ПЪСТРАТА ГОРА

ДЕН ПЪРВИ

Колата подскачаше през няколко секунди, а зад нас изоставаха огромните дупки в разбития асфалт. Наоколо беше диво. Антоан не спираше да разучава района с поглед. Във Франция, от където идваше той, имаха много подобни диви места.  Но нито едно от тях не можеше да се сравни с гледката, която вече час, караше ретините ни да пулсират. Мъжът извади фотоапарата си. Той запечата завинаги красивата гора, реката, оранжевия хоризонт… Скоро пред нас щеше да се издигне това, за което бяхме дошли- Транзитния център за бежанци до село Пъстрогор. Шофьорът, който бяхме наели, познаваше района отлично. Като че ли беше минавал милиони пъти от тук и знаеше всяка малка подробност за тези неповторими гори. В далечината, човек можеше да улови толкова много цветове и нюанси по клоните на дървета- зелено, жълто, кафяво, оранжево, червено… Колата препускаше лудо по изранения път, а в мен се блъскаха смесените чувства на любопитство, страх и вълнение. Докато Антоан обясняваше на шофьора за проекта си и желанието му да реализира филм за живота на бежанците по света, видях как в сърцевината на гората се роди, като от нищото, висока, нова сграда. Шофьорът започна да кара бавно, което засили притеснението ми. Правила съм много интервюта досега, чувала съм какви ли не истории… И все пак, интуицията ми настояваше, че този път ще е по- различно.

За нас, българите, няма нищо необикновено в това да срещнем селска каруца по пътя. Затова не се впечатлих особено, когато Антоан съзря една такава в отсрещното платно. Безмълвна останах обаче, когато зад престарелия и изтощен селянин, видях двама африканци, бедно облечени, боси, сгушени един в друг. Те си подаваха някакъв комат хляб и чоплеха с ръце сърцевината му. Единият от тях се загледа в колата ни, усмихна се и помаха, а старецът размърда юздите на коня и го насърчи да побърза. Отминахме. Секунди след това, колата спря пред високата ограда на транзитния център. Някакви млади момчета от охраната веднага излязоха от кабинката си и ни посрещнаха. Малко по-навътре в центъра, до спортната площадка, мъж на средна възраст, с кожен кафяв каскет, гледаше към обагрената гора и пееше. Гласът му ехтеше наоколо, а служители и бежанци го слушаха като за първи път. Не разбирахме какво пее, но мелодията беше тъжна и провлечена, а очите му- зачервени. Единият от охранителите ни посочи входа на административната сграда, където трябваше да се срещнем с директора на центъра. Шофьорът изостана назад и по белите и нови стълби, преминахме само аз и Антоан. 

Докато директорът учтиво ни обясняваше как функционира транзитният център и по какъв начин живеят бежанците в него, от прозореца се чуваше песента на емигранта.

-От Алжир е. Побъркал се е човекът. До обяд пее, следобедите- танцува.- каза с усмивка директорът, но усетих някаква носталгия в тона му. Веднага изразих желанието си да разговарям с този мъж.

- Можете да разговаряте с всеки един бежанец от центъра, ако той самият има желание. Аз много държа правата на тези хора да бъдат уважавани.- подчерта мъжът, след което всички замълчахме. Песента на емигранта се изгуби в короните на дърветата и малко след това заваля.

Нито аз, нито Антоан, бяхме журналисти. Ние не търсехме сензация, не желаехме да тормозим тези, и без това, облъскани и изморени хора.

- С вас, през цялото време ще се движи охрана, представител на хелзенския комитет и юрист-консулт. Ако имате нужда от съдействие, можете да се свържете с мен по радиостанциите.- допълни директорът, след което стисна ръцете ни.

     Докато Антоан подреждаше декора и осветлението в един малък и сив кабинет, аз бях натоварена с нелеката задача да обиколя стаите на бежанците. Трябваше да ги уговоря да разкажат историята си пред нашия обектив. По коридорите на центъра бягаха деца- боси, дрипави... Те не разговаряха помежду си. Просто се гонеха по дългите коридори и ги изпълваха със смеха си. Пред мен вървеше Самира- момиче на около 20 години, което знаеше доста добре български и трябваше да ми помага с превода. За около половин час обиколихме всички възможни стаи. Много от бежанците отказваха да бъдат снимани, защото се страхуваха. Страхуваха се, че веднъж появил се в интернет, филмът може да бъде излъчен по Ал джазира, а те разпознати.

     -Ако България не ми даде статут на бежанец с право на  пребиваване, може да ме върнат в Ирак. А върна ли се там- ще ме убият… И мен, и семейството ми. – обясняваше Абдула. През 2006 година той сменил името си от Омар Самит на Абдула. По онова време бил студент в Багдадския университет и принадлежал към сунитската общност. - Промених името си тогава и сега се казвам Абдула, защото е име, което се среща и при сунитите, и при шиитите. Смятам, че животът ми е по-важен от името.- допълни той и се обърна към прозореца. В тази стая, той живееше с жена си и още четирима бежанци- от Иран, Афганистан, Сирия и Алжир. Такова съжителство беше абсолютно нормално в транзитния център, защото броят на хората надвишаваше капацитета на общежитието. Често, на охранителите им се налагаше да разрешават спорове между самите емигранти, чиито страни или воюваха едни срещу други, или се разминаваха в идеологиите си. Майки, бащи и възрастни спореха помежду си, влизаха в безкрайни конфликти, вълнуваха се… А на няколко метра от тях, децата им играеха боси по коридорите. Заедно. На това място щях да прекарам времето си в следващите три дни. Един малък сбъркан оазис, в който се блъскаха стотици човешки съдби. И моята може би…

     - Самира, ти от къде си?- попитах преводачката докато слизахме по стълбите на общежитието.

     - Майка ми от Иран, баща не знам от къде бил. Може и той от Иран, може другаде. Майка ми изнасилена от трима мъже. Един от тях мой баща. - отговори спокойно Самира.- Не знам кой създал мене, но  страшно не е това. Страшно е кога минаваш граница да не знаеш къде си. Мене не ми е тежко защо баща нямам. Защо дом нямам? Това ми е.

     Самира се усмихна и продължи надолу по стълбите, като че ли току що ми е разказала от къде си е купила новата рокля. Тя се усмихваше, а на мен гърлото ми гореше. Не знаех дали трябва да кажа нещо… Или просто да я прегърна. Отделих се от групата и застанах до един модерен, висок пепелник извън сградата. Запалих цигара. През високите огради на центъра, видях как африканците, които отминахме по пътя по-рано, слизат от същата каруца с десет литрова туба минерална вода и пакет вафли. Те помахаха на селянина, след което показаха картите си на пропуска и влязоха. Срещу тях мигновено се запътиха други емигранти, предимно млади момчета. Те се здрависаха с африканците, след което си взеха по една вафла  и се пръснаха в различни посоки. Останах с усещането, че в този момент, няма нито един ъгъл на двора, който да не е приютил бежанец във вдлъбнатината си.  Ако искаш да изядеш една вафла на спокойствие, трябва да си натикан в ъгъла. Ако предпочиташ да си човек с достойнство- ще стоиш гладен.

Антоан беше подготвил импровизирания си декор и чакаше първата вълна емигранти. Много истории щяхме да чуем. Много истини и много лъжи. Но винаги, когато отваряхме прозореца, се чуваше песента на алжиреца. 

Заваля.

                                                                              Следва продължение...

КНИГА С МОЕТО ИМЕ И КАТО МЕН

        Когато влязох в малката библиотека, веднага ме прегърна ароматът на стари книги. Кой би предположил, че една толкова ленива счетоводителка като мен, ще се осмели да си вземе отпуска и да напусне скучния офис? Та аз почти не излизах оттам. Първо, защото имаше неограничено количество безплатно кафе и бисквити… ,и второ, защото адски много ми харесваше как Петко от IT отдел си фръцка задника наляво-надясно. И кой би повярвал че, ще се лиша от всичките си приятели, от социалния си живот ( разбирайте Фейсбук), за да отида на майната си в село Младежко (Югоизточна България), където, разбира се, имаше всичко друго, но не и младежи...
        Това беше просто една селска библиотека, в която единствените посетители най-вероятно бяха сивите мишки и изкукалите пенсионери. За разлика от софийските библиотеки, в които ако си позволиш дори да кихнеш, веднага ще те наругаят, в библиотеката на село Младежко тишината никога не беше задължителна. От отворения прозорец се чуваха прасета, овце, кози, магарета, (прасетата казах ли ги?), които оставиха впечатление у мен, че са обслужващият персонал тук. Представяте ли си - влизаш си ти в библиотеката, поглеждаш към библиотекарката- охранена коза на средна възраст- и я питаш дали случайно може да ти намери „ Белият зъб” от Джек Лондон. „ Разбира се!”- ти казва козата надуто и удря два пъти с копитото си по пода. Изпод рафтовете веднага изскача малък бял помияр , който те гледа с надежда и те моли: „ Вземи ме, вземи ме!”
       Всъщност бял помияр наистина имаше. Той се изниза от една задна стаичка и се навря в краката ми. Може би ви звучи „сладко”, но тогава, тук е моментът да спомена, че шибаното куче, ме взе за дърво и се изпика на,и без това вече умирисаните ми на селски фъшкии, обувки. След него излезе и възрастен мъж с дочени панталони и раздърпана жилетка. От стаичката се носеше цигарен дим, чиято миризма почти веднага се сля с тази на старите книги. Мъжът ме погледна многозначително, след което се закашля тежко.
       -Руси, ела тука бе! Чуваш ли, бе? – старецът взе една книга ( не съм сигурна, но ми се стори, че беше „ Записки по българските въстания”) и я запрати по кучето.
      - Майка ти ше е*а, пиклива мастия, такава… Ти чуваш ли аз к’во ти казвам, бе…?
      Кучето бързо се прибра в стаичката. Мъжът ме погледна отново, след което се обърна и последва кучето. Затвори вратата. По принцип не съм нахален човек, обаче не бях дошла от София до тук, за да ми обърнат гръб. Приближих се и почуках. Никой не ми отговори. Натиснах бравата - беше заключено.
      -Махай се!- изкрещя мъжът.
      -Моля ви, трябва да поговорим…
      - Сега ли се сети, че имаш баща?
      - Моля?
      - Да беше дошла преди два месеца, когато майка ти още беше жива!
      - Ама…
      Тъкмо да се изкажа и от стаичката се чу силен шум. След малко вратата се отвори и Руси отново излезе навън.
      - Чай искаш ли?- попита ме старецът троснато. Троснато, но някак с умиление взе и малкия сак от ръцете ми.
      - Не, алергична съм към билки…
      - Глупости… Като малка липовият ти беше любим!
      - Вижте, бъркате ме с някого. Аз съм тук… Търся една книга...
      Чудесно! Още с тръгването си от София, знаех, че правя грешка, но сега бях убедена в това. Не стига, че пътувах 10 часа, не стига, че вървях още два до селото, не стига, че ме препикаха, ами на всичко отгоре ме и взеха за „блудния син се завръща”. Предполагам, че всичко това ви звучи като някаква абсурдна история… Почакайте да чуете тази: Преди 32 години, майка ми да вземе да отиде „на отдих” в Младежко. Кой нормален човек, ще отиде в някакво затънтено село, за да разглежда "Леярниците". Това са едни такива, като пещери, абе пещери са си даже, които така и не видях, ама и не съжалявам. ( Ако толкова много ми се приходи на пещера, ще отида в кварталната кръчма- там е пълно с истински пещерняци , които играят бесни кючеци и разярено разпиляват салфетки навсякъде). По време на почивката, майка ми се запознава с някакъв историк от Своге- демек баща ми. Целувки-милувки, ала-бала и два месеца по-късно мама разбира за моето съществуване. Взима си повторна почивка и се връща в Младежко, където тайно от баба и дядо ме ражда. Решава да ме изостави, обаче сърце не й дава и ме взима със себе си в София. Татко си бие шута в Унгария, където го блъска туристическа карета и умира на място. До тук добре! Обещаващо начало за мен… Цял живот търся причина защо съм толкова смотана? Смотана ми е работата, смотан ми е живота, смотани са ми мечтите… Накрая се примирих, че просто съм си такава и заживях щастливо, с вперен в задника на Петко поглед. Докато майка ми преди месец не ми каза, че ме е кръстила на заглавието на книга- „Каролина”. Бабата, при, която била докато ме е чакала да се родя, постоянно й носела книги от селската библиотека. Аз, разбира се, веднага разпитах майка ми за какво се разказва в книгата, с надеждата, че може би сюжетът е виновен за смотаното ми съществуване. Оказа се, че тя е чела само корицата. Ей на т’ва не му ли се вика идиотска работа? Как може да си кръстиш детето на книга, която не си чел. Ами ако в нея се разказва за проститутка, която се опитва да заживее нормален живот с Петко IT-то, обаче накрая я намират заклана в евтин бардак на Лъвов мост?
        Не намерих никъде въпросния булеварден роман. Затова реших и аз да направя нещо в тоя скапан живот, нещо да променя… и тръгнах към село Младежко.
       -Вземи! – подаде ми чая старецът.- Как не те досрамя, бе, как не те досрамя? Двайсет години с майка ти сън не сме спали. Да те чакаме!
       Понеже не знаех какво да направя, отпих от чая. Естествено веднага ми се догади, защото наистина бях алергична.
      -Прости ми, не намерих време… - как го изръсих това и аз не разбрах.
      Едва сега възрастният човек ме погледна по-отблизо. Направи няколко крачки към мен, след което плахо прокара ръка през лицето ми. И точно в този момент, в този малък момент, животът ми престана да бъде смотан. Спомних си за абитуриентския ми бал, когато видях нещо подобно да се случва на Ваня- най- добрата ми приятелка ( 3 години по-късно кучката ме обра и отиде с наркоманизираното си гадже в Амстердам). Тогава баща й развълнуван направи подобен жест, а Ваня мигновено се разплака. Всичко ми изглеждаше така лигаво тогава… А сега на мен ми се плачеше също толкова много.
      -За коя книга си дошла?- отдръпна се старецът и без да иска настъпи Руси по лявата лапа. Помияра изскимтя подобно на шефа ми, когато разглежда месечният отчет, и се покри измежду рафтовете.
     - Каролина!- не знам дали името на книгата исках да кажа или да се представя на фалшивия си баща…
     Старецът се обърна и застана до бюро с картони и списъци. Започна да ги премята, докато аз стърчах все така тъпо до него. След около 5 минути мъжът придърпа стар дървен стол и седна:
     -Ще я намеря, тука някъде трябва да е описана, ама… Защо не отидеш да видиш майка си? Като се върнеш ще съм готов.
„Каролино, колко си проста! Затваряй си устата!”- не спирах да си повтарям.
      -Добре… Как да я намеря…? ( „Млъкни ти казах, бе, счетоводителко изключително глупава!”-крещях си наум.)
     -Ще ти обясня…
     ...Докато вървях измежду гробовете, си представях, че търся гроба на истинската си майка. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам майка си и искам да е жива още дълго, дълго… Но чувството беше толкова истинско… Кой беше този човек? Защо беше този човек?
     Усещала съм какви ли не миризми- на цветя, на дъжда, на гора, на пот, на болница… Но никога преди не бях усещала миризмата на смъртта. Чудех се, как може едно толкова малко село, да има такива големи гробища. Бас държа, че умрелите наоколо бяха повече от жителите на Младежко.
       Скоро спрях пред гроба на възрастна жена- тази на библиотекаря.
       -Здравей…! Не се познаваме, но мъжът ти настоя… - чувствах се толкова неловко. – Как я караш?( Колко оригинално, та жената беше умряла! Какво очаквах да ми каже? Че си е мечтала за „живот като този” ли ?) – Не искам да те тревожа, обаче този твоят, се е побъркал… - и млъкнах. Портретът от мраморната плоча се взираше в мен толкова жадно… Сякаш искаше да ми проговори, сякаш знаеше, че съм чужда и не ми е тук мястото. Точно в този момент аз спонтанно се разплаках… Плачех за всичките идиотщини, които се бяха случили в живота ми, за пропиляното време зад бюрото, за самотата, за нищото…
       Докато бършех сълзите си с прогизналия от тях ръкав, погледът ми попадна на буренясал гроб, до този на бабата. Приближих се. Изпод бръшляна се подаваше черно бяла снимка на жена около моята възраст. Пресегнах се, за да видя името. Това беше дъщерята на библиотекаря. Тази, която чакаше той от двайсет години. Не знам защо, но в този момент не можах да пророня и сълза. (Как не ме беше срам да плача над чужд гроб за собственото си нещастие, а за чуждото- да не пророня и една сълза. Бях същата, като тези от които цял живот се отвращавам.)
      -Намерих я - каза ми с типичния си троснат тон старецът. Той ми подаде малка зелена книжка с името ми на корицата и мазно петно над него. Дори не я отворих. През цялото време погледът ми следеше библиотекаря. Изпитвах огромна нужда да го наблюдавам- как се движи, какви жестове и мимики прави, как говори…
     - Как е майка ти?
     - Добре е…- промълвих с пресипнал глас.
     - Да дойдеш пак…. Щото…Седя, седя, пък ми домъчнее за тебe…
    Аз кимнах неловко с глава. Взех малкия сак от стола до мъжа и го нарамих. После започнах да отстъпвам назад. Вървях назад, с лице към библиотекаря, сякаш излизам от църква… Той ме гледаше как се отдалечавам, но не мърдаше от мястото си. Дори Руси стоеше неподвижен. Скоро мъжът се изгуби от погледа ми…Може би завинаги.
   Автобусът беше почти празен. Имаше две баби до шофьора и едно малко циганче с кака си пред мен. Отворих чантата си и извадих книгата, заради която бях отишла в Младежко. Започнах да чета…
    И ето го смотаният ми апартамент- стар и влажен. Ето я и котката ми - пак спи. Захвърлих сака в коридора. Дори не се събух, а направо връхлетях в хола и се проснах на дивана. Всичко изглеждаше същото, но някак не беше… После станах и взех книгата от чантата. Отворих вратата на терасата и излязох на нея. Вятърът брулеше есенните клони и разпиляваше листата. Разтворих книгата по средата, след което просто я разкъсах. После я разтворих още на две, и още на две… късах и разпръсвах листите сред есенната шума. Егати тъпата книга. В нея нямаше нищо специално, нищо вълнуващо, нищо, което да ти спре дъхът… С две думи: книга с моето име и като мен. И въпреки това, вече не бях същата. Някак не бях съвсем аз...

КАМАКЪТ И СЛЪНЦЕТО

Камъкът не обичал нощта. Луната никак не била достатъчна, за да стопли студеното му кораво тяло… Не стига, че не можел да се движи, ами и трябвало да прегръща всяка вечер студените лунни лъчи.

Една сутрин, той разлял тежкия си глас към небето и се помолил на Слънцето: „ Ти си отиваш толкова бързо и неусетно, забави хода си!” Слънцето не можело да промени природата си, но съжалило измъчения камък: „ Моят ход е това, което хората наричат ден. Ако остана по- дълго от очакваното, те ще загубят способността си да ме обичат. Но мога да ти подаря движение…”- прошепнало то.

Малко преди да залезе, Слънцето взело две метални антени, наподобяващи пирони, сложило един по- малък и овален камък върху големия и изрисувало със златистите си лъчи по него спирала. Камъкът се превърнал в необикновено красив охлюв. Нетърпеливо, той веднага последвал хода си, но с разочарование установил, че движенията му са бавни и тежки. „ Защо го направи? Това пълзене раздира каменният ми корем и всичко, за което мога да мисля е болката?”- проплакал към Слънцето. „ В следващото утро ще намериш своя отговор…”- усмихнало се Слънцето и отстъпило мястото си на Луната.

На следващата сутрин, каменният охлюв се събудил под короната на едно дърво. Слънцето едва прониквало през широките клони. Студенината му се видяла толкова убийствена, че с болезнени усилия той пропълзял на няколко крачки встрани. Сивото му тяло прегърнало слънчевите лъчи, а сърцето му се разтопило. Тогава той погледнал към жълтото огнено кълбо на небето и промълвил: „ Мисля че разбрах….”. „ Какво си разбрал?”- попитало топло Слънцето. „ Болезнено е да се измъкнеш от сянката. Но все пак… Болка като тази си заслужава!”

THIS IS GOD, MOTHER FUCKERS!

   Това е. За това ти говоря. Това е истината. Искам да кажа… Това е той. Той. Господ. Виждал съм го. Още от дете знам, че е наблизо.  Точно тук, в къщата…  В кухнята. В моята кухня.

Ето го. Ето как изглежда. Това е лицето му.  Виждаш ли колко е мил… „О, Виктор, радвам се че се връщаш към  зърнените култури”- казва ми Той. 14 години по-късно. Същите са.Кожата му, очите му и тази самодоволна усмивка…  Да създадеш света от нищото…  Бог винаги се усмихва. Дори, когато убиваш баща си пред очите му.  Аз го наръгах дванайсет пъти, а Бог ми се усмихваше… Ето така. Както тишината е отсъствие на всякакъв шум, голотата- отсъствие на дрехи, тъмнината- отсъствие на светлина, така и аз съм отсъствие на добро. Аз съм отсъствие на добро, обаче, шибаният Бог ми се усмихва. „ Хайде, Виктор, покажи на червивото копеле, какво е истинско убийство!”- вика ми Той от стената, а аз дупча създателя си от яд, че не съм го направил по-рано. 

Обичам ориз. Твърдо сварен, не много лепкав и с половин лъжица сол.  Докато бях в поправителния дом, се запознах с един чистач. Суров тип. Ядем в столовата, а той ми обяснява: „Ориз се отглежда като наводниш нивата. И в същото време, в момента, в който водата се разлива върху повърхността… се засаждат младите растения.” Гледам го, а той нагъва от миризливия бъркоч, с който ни хранят и продължава: ” Това ограничава растежа на плевелите и в същото време отблъсква вредителите.”  Така съм роден- едно малко зрънце дошло от потопа. И в себе си се давя. 

Майка ми казваше, че размерът и характерът на наказанието зависят от нарушението и са равни на него.  Намерих я мъртва, ей тука. В кухнята. В моята кухня. Пред Бог.  Пребита от пияния ми баща.  А Онзи, от стената… ми се усмихваше. „Покълни, Виктор! Ти си моята реколта, не ме разочаровай!”- вика ми, а аз гледам смачканото лице на жената, която ме е родила и… не знам защо, се усмихвам. Като Бог. Бях на 16. До нея, на пода, гледам – мравка. Нагърбила зрънце ориз… И пълзи. Мислех си: „ Сигурно аз съм като създател за нея… Аз съм създател”- викам си. „Сега съм Бог на мравките… Но ще порасна.”

  На 16 омразата и презрението са първото условие за раждането на злото.  Аз съм отсъствие на добро. Обаче, шибаният Бог ми се усмихва! Окаяна свобода и натрупани илюзии- в кухнята ми. А тоя от стената стимулира надутия оптимизъм. Тъпчи ме с  храна и идеи и ме тласка към единствената крайна спирка- щастието.  Честит рожден ден, 30 годишен шибаняко! Поздравления! Животът ти е противоречие между уютния заслон и хаоса на свободното скитане. На 31? Ще съм празна модификация.

Едно време, на оризовите плантации, робите пеели. Представяш ли си? Пек, кръв, пот, изранени пръсти и надрани нозе… А те пеели. Пеели така, че Бог да се усмихва и в същото време раждали удавници като мене. Удавници като мене, които са способни с ей тия ръце да раздадат възмездие. Че кой си ти, бе? Кой си ти? Плюнко нещастна! Изхабена същност такава. Без майка и баща, без убеждение и път, без дълг и воля… Кой си ти, бе? Смешнико скапан! Роден от усмивката на Бог и натикан в нея? Кой си ти, бе?

Обичам ориз. Ял съм всякакъв – кафяв и мек, бял и едър… Веднъж като ходих с майка ми на село, отидохме при вуйчо й. Беше сварил една огромна тенджера. Започнах да ям. Преядох... И като преядох, взех остатъка в чинията си и отидох зад къщата. Започнах да целя бялата варосана стена с… ориз. Това беше първата ми картина. Тогава вярвах, че мога да имам всичко, че съм способен да бъда герой, че никога няма да бъда фикция. Обаче Господ ми се усмихваше. И докато аз вярвах, че това е проекция на неговата добронамереност към мен, съм пропуснал най- важното. Същността! Че разковничето на нещата е именно в този въпрос - ти ли можеш да имаш всичко, или всичко може да има теб?”  Това е. За това ти говоря. Това е истината. Това е Бог… И по някакъв извратен начин… аз вярвам в него.