НАСРЕД ЛИМОНЕНИЯ ЗНОЙ

Колата спря насред лимонения зной.  Остана вятърът, чийто звук кънтеше в отворените прозорци.  Богдан беше смутен и изненадан.  За първи път му изневеряваше собственото му возило. Иначе, предателства в живота му, колкото искаш- от приятели, от жени, от себе си дори... Колата му, обаче, нямаше това право. Тя беше онази половина от сърдечната му кухина, която запечатваше тайни срещи в здрача, целувки и сълзи, добри и лоши новини, открадната свобода и понякога… желание за бягство.  

Вяра стоеше на предната седалка спокойна  и безмълвна, сякаш всички думи са избягали от съзнанието ѝ. Ако някой я наблюдаваше точно в онзи момент, би я обвинил в равнодушие.  Истината беше, че тя мигновено долови разочарованието в погледа на Богдан и по свой, особен начин, се опита да го успокои. Това трябваше да бъде първото им пътуване.  Асфалта гореше под черните гуми на градския трафик. Минаваха един след друг автомобилите като керван в пустиня. Шофьорите хвърляха бърз поглед към малката кола и се подхилваха ехидно: „ Тоя здравата го е закъсал.” И съвсем не бяха далече от истината. Богдан наистина се намираше насред пътя, както много пъти се е случвало в живота му. Само че, сега, за първи път, му се искаше да продължи… На всяка цена. Вяра слезе от колата и погледна към гъстото слънце. Едва пролет, а тревите вече сухи… „Атмосферата е лоша…”- помисли си.  После извади от тънките си цигари и запали една.  Ето… Лоша поличба отново. Може да вали.  Облаци закриват слънцето, но то им се изплъзва и пробива пак.  Мъж и жена по средата на нищото.  Той- превил колене в желанието си да поправи грешката, тя- докоснала го с нежния си поглед… чака.

Целта им беше планината. Трябваше да стигнат там по обед и сред високите дървета да си кажат колко хубаво е, че се имат.  Сега, планината им намигаше от далечината и ги дразнеше с наситеното си зелено.  Не им достигнаха няколко километра.  Щастието им ги чакаше точно на няколко километра, но невъзможно беше да продължат.  Скоро, от „Пътна помощ” щяха да ги изтеглят, а заедно със счупената кола, да отведат  и две повредени души.

Мълчанието спира винаги под небето.  То се загнездва в обятията на някой крайпътен неизвестен знак и чака своите герои. Като Богдан и Вяра. След множество раздели, огорчения и думи „Сбогом!”, се бях срещнали случайно, за да се докоснат до страстта отново.  Пътят към планината беше техният живителен сок. Но останаха по средата…  И с всяка изминала минута усещаха, че ожадняват безвъзвратно.

  След повече от час опити да отстрани проблема, мъжът се изправи, облегна се на капака на колата, свали слънчевите си очила и погледна в далечното.  Не посмя да се обърне към Вяра- дали от срам или просто от разочарование. Чувстваше, че я е предал. Толкова ли е много- просто разходка в планината. Там, където никой нямаше да ги съди, където въздухът щеше да ги докосва с чистите си длани, а короните на дърветата да ги бранят от внезапно падналия дъжд. Исканости- още един начин за създаване на заблуди. Вяра също се опря на колата до Богдан. Проследи погледа му, след което и тя впери своя в крсивите възвишения на Витоша.  В дъното на сивия асфалт и двамата видяха спасителната кола. Идваха. Идваха, за да ги върнат към реалността, където вятърът е просто вятър, камъкът е камък, а дърветата едни дървета… и това е.   Вяра плъзна ръката си към тази на Богдан. Той усети хладната ѝ длан и я обви със своята. Тя му се усмихна и преди да каже нещо той притихна в сухите ѝ устни. Най- лесно се лекува жажда, когато има от кого да отпиеш…  В  момент като този,  хиляди по света се обичаха, хиляди се раждаха и може би също толкова много умираха… А те, двамата, стояха по средата на пътя като двойка лебеди сред ято гарвани. Може би след малко слънцето щеше да потъне в сивите облаци и силна буря щеше да ги разпилее по белите очертания на шосето.  Може би дъждът щеше да пресече нечий път, може би този път щеше да бъде техният.

               Две момчета от „Пътна помощ”  закрепиха колата за своята. После всички се качиха и се сляха с кервана от коли.  Планината започна да се отдалечава, а шумният свят заглъхна в  някаква мълчалива сила. Щастието никога не е на няколко километра. Обикновено, то е точно там, където трябва да бъде.  

Колата спря насред лимонения зной. Аз стоях на върха на планината и видях как два лебеда полетяха… Само преди час, те се лутаха в безброй условности, желания и предпоставки… До де не се докоснаха случайно… До любовта се стига след много фалстартове, защото този свят е тъй измамлив.  Измамлив е като гримаса.  И все пак… В деня един и същ, в посоката с мечти обвита… Обичаме различно...  Не веднъж...

ЩЕ МЕ ОБИЧАШ МНОГО ПОВЕЧЕ

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече. Ще ме виждаш между редовете на книгите, които четеш, ще ме откриваш в паузите на актьорите, които говорят от екрана, ще ме чуваш в тишината на пещерите, които толкова много обичаш… Преди да ме срещнеш, ще знаеш кой е любимият ми цвят и ще си представяш как съм облечена в него. Ще си пускаш любимата ми песен хиляди пъти, докато не се впие в мозъка ти и не започнеш да я мразиш. Ще я намразиш  и после пак ще я слушаш като за първи път. Ще усещаш аромата на лилави зюмбюли и ще ми купуваш по един всеки ден… Ще съм уханието, което идва от вазата ти- точно до леглото. Ще влизаш в сънищата ми, за да си сигурен, че сънувам нещо хубаво. Ще ме пазиш от кошмарите, които ненавиждам. Ще си там.

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече. Ще ме откриваш заровена в есенните листа и ще знаеш, че това е любимият ми сезон. Ще искаш да четеш всяка моя мисъл. Ще се нуждаеш от мен. Ще търсиш очите ми, за да почувстваш как те гледат отстрани- мълчаливо и кротко, опитвайки се да те заловят в паяжината си от солени капки. Ще ме искаш като вятър в лицето ти, като вода в шепите ти, като пясък между пръстите… Ще ми разказваш как летят орлите, а в съзнанието ти ще ехти смехът ми- чист и топъл.

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече. Ще ме докосваш с израненото по дланите ти и ще вярваш, че мога да ги излекувам. Ще пътуваме- един до друг… Сякаш аз съм твоето аз, а ти моето. И ще изпиваме по един горещ шоколад точно в 12. Ще гониш пчелите от настръхналите ми рамене и после ще ме прегръщаш… Защото съм твоя…

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече.

Докато един ден не ме съзреш на някоя автобусна спирка. Ще погледнеш пожълтелите ми от тютюна пръсти, ще видиш разрошената ми коса, ще ме преоткриеш… „Друга е!”- ще кажеш и след неловкото „ Здравей” ще си отидеш… С една илюзия по-малко. И точно тогава, в момента, в който видя как широките ти рамене умаляват в далечината… Тогава... аз ще те обичам много повече.

ПЪСТРАТА ГОРА (Окото на войната)

Транзитният център беше пуст. Имах усещането, че всички бежанци отдавна са напуснали пределите му, а високите етажи на сградата се губеха в обедната мъгла. С Антоан седяхме на една скамейка в градината, а в далечината, зад металните огради, виждахме как гората променя цветовете си. Мъгливата завеса се носеше над сгушените клони, а там, където беше по-тънка, очите ни улавяха какви ли не нюанси. Антоан ми подаде една цигара, след което извади и за себе си.

     -Вали, спира, пак вали… - измрънка той, но предполагам, че каза това, просто, защото някой трябваше да каже нещо. А на мен ми се мълчеше, както никога.

     -Да бе… Много гадно. И този вятър…- отговорих насила, след което извадих от чантата си индийското огледалце, което майка ми подари за Коледа. Антоан ми направи знак, че се връща към импровизираното студио, а аз отпуших от цигарата си и се огледах. Бях последният човек, който искам да видя в този момент. Предполагам, че направих всичко това, просто защото не знаех как трябва да се държа. През последните два часа от живота ми, всичко което чувах и виждах, беше отчаяние.

В отражението на огледалото се виждаха стаите на бежанците. На един от прозорците съзрях силует на жена с бяла забрадка. И роклята й беше бяла. Не можех да определя възрастта й, нито да огледам ясно лицето й, но бях сигурна, че наблюдава точно мен. Прибрах огледалцето и станах от пейката. Обърнах се. Силуетът веднага се отдръпна от прозореца. Започнах да пребърквам джобовете на палтото си, сякаш търся нещо и само след секунди видях как жената се показа отново.

Когато установи, че все още съм на мястото си, мигновено се скри.

     Мъглата се впиваше в кожата ми и усещах как цялото ми тяло е пропито от влага. Пресякох алеята и се запътих право към общежитията. Стаята трябваше да се намира някъде на третия етаж по средата. В коридора няколко деца се гонеха и играеха с метлата на чистачката. Огледах се. Ако някой от охраната ме беше видял сама тук, щях да се простя с възможността си да посетя центъра отново. Почуках на една от стаите, в която предполагах, че би могла да бъде жената и бързо се шмугнах вътре. Беше топло. Носеше се тежката миризма на храна и воня от крака. На две от леглата спяха възрастни мъже, а до прозореца, с гръб към мен стоеше белият силует. Жената обърна профила си към мен. Беше изплашена. Мълчеше. Усмихнах ѝ се и ѝ направих знак да ме последва. После излязох тихо от стаята и тръгнах по мрачния коридор. Без да се обръщам, чух как вратата се отваря след мен. Последваха стъпки. Не смеех да се обърна, за да не я изплаша още повече. Имах усещането, че някакъв ангел ме следва по призрачните коридори, а посоката е неясна.

Излязох от общежитието и прекосих алеята, като от време на време проверявах с периферен поглед дали младата жена ме следва. Когато стигнахме до импровизираното студио на Антоан, се обърнах. Едва сега видях, че едното око на бежанката липсва. Беше останала само вдлъбнатина, загрозила, иначе красивото ѝ лице. Антоан ми направи знак да влезем. 

-   Do you speak English, or may be French?

Жената продължаваше да мълчи и не отделяше поглед от мен. Не можех да разбера  с какво я привличам. Докато се чудехме на каквъв език да я заговорим,  в стаята влезе преводачката Самира. Тя видимо се притесни, когато видя жената, след което ме издърпа настрани.

     -Вие луди хора много. Защо е тази жена тука. Директор знае това?

     -Тя сама дойде.

     -Знаеш коя е тази?

     -Не знам, наистина, сама дойде- излъгах.

     -Тази, сестра на Абу Хамза ал- Мухаджир- водач на сунити. Убил хиляди. Извадил око на нея, защо му казала, че война грях. Кога родила първо дете от него, женско, убил детето.

     -Питай я дали иска да разкаже как е стигнала до България и защо е избягала.

     -Вие луди хора много. Не може тя говори на журналисти. Директор казал.

     -Самира, ние не сме журналисти. Тук сме, за да помогнем на тези хора. Моля те… 

     В този момент жената проговори. Всички млъкнахме.

     -Казва за някакво огледало. – преведе Самира.

     -Какво огледало?

     -Едра жена, казва, знае.

В този момент си спомних за огледалцето, което държах в ръцете си малко по- рано. Веднага го изрових от чантата си и го подадох. Бежанката се огледа в него. За първи път виждах как от вдлъбнатината на изтръгнато око могат да потекат сълзи. Сякаш тялото се бунтуваше и искаше да изчисти цялата гротеска на войната. Жената затвори очите си, след което ги отвори отново и погледна в камерата. Антоан натисна копчето. Около 4 минути тя не спираше да говори. Нямах ни най- малка представа какво казва и едновременно с това, сякаш разбирах всичко. Ръцете ѝ трепереха, а от време на време раменете ѝ се свиваха, сякаш изпитва неописуема болка. После... просто млъкна. Антоан не намери сили да натисне копчето, за да спре камерата. А тя… стоеше там, на новия кожен стол и гледаше.

     -Трябва бързо върна нея горе.- наруши мълчанието Самира, след което хвана жената за ръка и я вдигна от стола. Преди да излезе, бежанката се спря до мен, подаде ми огледалото и каза нещо.

     - Казва,имала такова кога била малка. Счупило се от бомба. Изгоряло. Не се е виждала на огледало от 7 години. Казва, кога видяла се последно, била много хубава. А пък днеска- мрак, вика.

     Взех огледалото и бързо го прибрах в чантата си. Чувствах, че вече никога няма да го извадя. Гледах как Самира извежда жената в бяло. И сега тя ми приличаше на ангел, но ранен. Ранен в опита си да се спаси. Антоан покани следващият бежанец, който чакаше реда си отвън. Аз взех палтото си и излязох. Въздух. Мъгла, пропита с дъх на гора. Пъстрата гора. Онази, която ми се струваше така красива рано тази сутрин, а сега, когато светлината беше на прага да нощта, я намирах за грозна и злокобна. Погледнах отражението си в огледалото, което само преди минути беше в нечии чужди ръце... Чувствах се толкова празна... И някак... сляпа.

Заваля отново.

ПЪСТРАТА ГОРА

ДЕН ПЪРВИ

Колата подскачаше през няколко секунди, а зад нас изоставаха огромните дупки в разбития асфалт. Наоколо беше диво. Антоан не спираше да разучава района с поглед. Във Франция, от където идваше той, имаха много подобни диви места.  Но нито едно от тях не можеше да се сравни с гледката, която вече час, караше ретините ни да пулсират. Мъжът извади фотоапарата си. Той запечата завинаги красивата гора, реката, оранжевия хоризонт… Скоро пред нас щеше да се издигне това, за което бяхме дошли- Транзитния център за бежанци до село Пъстрогор. Шофьорът, който бяхме наели, познаваше района отлично. Като че ли беше минавал милиони пъти от тук и знаеше всяка малка подробност за тези неповторими гори. В далечината, човек можеше да улови толкова много цветове и нюанси по клоните на дървета- зелено, жълто, кафяво, оранжево, червено… Колата препускаше лудо по изранения път, а в мен се блъскаха смесените чувства на любопитство, страх и вълнение. Докато Антоан обясняваше на шофьора за проекта си и желанието му да реализира филм за живота на бежанците по света, видях как в сърцевината на гората се роди, като от нищото, висока, нова сграда. Шофьорът започна да кара бавно, което засили притеснението ми. Правила съм много интервюта досега, чувала съм какви ли не истории… И все пак, интуицията ми настояваше, че този път ще е по- различно.

За нас, българите, няма нищо необикновено в това да срещнем селска каруца по пътя. Затова не се впечатлих особено, когато Антоан съзря една такава в отсрещното платно. Безмълвна останах обаче, когато зад престарелия и изтощен селянин, видях двама африканци, бедно облечени, боси, сгушени един в друг. Те си подаваха някакъв комат хляб и чоплеха с ръце сърцевината му. Единият от тях се загледа в колата ни, усмихна се и помаха, а старецът размърда юздите на коня и го насърчи да побърза. Отминахме. Секунди след това, колата спря пред високата ограда на транзитния център. Някакви млади момчета от охраната веднага излязоха от кабинката си и ни посрещнаха. Малко по-навътре в центъра, до спортната площадка, мъж на средна възраст, с кожен кафяв каскет, гледаше към обагрената гора и пееше. Гласът му ехтеше наоколо, а служители и бежанци го слушаха като за първи път. Не разбирахме какво пее, но мелодията беше тъжна и провлечена, а очите му- зачервени. Единият от охранителите ни посочи входа на административната сграда, където трябваше да се срещнем с директора на центъра. Шофьорът изостана назад и по белите и нови стълби, преминахме само аз и Антоан. 

Докато директорът учтиво ни обясняваше как функционира транзитният център и по какъв начин живеят бежанците в него, от прозореца се чуваше песента на емигранта.

-От Алжир е. Побъркал се е човекът. До обяд пее, следобедите- танцува.- каза с усмивка директорът, но усетих някаква носталгия в тона му. Веднага изразих желанието си да разговарям с този мъж.

- Можете да разговаряте с всеки един бежанец от центъра, ако той самият има желание. Аз много държа правата на тези хора да бъдат уважавани.- подчерта мъжът, след което всички замълчахме. Песента на емигранта се изгуби в короните на дърветата и малко след това заваля.

Нито аз, нито Антоан, бяхме журналисти. Ние не търсехме сензация, не желаехме да тормозим тези, и без това, облъскани и изморени хора.

- С вас, през цялото време ще се движи охрана, представител на хелзенския комитет и юрист-консулт. Ако имате нужда от съдействие, можете да се свържете с мен по радиостанциите.- допълни директорът, след което стисна ръцете ни.

     Докато Антоан подреждаше декора и осветлението в един малък и сив кабинет, аз бях натоварена с нелеката задача да обиколя стаите на бежанците. Трябваше да ги уговоря да разкажат историята си пред нашия обектив. По коридорите на центъра бягаха деца- боси, дрипави... Те не разговаряха помежду си. Просто се гонеха по дългите коридори и ги изпълваха със смеха си. Пред мен вървеше Самира- момиче на около 20 години, което знаеше доста добре български и трябваше да ми помага с превода. За около половин час обиколихме всички възможни стаи. Много от бежанците отказваха да бъдат снимани, защото се страхуваха. Страхуваха се, че веднъж появил се в интернет, филмът може да бъде излъчен по Ал джазира, а те разпознати.

     -Ако България не ми даде статут на бежанец с право на  пребиваване, може да ме върнат в Ирак. А върна ли се там- ще ме убият… И мен, и семейството ми. – обясняваше Абдула. През 2006 година той сменил името си от Омар Самит на Абдула. По онова време бил студент в Багдадския университет и принадлежал към сунитската общност. - Промених името си тогава и сега се казвам Абдула, защото е име, което се среща и при сунитите, и при шиитите. Смятам, че животът ми е по-важен от името.- допълни той и се обърна към прозореца. В тази стая, той живееше с жена си и още четирима бежанци- от Иран, Афганистан, Сирия и Алжир. Такова съжителство беше абсолютно нормално в транзитния център, защото броят на хората надвишаваше капацитета на общежитието. Често, на охранителите им се налагаше да разрешават спорове между самите емигранти, чиито страни или воюваха едни срещу други, или се разминаваха в идеологиите си. Майки, бащи и възрастни спореха помежду си, влизаха в безкрайни конфликти, вълнуваха се… А на няколко метра от тях, децата им играеха боси по коридорите. Заедно. На това място щях да прекарам времето си в следващите три дни. Един малък сбъркан оазис, в който се блъскаха стотици човешки съдби. И моята може би…

     - Самира, ти от къде си?- попитах преводачката докато слизахме по стълбите на общежитието.

     - Майка ми от Иран, баща не знам от къде бил. Може и той от Иран, може другаде. Майка ми изнасилена от трима мъже. Един от тях мой баща. - отговори спокойно Самира.- Не знам кой създал мене, но  страшно не е това. Страшно е кога минаваш граница да не знаеш къде си. Мене не ми е тежко защо баща нямам. Защо дом нямам? Това ми е.

     Самира се усмихна и продължи надолу по стълбите, като че ли току що ми е разказала от къде си е купила новата рокля. Тя се усмихваше, а на мен гърлото ми гореше. Не знаех дали трябва да кажа нещо… Или просто да я прегърна. Отделих се от групата и застанах до един модерен, висок пепелник извън сградата. Запалих цигара. През високите огради на центъра, видях как африканците, които отминахме по пътя по-рано, слизат от същата каруца с десет литрова туба минерална вода и пакет вафли. Те помахаха на селянина, след което показаха картите си на пропуска и влязоха. Срещу тях мигновено се запътиха други емигранти, предимно млади момчета. Те се здрависаха с африканците, след което си взеха по една вафла  и се пръснаха в различни посоки. Останах с усещането, че в този момент, няма нито един ъгъл на двора, който да не е приютил бежанец във вдлъбнатината си.  Ако искаш да изядеш една вафла на спокойствие, трябва да си натикан в ъгъла. Ако предпочиташ да си човек с достойнство- ще стоиш гладен.

Антоан беше подготвил импровизирания си декор и чакаше първата вълна емигранти. Много истории щяхме да чуем. Много истини и много лъжи. Но винаги, когато отваряхме прозореца, се чуваше песента на алжиреца. 

Заваля.

                                                                              Следва продължение...