ЛИПАТА... И ЛАСТИЧНИТЕ ПЛАТНЕНКИ

Слънцето залязва и хвърля прасковено-златни отблясъци по прокъсания  килим на равнината. Дълбоката река блести като разтопен метал и се влива в себе си. Злато ли е…? Сребро ли? Лее се. Пръските светлина изгарят ирисите ми. Засаждат се в кафявата им небрежност и ме ослепяват. Отвътре някак си се случва. Необяснимо.

 Само на една ръка разстояние се издига старата липа- разцъфнала наново. Надвесила е ароматните си крила над мен и ме гледа. Струвам ѝ се позната, но не може да си спомни за онова недодялано момиче с ластичните платненки и червената шапка „ Coca- Cola”. „ Тука, баба, на ниското ще береш, че да мога да ти подавам кесийката. Пускай сега вътре…” И аз крадях от отрупаните ѝ цветове, а когато настанеше зима, пиех от тях. Спомням си, чувствах се виновна за всяка глътка липов чай. „Това вълшебство не е мое!”-мислех си.

 Гледам към моята отдавнашна наблюдателница, по чиито клони съм пристъпвала смело нагоре, до де не стигна крехкото на липовия ѝ връх, и с цялата си нелепост, осъзнавам как сега не бих могла да се покатеря дори в най-ниските ѝ недра. Някои ще кажат:” Ами килцата са ти в повече!”. „Страхът!”- веднага бих им опонирала. Страхът от краткото болезнено падане. Той се придобива отведнъж, но е завинаги.

     На отсрещния бряг, точно след моста, някакъв възрастен мъж лови риба. Внукът му, и той е там. Не ми се тръгва. Казват, че това била най- страшната болест- застоят. Те пред мен не говорят за това, но онзи ден, точно преди да се прибера в малкото градче, чух приятелите ми да го казват.  Бях завита през глава с одеялото и всички мислеха, че спя. Като чужди парчета кожа, клепачите ми не искаха да легнат на местата си. „Не е на себе си. В застой е.”- шушнеха си. Ах, да бяха тук сега, да видят как реката се увива бързо по завоите на резервата и отива ли, отива… Старият рибар току що хвана риба. Аха, да се зарадва… и момченцето до него пак я пусна. И рибата, и тя- отива ли, отива…

     Градът изглежда ме е победил…

Наполовина е. Слънцето. Скоро ще потъне зад странджанските възвишения, а от последните му ярки струи, нестинарките ще стъкнат огън. Дали все пак да не се покатеря по липата, а? Приближавам се. Несръчно повдигам крак и се захващам с ръце за един от клоните ѝ, но сякаш тя ме пъди… Падам назад. Чувам детски смях. „Дядо-о-о-у, оная кака се претрепа!” Дори не се обръщам. Гледам право в дървото пред мен. Нежни релефи от светло и тъмнокафяво се редуват, а между тях дворци от сивозелен мъх очертават царството си… Искам да живея вътре- в кората на дървото. Но що за чиста красота като тази, би допуснала мръсните ми ходила по нежните си многолиния? Само глупакът се връща немарлив към корена си. Чистота. Ето това е разликата между дамските обувки и ластичните платненки.   
-   Здравей!- сяда до мен малкото момче,чиито стъпки долових по дървените дъски на моста малко преди да ме поздрави.

     Не помръдвам от мястото си. Продължавам да гледам към малките дворци по стеблото на старото дърво.

     -Липата ли гледаш? Тя, тая липа, винаги е хубава за гледане.

     -Красива е- засмях се,- но не само тя. И слънцето, и реката, и дворците…

     -Какви дворци?

    
                  Какви дворци?....