НАЙ- КРАТКИЯТ ПЪТ

Тръгвам, за да се завърна- изнервена и уморена от престорени приятелства, изсъхнали сърца и изхабени думи. В понеделник сутрин автогарата е празна и ръмжи от самота. Двигателите предвещават заминаване, а заскрежените стъкла на автобусите- нежелана слепота. Стоим! Аз- на единия край на света, ти- на другия, и не смеем да се разпознаем. Ще се качим на едни и същи колела, но пътят… Няма как, ще е различен. Отдавна бях забравила как да те гледам в очите, но с красиви необходимости се свиква бързо.

-Ще се качваме ли?

-Нека се качим…

…И после автобусът напусна изхабения град. Заплискаха реки, запляскаха криле на мигриращи птици, заприиждаха събития, села, заводи, хълмове, прелитаха по тъмния асфалт автомобили… А ние с теб ги наблюдавахме от кутията на старото возило. Идеше ми да се обърна и да ти кажа, че в София има една уличка в стил рококо. Такава, с калдъръми и малки остарели къщи. Там като си пуснеш музика и ехото я отразява във вътрешността ти. Мечтая да те заведа, но знам, че на теб не ти е до такива глупости. Раздираш се от болка, а аз мълча виновно на предната седалка- щастлива съм, че точно ти ми пазиш гърба. Гледам през прозореца жълтите дървета и политам извън. Реалността е невъобразима. Едно, две, три, четири крила, след малко пет и после още… Издигам се високо и алчно размахвам въображенията си. Кой да ми каже, че с крила в повече птицата си пречи да лети и пада. Чакай! Не искам да ме хващаш. Просто гледай.

 Пътят се преполови, а тъкмо тръгнахме. Не вярвам на часовници отдавна. Предпочитам ветропоказатели- и все съм срещу бурята. Между нас цари тишина като пред взрив и съм на косъм да избухна, за да ти даря от животворната си сила… С края на окото си забелязвам, че ме гледаш. Неудобно ти е. Създавам предпоставки да си мислиш, че още те обичам, а ти създаваш свои, за да не забравям, че това буди съжаление в теб. Скоро ще пристигнем. Минава ми една мисъл- да ти кажа, че сърцето ми бие полудяло от наранена надежда. Че до преди час съм вярвала само в способността на Прометей да дарява огън, а сега съм го изхвърлила, за да създам нова митология... И там ще бъдеш ти. Минава ми мисъл… Но я изпускам и не желая да я търся повече. След малко слизаш…

-Чао.

-Сърцето ми…- започвам аз, но ти си тръгваш. 

Седалката зад мен е празна вече. Ако наоколо се подвизаваше някой неприятел, щях да го подканя да ми забие ножа в гърба. Бях мечтала за пътуване като това. От тук нататък мога да поема всичко. Като вода ще изляза от сърцевината на каменната земя, ще се блъскам в търсене на път , ще потека… И в себе си ще се удавя.

Само веднъж в живота се минава по най- краткия път. Остатъкът- мъчителното пълзене на сърцето към далечината. Стоим! Аз- на единия край на света, ти- на другия, и никога няма да се разпознаем...   

В ТЪМНОТО

    В тъмното не се вижда видимото. Там има само аромати на страх и дюлева сухота… На неочаквани обрати лъха. Има празно, в което се лутат пълноти.  Има неравности. Важно е да не се спънеш! В тъмното има от всичко по много, защото светлината озарява само парчета, но никога цели истини.  Там се крият  куфари със спомени, които никога няма да заминат. Бариери, граници, изтръпнали очаквания… В тъмното! Звездната тишина е най- звучна там.  Бездънно огледало, което отразява нищото, защото в нещото се увиват само изкривености.  Галактично тъмно е градът, където прекършеното лети без насмешка, а красивият полет се разбива завинаги.   Пейзажите са без прожектори и без декори, а блясъкът им е ослепително черен.  Предутринни часове блуждаят в тъмното, а душата е прекалено сънена , за да се преструва. Там! Пристигат погледи и си отиват, някои прогледнали, а други ослепели са завинаги…

   Искаш да ме познаваш?  Просто загаси лампата! В тъмното… Съм аз…

   Под въжето с пране на балкона има капки.  Пречистена вода се пие най- трудно! Роди ме!

ЗА МОЯТА БРЕЗА

На моята скъпа сестра Елена, дарила ми себе си…

Познавах я като малко изплашено момиченце, което с меките си боси нозе плахо вървеше по чудната странджанска земя.  В навъсения свят на хората, тя избираше да осъмва самичка, а голото поле и тихите звезди бяха нейният свободен дух. Най- красивите приказки, които разказвам сега на малката й дъщеря, зная от нея. Онези- за свирепи великани и магични същества, за любовта на принца и карамелизирания аромат на дом… За истината….

Познавах я като млада девойка , която почукваше смело на тъмните врати, които срещнеше по пътя си. Много хора й отваряха и заставаха на прага, но малко от тях й хвърляха по къшей хляб- с любов да се нахрани.  Скоро започнах да я наричам „Истина” и зад дебелите врати, пред които тя стоеше, много честни страхливци копнееха за нея- и аз!  Онази млада девойка, която безкористно споделяше с мен нестинарските си тайни, е тази, която познавах. Тя подминаваше всички златни лица и маски, защото скъпоценното никога не измерваше в скъпи метали, а в дихания.  Без страх отиваше при враговете си и винаги знаеше къде да ги намери- там, където тръгваше нейният  талант. Осмиваше ги, задето са се сгушили в хралупите си черни и им показваше какъв неповторим дар е способността родените ти сънища  да станат зрима истина.

Познавах я като жена, която докосваше избродирания лик на слънцето и вместо да се изгори- блестеше.  Не човек, а нежна бреза насред безкрайното поле познавах в нея. И много алчни дървари се спираха, за да разтворят алените й рани. Но можеш ли да отсечеш животът?  Пропити корени с любов и нежност се секат най- трудно, даже- невъзможно.  Тя се издигаше високо, за да мога аз да й се възхищавам, а долу, под нея, в ниското, ръждясваха и гниеха безбройни изхабени брадви. 

Познавам я като приятел, чиято душа се отделя от тялото като свободен факел всеки път, когато ме прегърне. Минавам под бащината й стряха, за да си спомня какво съм познавала в нея и зная, че дори да не е там, все пак, по някакъв незнаен начин, тя ще бъде. В големият ми град ръмжат пияни клаксони, Ромеовци със скъпи джинси целуват позлатени Жулиети… Не ме е страх, че съм сама- аз имам на кого да се обадя.  Познавам я такава- като себе си.  Сега ще я докосна по очите, ще взема малко обич от зениците, че скоро заминавам… Няма как… Несправедливо е.

Хей, ти, която те познавах и познавам, хайде срещу вятъра да се затичаме и да се усмихнем на живота.  Вярвам, че си истинска… Останалото е игра от миналото детство и недовършен стих от настоящето… Какво ще бъде? Само Господ знае! И само Господ може да те прати!

                                                                                    Познавала те (и ще те познава):

ЛИЛИИ И БОКЛУЦИ

Павел се определяше като най-големият боклук на този свят.  Натрапчивата миризма на прогнила храна, мухлясали парцали и разложена пластмаса, се беше превърнала в негов дневен парфюм, а найлоновото облекло и гумените ръкавици, които носеше всеки ден, го караха да вярва, че хората отдавна са напуснали тази планета. Напуснали са я като освирепели чакали, изяли всичко разпадащо се, за да могат да продължат по пътя си в търсене на нова плячка.  Това, което оставяха след себе си, беше една огромна миризлива празнота. Празнота, която ежедневно  минаваше през ръцете на Павел, за да бъде разделена според естеството си и после рециклирана. Компанията за преработка на отпадъци плащаше добре на служителите си, защото знаеше, че не е за всеки да работи на бунището. Всеки, обаче, можеше да остави едната си половина  там, често- по- лошата.

-Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. То, Чонката каза, че си щял да почиваш утре, ама дали ше може да наминеш, че дойде нова партида? Шефа иска до вторник да сме я опаткали?

-Не мога. Имам ангажименти.

-Е-е-е, че к’ви ангажименти пък толкова имаш? Ай, значи се разбираме- утре към 6 на депото.

- Ама, утре е събота,бе, бат Фильо. Нали ти казах, че кремираха татко, трябва да ида да го взема.

- Ма,ходù де, взèми го и го дòнеси! К’во? Той си е отишъл  човека. Няма да му мирише, я! Добре, слушай ся…

Такава си беше работата на Павел- отговорна. Всичко друго можеше да почака, но боклукът- не. Боклукът винаги е над всичко.

За Лиляна, първият работен ден беше започнал обещаващо. Наоколо се виждаха ръждясали ламарини, по които упорито бяха полепнали кори от банани, а на десетина метра от тях, някакъв непознат мъж пушеше цигара с баща си. С кремирания си баща.

Лиляна беше завършила техникум и от днес заемаше нова позиция- оператор на машина. Тя трябваше да подбира част от разпределените боклуци и да реже по- големите от тях на специален робот, за да могат после в отдел „ Преработка” да си клатят безотговорно краката със самочувствието, че са се „спукали” от работа. Справедлив е животът. За някои.

-Той беше най- чистият човек, когото познавах, а аз го доведох сред боклуците… Всичко, което исках, е да го прибера вкъщи и да му пусна музика. Той обичаше да слуша музика… -отговори Павел на Лиляна, когато тя го попита с какво ще запомни баща си.

Двамата се познаваха едва от час, но усещаха, че може би е от много по-отдавна. Срещнеш ли красива жена на бунището, тя не може да остане незабелязана. За трийсет годишният Павел, момичето пред него беше една огромна несправедливост- поредната, с която се сблъскваше в скапания си живот. Зеленият шал около врата ù ухаеше на лилии. Аромат, който отдавна не беше усещал тук.  

Лиляна наблюдаваше как Павел прилежно отбира част от боклуците и ги сортира в огромна желязна количка. От време на време, той поглеждаше към глинената делва, като че ли някой от там му говореше. После я местеше на една крачка по-далече от себе си, и така, докато по обед, праха на баща му не се озова почти на магистралата.

Когато беше на десет, Лиляна намери едно вехто пияно на тавана на баба си. Тогава, плахо, тя прокара пръсти през него, и от този момент нататък се закле, че никога повече няма да го остави нямо. Сега, пияното й стоеше в дневната на малкия й апартамент и говореше с нея всяка вечер. Някаква странна и необяснима любов се извиваше между ръцете на порасналото момиче и клавишите.

Павел се огледа, но не успя да намери делвата с праха на баща си. В него заседна отвратителното чувство, че се е издънил отново пред човека, когото обича най- много. В стремежа си да го отдалечи от цялата помия, в която работеше, Павел загуби завинаги и малкото, което му беше останало от него. Мъжът седна на една счупена пластмасова кофа. Зад него се издигаше малкият цех, където се преработваха отпадъците. Той допуши цигарата в ръцете си, след което притисна фаса до кофата, за да го изгаси. За част от секундата, Павел усети как пръстите му парят, сякаш са стиснали коприва. Пулсираха като откачени, а единствената болка, която изпитваше, беше тази в сърцето му. Не е важно, къде се проявяват отклоненията... Всичко идва от корена!

Лиляна взимаше от боклуците в желязната количка и ги прокарваше през едно огромно електрическо резе. Наоколо звучеше тежкия звук от робота, премесен с красива мелодия идваща от радиото. Докато разрязваше отпадъците, момичето си представяше как свири на пияното вкъщи. Топлината от работещата машина приличаше досущ на тази от старият радиатор в хола. Дом. Сред боклуци.

Павел влезе в цеха и с изненада установи, че той вече не е онова пропаднало и миризливо място, където се влиза само в краен случай. Освен кафявите къдрици, които се подаваха изпод маската на Лиляна, той се впечатли и от красивата музика, звучаща наоколо. Когато се приближи, Павел видя делвата с праха на баща си. Тя беше сложена прилежно върху зеления шал на Лиляна, а до нея старото радио разнасяше мелодията си.

Машината спря. Само музика. Павел погледна към момичето, което държеше маската в ръцете си. Странно как на един човек, който никога не беше прегръщал никого в живота си, му се прииска да придърпа тази необикновена жена, за да я задържи завинаги. Двамата се усмихнаха един на друг, след което Лиляна се обърна, върна маската на лицето си и продължи работа. Павел сложи ръка върху глинената делва. Сега баща му правеше това, което обичаше най- много. А на няколко метра от него, стоеше жената, която излекува корена. Това място, това гробище на човешката немарливост, се беше превърнало в малък храм. Храм, в който се извършваше най-значимата панихида в този малък и изцапан свят.

Секунди по-късно, сред звука от музика и мотори, се чу силен женски писък. Лиляна почувства как главата ù омалява и нещо от нея се отделя завинаги. Тя затвори очи. Сред бялото поле, което виждаше наоколо, момичето видя старото пияно от тавана на баба си. То се разпадна на парчета и от него останаха купчина клавиши.

Павел се затича към Лиляна. Наобиколиха я и други. Тя лежеше безжизнено на земята, а на няколко сантиметра от нея кървеше отрязаната ù ръка. Кафяви къдрици и червено. Ужасяваща красота…

Няколко работници помогнаха да качат момичето в линейката. Павел държеше отделената ръка и чакаше,някой да я поеме. В тези кратки секунди, той чувстваше, че държи в ръцете си сърце. Когато немощният поглед на жената попадна на неговия, той разбра, че не греши.

     -Ало, Павка, абе, бат’ ти Фильо съм, бе. Дали ше може да наминеш утре, че още не са намерили заместник на сакатата?

     Павел затвори телефона. Той пусна радиото и погледна към глинената делва срещу него. На този свят можеш на намериш всичко- изхвърлени спомени, разлагащи се мечти, бездомни надежди, празни обещания… Но заместник- никога.

БИРА С ВКУС НА ВОДНО КОНЧЕ

Твоето лятно име лежи под  развълнуваните  листа на ореха. Върху бирата ми каца водно конче. Искам да ти го покажа, а ти да му се възхитиш. … Но с теб отдавна изгубихме способността си да говорим. Аз се научих да пиша, ти- да мълчиш. Стоиш на няколко маси разстояние от мен и ме гледаш: „  Тя е онази, която настоява да ме обича…” –мислиш си. Слагам огледалните си очила- така не виждаш, че те наблюдавам. Нашият малък град ни събира на бананово горещата си  улица.  Играем с теб на равнодушие, но и двамата знаем една и съща тайна.  Искам да ти разкажа за греховете си… Порицай ме! Нещо направи…  Гледам те. Ти си чистият метал, а аз ръждата.
       Водното конче продължава да се крепи на ръба на стъклената халба и наблюдава случващото се. Искам да заровя слънцето за миг. В тъмнината хората се откриват най-лесно. И никога не са така далече- на няколко маси разстояние.   
       Известно време беше нероден, но после се роди отново… Завръщам се, за да те има  в сърдечната ми кухина. Заминеш ли, кой ще ми разкаже къде нощуват облаците? В очилата ми ще бъде празно… В очите ми – пепелява безмълвност. Понеже не ме познаваш, както аз бих искала, мисля да се превърна в слънчоглед. Ще се въртя според тебе и ще те гледам право в очите. … Очите ти са моята жадна необходимост от топлина.  
       Здрачава се. Излиза вятър. Танцуват клоните над теб, дъждът прогонва слънцето. Налага се да махна очилата. Не мога да погледна в теб без тях. Ще ти обърна гръб и ще отпия от бирата си с вкус на водно конче! А после ще си тръгна… Равнодушна… Като прецапан залез… Не ме обиквай, както тебе аз, защото най- е трудно да се шият мечти с погрешната игла! 

       Танцуват клоните над теб… Но не е валс!

„- Валсовете са по-скъпи.

- Че защо?

- Защото са тъжни-

каза диригентът.”

                               

Габриел Маркес