БИРА С ВКУС НА ВОДНО КОНЧЕ

Твоето лятно име лежи под  развълнуваните  листа на ореха. Върху бирата ми каца водно конче. Искам да ти го покажа, а ти да му се възхитиш. … Но с теб отдавна изгубихме способността си да говорим. Аз се научих да пиша, ти- да мълчиш. Стоиш на няколко маси разстояние от мен и ме гледаш: „  Тя е онази, която настоява да ме обича…” –мислиш си. Слагам огледалните си очила- така не виждаш, че те наблюдавам. Нашият малък град ни събира на бананово горещата си  улица.  Играем с теб на равнодушие, но и двамата знаем една и съща тайна.  Искам да ти разкажа за греховете си… Порицай ме! Нещо направи…  Гледам те. Ти си чистият метал, а аз ръждата.
       Водното конче продължава да се крепи на ръба на стъклената халба и наблюдава случващото се. Искам да заровя слънцето за миг. В тъмнината хората се откриват най-лесно. И никога не са така далече- на няколко маси разстояние.   
       Известно време беше нероден, но после се роди отново… Завръщам се, за да те има  в сърдечната ми кухина. Заминеш ли, кой ще ми разкаже къде нощуват облаците? В очилата ми ще бъде празно… В очите ми – пепелява безмълвност. Понеже не ме познаваш, както аз бих искала, мисля да се превърна в слънчоглед. Ще се въртя според тебе и ще те гледам право в очите. … Очите ти са моята жадна необходимост от топлина.  
       Здрачава се. Излиза вятър. Танцуват клоните над теб, дъждът прогонва слънцето. Налага се да махна очилата. Не мога да погледна в теб без тях. Ще ти обърна гръб и ще отпия от бирата си с вкус на водно конче! А после ще си тръгна… Равнодушна… Като прецапан залез… Не ме обиквай, както тебе аз, защото най- е трудно да се шият мечти с погрешната игла! 

       Танцуват клоните над теб… Но не е валс!

„- Валсовете са по-скъпи.

- Че защо?

- Защото са тъжни-

каза диригентът.”

                               

Габриел Маркес

ПУМПАЛ

Тя замени кутиите с кибрит, които носеше в себе си, с чисто нов пумпал.  Беше го видяла на една разпродажба, където се канеха да го купят какви ли не хора.  Когато пумпалът се завъртя в ръцете на някакво дете и после се превърна в шарен бонбон, тя не можа да устои на изкушението и размени всичкия кибрит, който имаше в себе си, за един нищо и никакъв пумпал.

Продавачът й беше обяснил, че  пумпалът е специален и има способността да показва житейския път на човека. Всичко, което беше видяла досега, обаче, се свеждаше до детска играчка, която не спира да се върти като откачена.  Това пораждаше в нея чувство за безкрайност, а когато изпиташ такова чувство, огънят става излишен.

Няколко години по- късно, нямаше и следа от нея. Беше се запиляла в различни посоки. Не допускаше никой до себе си, защото главата й  не спираше да се върти и трудно различаваше познатия от непознатия. А ако някой все пак успееше да стигне до нея, той не можеше да я улови, защото наоколо цареше необятен мрак.

  

Късно разбра Малката кибритопродавачка, че беше заменила огъня с една красива илюзия. Ядоса се!  Взе фалшивия пумпал и го заби в оста на Земята. Планетата се раздвижи и започна да се върти, а хората  измислиха  думи като „ден” и „нощ” и всичко останало… Заживяха човеците.  Заживяхме аз и ти, родени от нечия чужда илюзия, а във вените ни- жажда! Жажда да имаме всичко. „Мамка му, имаме всичко!”- констатираме с възхищение.  Така е… Остава само и Прометей да се прероди, че да ни "хариже" отново огъня!

ПОГЛЪЩАМ ВСИЧКО ЕДНАКВО ДОБРЕ

Нарисувала съм огромно цвете на стената си и върху него съм залепила всякакви простотии: четка от спирала за очи, намачкани вестници, стотинки с петна от лак за нокти, керамични рибки, трева за зайци… И всичко това- точно срещу леглото ми.  Заспивам с тази стена и се събуждам с нея.  С нея и с пурпурното слънце, което прегръща големия и вонящ град. Благодарна съм, че не съм слънце.  Благодарна съм, че не съм вонящ град.

А онзи нахален черен гълъб не спира да влиза в стаята ми рано сутрин. Стъпките му барабанят по паркета и се забиват в мозъка ми като звук от развалени колони.  Правя се, че спя, но тайно го следя с поглед.  Шибаният гълъб си вярва, че е на изложба. Зяпа все към стената ми и наблюдава некадърно нарисуваното ми цвете. „Егати некадърното цвете!”, си мисли сигурно пернатият, а аз ставам от леглото и решавам, че е време да бъде изяден.  Хващам го с две ръце и го завирам в празната клетка на заека, който съквартирантката ми отглеждаше…преди да го изям.  Прочитам няколко „семейни” рецепти и запретвам ръкави- време е да оскубем „младежа”.  

Нарисувала съм огромно цвете на стената си  и върху него съм залепила всякакви простотии:  четка от спирала за очи, намачкани вестници, стотинки с петна от лак за нокти, керамични рибки, трева за зайци, пера от гълъб… Срещу тях е леглото ми.  Заспивам на това легло и се събуждам на него. На него и  почти на покрива на пропадналия блок, в който живея. Благодарна съм, че не съм пропаднал блок. Благодарна съм, че живея.

               А онзи нахален мъж не спира да влиза в стаята ми късно вечер. Силните му ръце се плъзгат по нарисуваната ми стена, а звукът от тях се забива в мозъка ми като бурни вълни в скалите.  Правя се, че спя, но тайно го следя с поглед. Шибаният мъж си вярва, че съм влюбена в него.  „Егати, колко е влюбена в мене!”, си мисли сигурно той, а аз ставам от леглото и решавам, че е време да бъде изяден.  Удрям го с вентилатора по главата и го завирам в празния хладилник- опустоших всичко. Прочитам няколко „семейни”рецепти и запретвам ръкави- време е да разфасовам нахалникът.

               Поглъщам всичко еднакво добре- и изтърканата  красота, и фалшивите новини, и мръсните  пари, и  безсмислените изобретения… Жаждата за власт и господство, черната свобода и боядисаната  обич- тях също! Поглъщам ги толкова надълбоко и толкова наведнъж, че гладът ми е непознат.  Каква безкрайна насита… Каква грозна стена… Заспивам и се събуждам с нея. С нея и с ръждясалата машина, която разбива  изоставената постройка на покрива. Благодарна съм, че не съм ръждясала.  И може би… не съвсем изоставена… Нарисувала съм огромно цвете на стената си.