ЛИПАТА... И ЛАСТИЧНИТЕ ПЛАТНЕНКИ

Слънцето залязва и хвърля прасковено-златни отблясъци по прокъсания  килим на равнината. Дълбоката река блести като разтопен метал и се влива в себе си. Злато ли е…? Сребро ли? Лее се. Пръските светлина изгарят ирисите ми. Засаждат се в кафявата им небрежност и ме ослепяват. Отвътре някак си се случва. Необяснимо.

 Само на една ръка разстояние се издига старата липа- разцъфнала наново. Надвесила е ароматните си крила над мен и ме гледа. Струвам ѝ се позната, но не може да си спомни за онова недодялано момиче с ластичните платненки и червената шапка „ Coca- Cola”. „ Тука, баба, на ниското ще береш, че да мога да ти подавам кесийката. Пускай сега вътре…” И аз крадях от отрупаните ѝ цветове, а когато настанеше зима, пиех от тях. Спомням си, чувствах се виновна за всяка глътка липов чай. „Това вълшебство не е мое!”-мислех си.

 Гледам към моята отдавнашна наблюдателница, по чиито клони съм пристъпвала смело нагоре, до де не стигна крехкото на липовия ѝ връх, и с цялата си нелепост, осъзнавам как сега не бих могла да се покатеря дори в най-ниските ѝ недра. Някои ще кажат:” Ами килцата са ти в повече!”. „Страхът!”- веднага бих им опонирала. Страхът от краткото болезнено падане. Той се придобива отведнъж, но е завинаги.

     На отсрещния бряг, точно след моста, някакъв възрастен мъж лови риба. Внукът му, и той е там. Не ми се тръгва. Казват, че това била най- страшната болест- застоят. Те пред мен не говорят за това, но онзи ден, точно преди да се прибера в малкото градче, чух приятелите ми да го казват.  Бях завита през глава с одеялото и всички мислеха, че спя. Като чужди парчета кожа, клепачите ми не искаха да легнат на местата си. „Не е на себе си. В застой е.”- шушнеха си. Ах, да бяха тук сега, да видят как реката се увива бързо по завоите на резервата и отива ли, отива… Старият рибар току що хвана риба. Аха, да се зарадва… и момченцето до него пак я пусна. И рибата, и тя- отива ли, отива…

     Градът изглежда ме е победил…

Наполовина е. Слънцето. Скоро ще потъне зад странджанските възвишения, а от последните му ярки струи, нестинарките ще стъкнат огън. Дали все пак да не се покатеря по липата, а? Приближавам се. Несръчно повдигам крак и се захващам с ръце за един от клоните ѝ, но сякаш тя ме пъди… Падам назад. Чувам детски смях. „Дядо-о-о-у, оная кака се претрепа!” Дори не се обръщам. Гледам право в дървото пред мен. Нежни релефи от светло и тъмнокафяво се редуват, а между тях дворци от сивозелен мъх очертават царството си… Искам да живея вътре- в кората на дървото. Но що за чиста красота като тази, би допуснала мръсните ми ходила по нежните си многолиния? Само глупакът се връща немарлив към корена си. Чистота. Ето това е разликата между дамските обувки и ластичните платненки.   
-   Здравей!- сяда до мен малкото момче,чиито стъпки долових по дървените дъски на моста малко преди да ме поздрави.

     Не помръдвам от мястото си. Продължавам да гледам към малките дворци по стеблото на старото дърво.

     -Липата ли гледаш? Тя, тая липа, винаги е хубава за гледане.

     -Красива е- засмях се,- но не само тя. И слънцето, и реката, и дворците…

     -Какви дворци?

    
                  Какви дворци?....

      

В ЦЕНТЪРА НА НЕЩАТА

Дядо Коце тихо влезе в стаята, където осемгодишната му внучка, Дора, още спеше. Усмихна се. Уви я хубаво в одеялото, хвана го сякаш носи чувал с брашно и бързо го нарами. Дора отвори очите си. Въпреки че наоколо беше мрак, тя изобщо не се изненада. Всяка събота дядо й я събуждаше, като я возеше в космическия си кораб. Докато я пренасяше в кухнята с одеялото, Дора усети приближаващия се аромат на ванилия. Отново този прекрасен аромат...! След малко, тъмнината изчезна и момичето се озова на кухненския диван. Срещу нея стоеше баба й, цялата в брашно, а до нея гордо се издигаше дървената точилка. Всички деца от махалата се страхуваха от нея, но за Дора това беше най- вълшебното нещо, което някога е виждала. Тя не можеше да си обясни как един нищо и никакъв предмет има силата да разкара и най- досадните деца от кайсията на двора. Как само при вида му, дори палавият й брат оставаше безсилен и лягаше да спи. А какви бухтички правеше тази магическа пръчка...! Като тези, които цвърчаха върху печката срещу нея тази сутрин.

   Дора се засмя на глас и стана от дивана. Куцайки,тя отиде до баба си. Потопи ръце в лекото копринено брашно, разстлано на масата, и посипа малко от него върху главата си. Баба й също се засмя, взе точилката и разточи останалата част от замесеното тесто. Косите на възрастната жената бяха прибрани с две големи черни фиби, но въпреки това по сресаните тънки бразди личаха следите от белия прах.

   - Сега съм като тебе, стара…- каза Дора, с което разсмя баба си още повече.

Докато закусваше, момиченцето видя през прозореца как другите деца се събират на улицата. Митко, който беше с две години по-голям, й направи знак да излезе при тях.

    - Дядо… Дядо-о-о… Донеси ми обувките- извика Дора и напъха цяла бухтичка в устата си.- Бабо, ми аз се наядах!

   - Наядох! И без такива! Разбрали сме се нещо. Сутрин се закусва обилно.

   - Ама, аз обилно се наядах!

     Дядо Коце се разсмя, посегна да си вземе една бухтичка, но в този момент го прониза укорителният поглед на жена му. На Дора й се стори, че дори и дядо й се страхува от точилката. Тогава той излезе мълчешком от кухнята, и след секунди се върна с обувките. Те също бяха магически, защото едната беше по- висока от другата. Момичето се беше родило с различна дължина на краката и левият му крак беше по-къс от десния. Дора обичаше тези обувки.Те я правеха нормална, като другите. Децата от махалата знаеха за проблема й, но я бяха приели такава. Те обичаха всекидневните игри с нея.

    Днес денят беше по- различен. От една седмица се говореше за пристигането на внучката на баба Гана от София. Всички се вълнуваха, защото рядко идваше някой от толкова далече. При това ,за хората от малкия град да живееш в София, беше голямата работа.

    - Аз ви казвам, тя живее в центъра на нещата! - коментираше вещо Митко.

    Никой не разбираше какво значи „да живееш в центъра на нещата”, и в очите на другите деца Митко изглеждаше най- умният. Всъщност той беше чул това от баща си, който все се заканваше, че ще напусне завода за газирани напитки в градчето...Ще отиде в София, да е в центъра на нещата, да е оценен…

     Деца и големи се бяха насъбрали на малката уличка. От сивия "Опел", който изглежда току що беше спрял пред къщата на баба Гана, излезе русокосо момиче, на около девет-десет години." Ми да, това е Лили!" Дора не можеше да отлепи очи от нея. Дрехите й, косата й , чантичката, която висеше от рамото й… Всичко беше толкова различно, лъскаво... Бабите се надпреварваха да коментират дали на майка си или на баща си прилича Лили, а децата следяха грациозните й движения. Тя се обърна към дошлата Дора, огледа я, като задържа секунден поглед върху обувките й, подсмихна се и влезе в двора на баба си.

   През късния следобед се събраха отново, само децата... Към тях се беше присъединила и Лили. Сега тя беше с друга рокля, по клепачите й сияеше розов грим, а устните й блестяха. Митко не я изпускаше от поглед и след всяка нейна дума потвърждаваше казаното. Дора последна отиде при тях. Лили тъкмо разказваше за големия град:

   - Там няма нищо особено в това да носиш токчета, да си със сенки и червило. Дори е задължително...

   - Така е, така е…- суфлираше Митко.

   - Аз дори съм пробвала да пуша...

   - И?

   - Еми, спрях ги… Припалвам само, когато съм в компания.

   Дора се опита да се включи в разговора, но децата не й обръщаха внимание. Те бяха обсебени от Лили. Тя им се струваше толкова перфектна, толкова пораснала… Дора се отдръпна настрани и застана под голямото кайсиево дърво. Извади от джоба си няколко камъчета, след което ги хвърли към един, отрупан с жълтооранжеви плодове, клон. От него паднаха няколко сочни кайсии, които децата веднага грабнаха с поглед и се струпаха да ги оберат. Дора се разсмя. Лили остана на отсрещния тротоар сама.

   - Искаш ли?- провикна се към нея Дора.

   Лили високомерно притвори очи, но явно не можейки да издържи на вкусното изкушение, пресече уличката, след което се наведе и взе една кайсия. Разтвори я с малките си лакирани пръсти и я захвърли настрани:

  - Червива е!

  - Да ти сваля ли друга?- попита добронамерено Дора, като извади още едно камъче от джоба си.

  - Не. Те всичките са червиви. В София никога не продават кайсии от село, защото в тях има червейчета. А ако изядеш някое, то се промъква между червата ти и започва да те прояжда.

  - Не е вярно! - ядоса се момиченцето.

  - Вярно е! Затова единият ти крак е по-къс от другия..., защото някой червей го е проял!

  Всички деца се разсмяха, освен Дора...

     През следващите дни, улисани по интересната малка софиянка, вече никой не идваше да я вика за игра. Митко дори не поглеждаше към прозореца й, а на всичко отгоре, баба й постоянно й предлагаше кайсии. На Дора й се искаше да грабне магическата точилка и да изпрати тази Лили точно в центъра на нещата, където й е мястото. Но в Дорините ръце точилката далеч не беше толкова магическа...

     В един ранен следобед, момичето чу смях в двора. Стана тихичко от леглото, докато дядо Коце дремеше в другото, и погледна през прозореца. Митко тъкмо прескачаше обратно оградата на къщата им, а в ръцете си стискаше... нейните обувки. Следващото, което Дора видя, беше как Лили ги обу и куцукайки започна да дефилира по павираната уличка. Няколко деца се заливаха от смях. И Митко се смееше..

    Дора се разплака. Опитваше се да ридае безгласно, за да не събуди дядо си, но безуспешно... Възрастният мъж стана от леглото и се приближи до внучката си. Погледна я сънено, учуден и разтревожен, после метна поглед и през прозореца. Разбра сълзите й, видимо се ядоса, но въздържа гнева си. Той взе Дора в скута си :

    -Виждаш ли, момичето ми? На нея изобщо не й стоят добре, твоите магически обувки...

   - Но, дядо! Защо тя прави това? -разрида се, вече със глас, Дора.

   - Някои хора показват непрекъснато красотата си, защото искат светът да ги вижда... Други се опитват да я скрият, защото искат светът да види нещо друго... Нещо друго...Може и да ти разкажа някой път.Не плачи, ще ти разказвам аз...

    Дора не разбра дядовите си думи, но притихна, погалена от напуканите му длани. И в тях имаше магия някаква.

     Скоро лятото щеше да се свие и Лили си отиде. В София. Децата все още като по часовник излизаха на малката улица, играеха под сянката на опразнените кайсиеви клони... Митко започна отново да поглежда към прозореца на Дора. Но всичко, което виждаше, беше собственото му отражение.