. Обърна се и побягна към колата, а на излизане се размина с детето, което продължаваше да бяга наоколо: „ Атака! Атакаааа!”

            Дом като никой друг. Пълен с вещи… Пълен с чужди животи и нито един свой. Мястото,  където стоеше телевизорът беше празно и прашно. Нора  взе порцелановата купа и я счупи на парчета с всичката сила, която успя да събере.  После наизвади разни торби и събра в тях всякакви предмети, които някога беше взимала от някъде. Изхвърли ги.  Остана празно…

Животът е толкова назаем… Никой на никого не принадлежи… И наистина…Няма нищо по-ободряващо от това да бъдеш сам. Но мисля си, няма и нищо по-страшно. 

На много места по света, някой гледаше телевизия сега. Продаваха му наколенки, тъпчеха го с Макдоналдс, информираха го за катаклизми, катастрофи, войни, разнообразяваха душевния му покой със ситуационни комедии и късни шоу програми… Някой гледаше телевизия сега, а Нора се сбогуваше с единствения човек, който я забеляза. Защото, само веднъж можеш да бъдеш забелязан наистина… И често това трае един единствен миг.