THIS IS GOD, MOTHER FUCKERS!

   Това е. За това ти говоря. Това е истината. Искам да кажа… Това е той. Той. Господ. Виждал съм го. Още от дете знам, че е наблизо.  Точно тук, в къщата…  В кухнята. В моята кухня.

Ето го. Ето как изглежда. Това е лицето му.  Виждаш ли колко е мил… „О, Виктор, радвам се че се връщаш към  зърнените култури”- казва ми Той. 14 години по-късно. Същите са.Кожата му, очите му и тази самодоволна усмивка…  Да създадеш света от нищото…  Бог винаги се усмихва. Дори, когато убиваш баща си пред очите му.  Аз го наръгах дванайсет пъти, а Бог ми се усмихваше… Ето така. Както тишината е отсъствие на всякакъв шум, голотата- отсъствие на дрехи, тъмнината- отсъствие на светлина, така и аз съм отсъствие на добро. Аз съм отсъствие на добро, обаче, шибаният Бог ми се усмихва. „ Хайде, Виктор, покажи на червивото копеле, какво е истинско убийство!”- вика ми Той от стената, а аз дупча създателя си от яд, че не съм го направил по-рано. 

Обичам ориз. Твърдо сварен, не много лепкав и с половин лъжица сол.  Докато бях в поправителния дом, се запознах с един чистач. Суров тип. Ядем в столовата, а той ми обяснява: „Ориз се отглежда като наводниш нивата. И в същото време, в момента, в който водата се разлива върху повърхността… се засаждат младите растения.” Гледам го, а той нагъва от миризливия бъркоч, с който ни хранят и продължава: ” Това ограничава растежа на плевелите и в същото време отблъсква вредителите.”  Така съм роден- едно малко зрънце дошло от потопа. И в себе си се давя. 

Майка ми казваше, че размерът и характерът на наказанието зависят от нарушението и са равни на него.  Намерих я мъртва, ей тука. В кухнята. В моята кухня. Пред Бог.  Пребита от пияния ми баща.  А Онзи, от стената… ми се усмихваше. „Покълни, Виктор! Ти си моята реколта, не ме разочаровай!”- вика ми, а аз гледам смачканото лице на жената, която ме е родила и… не знам защо, се усмихвам. Като Бог. Бях на 16. До нея, на пода, гледам – мравка. Нагърбила зрънце ориз… И пълзи. Мислех си: „ Сигурно аз съм като създател за нея… Аз съм създател”- викам си. „Сега съм Бог на мравките… Но ще порасна.”

  На 16 омразата и презрението са първото условие за раждането на злото.  Аз съм отсъствие на добро. Обаче, шибаният Бог ми се усмихва! Окаяна свобода и натрупани илюзии- в кухнята ми. А тоя от стената стимулира надутия оптимизъм. Тъпчи ме с  храна и идеи и ме тласка към единствената крайна спирка- щастието.  Честит рожден ден, 30 годишен шибаняко! Поздравления! Животът ти е противоречие между уютния заслон и хаоса на свободното скитане. На 31? Ще съм празна модификация.

Едно време, на оризовите плантации, робите пеели. Представяш ли си? Пек, кръв, пот, изранени пръсти и надрани нозе… А те пеели. Пеели така, че Бог да се усмихва и в същото време раждали удавници като мене. Удавници като мене, които са способни с ей тия ръце да раздадат възмездие. Че кой си ти, бе? Кой си ти? Плюнко нещастна! Изхабена същност такава. Без майка и баща, без убеждение и път, без дълг и воля… Кой си ти, бе? Смешнико скапан! Роден от усмивката на Бог и натикан в нея? Кой си ти, бе?

Обичам ориз. Ял съм всякакъв – кафяв и мек, бял и едър… Веднъж като ходих с майка ми на село, отидохме при вуйчо й. Беше сварил една огромна тенджера. Започнах да ям. Преядох... И като преядох, взех остатъка в чинията си и отидох зад къщата. Започнах да целя бялата варосана стена с… ориз. Това беше първата ми картина. Тогава вярвах, че мога да имам всичко, че съм способен да бъда герой, че никога няма да бъда фикция. Обаче Господ ми се усмихваше. И докато аз вярвах, че това е проекция на неговата добронамереност към мен, съм пропуснал най- важното. Същността! Че разковничето на нещата е именно в този въпрос - ти ли можеш да имаш всичко, или всичко може да има теб?”  Това е. За това ти говоря. Това е истината. Това е Бог… И по някакъв извратен начин… аз вярвам в него.

ДА ОБИЧАШ АУТИСТ

На Иво Атанасов, който обгърна сърцевината ми,

 както топла вода планината.

Когато влязох в огромната зала, очите ми се напълниха с хора.  Влизат, излизат, разтревожено търсят този и онзи… Организатори нервно потракват с пръсти, знаменитости преглеждат сценария си, майки очакват смисъл… Идилия. Луда идилия, в която егото разпръсква аромата си дори в най- тъмните ъгли на сцената, а пред нея покорно на третия ред седи Иво.  Този ден е посветен на него, но защо по дяволите седалките и от двете му страни са празни? Едни се страхуват да седнат, а на други, дори и през ум не им минава да го направят.  Но той и така се чувства добре. Предпочита празно пространство пред това да му говорят като на идиот и да го изследват с поглед сякаш е от друга планета.  Сега, като седна до него, ще го прегърна толкова силно, че дъх да не ми остане и после ще се заровя в самотата му, за да се заразя.  Каня се да му разкажа как навън са разцъфтели зюмбюлите и ароматът им гони натрапчивата миризма на бензин по столичните улици.  Добронамерено, някой веднага ми обяснява, че това е излишно, защото Иво е аутист и няма да ме разбере. Не усещал аромати… „ Аз пък не виждам с лявото око…”- иде ми да изръся, но  решавам, че е излишно. Хората сме ужасни същества- знаем всичко, но не знаем себе си.

Тръгвам надолу по редовете и се спирам на третия. Иво ме забелязва и се усмихва.  Аутистът бил неспособен да обича…  Но тогава защо чувствам онази пареща мощ в слепоочията си, която ме кара да поглъщам жадно от животворната сила на това момче.  И да дишам по друг начин… Иво ме прегръща, а аз му подавам един шоколад. „Благодаря ти много, Таня. Това е един вкусен шоколад, на който аз бих искал да се насладя насаме, по-късно”- веднага ми казва той, след което ме хваща за ръка и ми посочва седалката до него.  Шарени балони по стените на залата, смях и суета, загриженост, претенции, пълно с „исканости”.  А до мен седи най- истинският човек.  Онзи, заклейменият, че е неспособен на приятели, любов, аромати, собствени мисли и чувства.  Онзи, заради когото ей сега, ще загасят осветлението и ще обяснят на уважаемата аудитория, че хора като него са родени, за да се самоизолират. Нямат усмивка, мимики, не желаят зрителен контакт, не са емоционално обвързани с другите… Да говорят. Моят Иво е такъв, но по друг начин. 

Започва красива музика, излизат водещи, говорят по проблема. Чудно! Сега оставаше и тези, които наистина трябваше да са в залата, да присъстват и всичко щеше да е по план. Обаче, в крайна сметка, си бяхме само ние- майки на аутисти, приятели и PR любители.  А някъде по средата, на третия ред- аз и Иво.  Наоколо говорят, а той се е прилепил в мен и ме гледа. „ Абе, да си гледат работата, бе! Ще му разкажа!”- минава ми през ума, след което тихо долепям устни в ухото му:

- Искам първа да разбера, когато разцъфнат зюмбюлите. Искам първа да им се насладя и после с часове да разказвам, колко невероятен аромат се носи във въздуха. Да разказвам как ухае на бели зюмбюли и на сняг, който току що си е отишъл. Искам да го разказвам, докато съм в претъпкания автобус и на всички останали им мирише на пот и болница. Да ме гледат и да ме мислят за луда... Да ме гледат и да не разбират... Да не усещат... Искам да докосвам с мисли незабележимо.  Да давам и да не получавам по задължение. Искам да съм неосъзната за всички останали. Да съм несъществуваща, но необходима. Да съм въздух, да съм огън, да съм вода... Искам да съм такава, докато останалите спорят кой какво има в повече. Докато останалите пресмятат как да имат в повече. Докато е всичко това, искам да дишам по друг начин. Искам да бъда като теб.

- Добре- отвърна ми малкият бог до мен и ме накара просто да затворя очите си.

А някъде там, между прожекторите, имаше хора! Нормални. И те не подозираха, че в този малък момент Иво осмисля повода им. Втори април е-  световният ден за повишаване информираността на обществото по въпросите на аутизма. И аз бях там… Наистина.

КЛАРА И МАГИЧЕСКОТО ПИАНО

        Клара беше дребно червенокосо момиче на 10. Тя живееше с баща си в малък апартамент на последния етаж. Стаята й беше толкова малка, че старото пиано и леглото вътре почти я изпълваха. Клара не можеше да свири на пиано, но преди два дни, точно когато с баща й дойдоха в големия град и се нанесоха в апартамента, тя го бе намерила до боклука зад блока. Тогава Клара се закле на ум, че това е най- красивото нещо, което е виждала. След едночасово молене, Клара беше убедила баща си да го приберат вкъщи. Макар едва на 10, тя буташе пианото наравно с татко си и колегата му чичо Манол  до седмия етаж. Нейната упоритост и ентусиазъм предизвикваха усмивките на съседите, които отваряха вратите, за да видят какво става. „ Баща ми е композитор.”- казваше им Клара и продължаваше да бута пианото. Всъщност баща й беше просто автомонтьор, но колегите и приятелите му го наричаха Композитора. Всички казваха, че може да накара и най- стария акумулатор да засвири като нов. Когато пианото най- после се озова в стаята на Клара, тя седна пред него и натисна един от клавишите му. Това беше най- ужасния звук, който някога беше чувала. Пианото беше толкова раздрънкано, че напомняше на Клара за 90-годишната й учителка по музика в старото й училище, госпожа Русева. Госпожа Русева беше наполовина глуха и наполовина сляпа, но все още преподаваше, защото в малкия град нямаше други учители по предмета. Когато свиреше всички запушваха ушите си, защото от пианото излизаше развалена мелодия. Сега Клара си имаше собствено пиано. Тя не можеше да свири на него, но аромата на старото дърво, фреските по него и пожълтелите клавиши бяха като картина за нея. Най- красивата картина на света беше в собствената й стая и тя се гордееше с това.

            Клара харесваше големия град. На нея  не й пречеха нито шума, нито калта, нито бъркотията. В големия град Клара се чувстваше нова и се сприятеляваше с лекота с новите си съученици. Те я харесваха, защото тя беше винаги усмихната и разказваше най-забавните вицове за животните в гората. Винаги имаше по някой плодов бонбон, с който да ги почерпи и умело им подсказваше в час без да я хванат. Единственото дете в класа, което Клара не заговори беше Христо Дебелия. Всъщност тя не го направи, защото така беше редно, защото и другите не говореха с него. А ако случайно това станеше, то беше за да хвърлят някоя подигравка по негов адрес. Клара симпатизираше на съучениците си и присъствието на Дебелия я дразнеше. Когато приготвяше вкъщи бонбони за приятелите си, тя винаги отделяше един в стъклената купичка на масата:

„ За Христо Дебелия, не!” Клара не пропускаше никога да се похвали на приятелите си за прекрасното пиано, което има вкъщи. Тя им разказваше как то е вълшебно, защото е нямо и трябва да си специален за да чуеш как свири. Естествено всички, които бяха ходили да го видят, чуваха „най прекрасната” мелодия в главата си, защото всички бяха „специални”.

            Един ден, докато Клара се прибираше от училище, забеляза, че Христо Дебелия върви зад нея.  Той не се отклоняваше от пътя й и неотлъчно я следваше. Клара се правеше, че не го вижда, но когато стигнаха до блока й тя спря и се обърна. Христо Дебелия я гледаше мълчаливо. Клара не го попита нищо. Направи сърдита физиономия, след което се обърна и тръгна нагоре по стълбите. От този ден нататък Христо започна да върви след Клара към блока й всеки божи ден. След като това продължи цял месец, Клара не издържа:” Какво искаш?”- нервно измрънка тя, преди да тръгне по стълбите на входа. „ Да видя пианото ти.”- отговори й Христо.  Клара с досада му направи знак да я последва. Надяваше се, че след като му покаже „картината си”, той ще я остави намира. Клара пъргаво се качваше нагоре по стълбите. Христо изоставаше зад нея и тромаво се опитваше да я настигне. На петия етаж той не издържа и спря да почине. Клара го гледаше отгоре и се подсмихваше. Христо не се отказа и макар с огромни усилия се качи до седмия етаж.  Когато влезе в апартамента на Клара, той се събу и се подпря запъхтян на рамката на вратата.  После тръгна отново след Клара и влезе в стаята й. „ Еми, това е!” – каза Клара, след което направи знак на Христо към вратата. Той обаче не и обърна никакво внимание. Седна пред пианото и постави ръцете си върху клавишите. След малко пръстите му започнаха да се движат по тях. Сега пианото съвсем не звучеше ужасно на Клара. За първи път то наистина й се видя магическо, а тя се почувства специална. Христо не спираше жадно да плъзга пръстите си по клавишите. Той свиреше за първи път от 4 месеца насам. Майка му, която беше алкохоличка, беше продала пианото му и той нямаше къде да свири. Сега той се усмихваше толкова широко, че Клара за първи път видя, колко симпатичен е всъщност Христо Дебелия. 

            Когато Христо се обу и взе раницата си Клара го помоли да почака. Тя отиде до масата в кухнята и взе купичката с бонбоните, които беше заделяла. После се върна до вратата. „ Дай шепи!”- усмихна се Клара и изсипа бонбоните в ръцете на Дебелия. Същата нощ Клара не можа да заспи. Тя гледаше пианото и то оживяваше за нея.

На следващия ден Христо не се появи на училище. Никой не забеляза това, освен Клара. И така няколко дни... Клара се надяваше той да се върне бързо,  за да го покани отново да посвири на пианото й.  Но Христо така и не се появи. Седмица след това Клара разбра от учителката си, че майката на Христо е починала и сега той ще живее с баба си в Гърция.

            Клара беше тъжна. Тя искаше да разкаже на Христо толкова много неща: за баща си, за госпожа Русева, за животните в гората... Вече не беше весела и скоро приятелите й се отдръпнаха от нея. Това натъжи Клара още повече. Тя помоли баща си да махне пианото от стаята й. „Не плачи Клара”- успокояваше я баща й.” Най- естественото нещо в живота ни е да сме изоставени в мъката си. Важното е, когато върнеш усмивката си, сама да прецениш на кого ще позволиш отново да й се радва!” Клара избърса сълзите и се погледна в огледалото. В него тя видя всичките си приятели, които се свеждаха до един- самата тя. Усмихна се! После седна пред пианото и се закле на ум, че това е най-хубавото нещо, което е виждала.