ТОЗИ ПЪТ НЕКА БЪДЕ НАИСТИНА

Ако някога ви се случи  да влезете в поредния долнопробен бар, просто така, огледайте се. Точно около вас ще я забележите. Седнала е някъде в дъното, скрита във вдлъбнатината на най- незабележимия ъгъл, а гърбът ѝ- опрян върху олющената мазилка. Около шията ѝ- тънък оранжев шал. Чоропогащникът, и той оранжев, лакът върху ноктите ѝ- също. Ако някога ви се случи да се напиете на грешното място, просто така, и попаднете на Жана, не забравяйте да се влюбите в нея.

Жана работеше като касиерка в хранителен магазин, но през свободното си време обичаше да си фантазира разни неща. Докато маркираше покупките на клиентите, тя си представяше, че ги шпионира, докато приготвят вечеря в малките си самотни кухни. За нея беше изумително, как от няколко яйца, прясно мляко, брашно и стафиди, в съзнанието ѝ можеха да изплуват всевъзможни десерти- крем карамел, чийз крем, бърз крем „ Брюле”, белтъчена пухкава сметана с ром и банани, кокосово суфле по френски … Звукът от баркодовете на продуктите я хипнотизираше и я завърташе в оборотите на някой безшумен миксер, по чиито метални ребра полепваха парченца ананас… ( и череши може би…)

Но когато свършеше работа, Жана забравяше за всичко това. По-голямо значение за нея придобиваха алкохолът и марихуаната, споделени с познати и непознати в някой ъндърграунд бар. Там, където можеш да си позволиш лукса да бъдеш тотално безчувствен и безнравствен, празен, беззначителен, не на себе си, да си просто един етикет…

Дан се приближи към Жана и тъкмо да ѝ се представи, но тя го придърпа към себе си и го целуна, сякаш се познават от цяла вечност.

-Мисля, че си много подходяща за мен- каза ѝ той, докато заравяше пръсти в гъстата ѝ коса.

-Как се казваш?- попита го с нахална усмивка Жана.

-Даниел, но ми викат Дан.

-Ей, Дан… Искаш ли да ти споделя една тайна?

-Само аз ли ще я знам?

Дан се опита да целуне Жана отново. Тя захапа устната му толкова силно, че усети вкуса на кръв по небцето си. Мъжът стисна косата ѝ от болка, но не се отблъсна от мекото ѝ тяло. Когато извърна глава, тя потопи палеца си в студеното уиски, след което напои едва доловимата рана върху устната му.

 - Щипе…

 - По някакъв начин, се е случило така, че на този свят са се формирали два типа мъже. Ще се изненадаш, Дан, но те пазаруват от мен всеки ден. Едните са самотни и безнадеждни романтици, а другите- самотни и безнадеждни реалисти. Тези, вторите, като срещнат някоя красива жена, не са в състояние да направят разлика между останалите хубавици, които са виждали и самата нея. Предпочитам ги, защото знам, че на следващата сутрин ще се събудя до празната половина на леглото ми и никой няма да види ужасните ми подути очи, тлъстините около корема ми, както и приглушеното ми похъркване, докато си доспивам. Такива мъже са „моята промоция” от щанда с намалени храни. Предпочитам ги наиастина. Безнадеждните романтици пък, са убедени, че живеят, за да остареят точно с тази жена. В нея винаги ще има нещо по-красиво от останалите очарователни жени, които са срещали. И непременно ще побързат да ѝ кажат, че тя е много подходяща за тях. Не ме впечатляваш, Дан. И това е много жалко, защото иначе си вкусен човек. Съветвам те да си вървиш и да ме оставиш на мира. Когато пийна, ставам толкова откровена, колкото и жестока. Бъди разумен. Спаси се.

Докато казваше това, Дан взе чантата на Жана и побягна нагоре по стълбите. Тя се втурна след него, вбесена от самодоволната му усмивка, точно преди да затръшне вратата на задимения клуб. Високите ѝ обувки и опияненият ѝ ход я забавиха с няколко секунди. Когато излезе навън, дворът на заведението беше толкова тъмен, че не можеше да  долови никакъв силует.

-Не съм по връзките, Дан. Върви си.- каза категорично Жана, без да знае дали той е наоколо.

-Разбира се, че не. Ти си по чукането за удоволствие с мъже, които имат по-нисък коефициент на интелигентност от твоя и нямат смелостта да останат.  

     Клатушкайки се, Жана протегна ръце и пристъпи напред. Когато улови раменете му, тя се подпря на тях и изтръгна чантата си от силните му ръце. Погледна го така, както едно дете гледа баща си след незаслужен шамар. После си тръгна.

     -Продължението... Постоянното предаване нататък. Това сме ние. Светът, който ни заобикаля, правителството, което ни управлява, работата ни, парите, идеалното семейно огнище… Това са просто едни изкуствено създадени заблуди, които вливаме в помийната яма на реалността ни, за да чувстваме, че владеем живота си. Контрол- това е което си въобразяваме. Контролът и силата на собствения ни избор. Тия две неща ни карат да се чувстваме по-малко животни. Горе… Където е небето, има над 300 милиарда звезди. Представяте ли си тогава колко биха били звездите в цялата Вселена? Уникално,нали? Ние сме едно нищо. Ако онзи астероид, за който говорят всички учени, не се беше разбил в Земята преди 65 милиона години и не беше избил всички тиранозаври, анкилозаври и подобните им там „-заври”, нас нямаше да ни има.”- обясняваше Жана на някакъв клиент, докато отброяваше рестото му. Той кимна в знак на съгласие, но истината беше, че не разбра дори половината от това, което чу. Разбра само, че киселото мляко е на промоция до седми април, а ако събере всичките десет точки, ще участва в томбола за тигани.

Откакто беше срещнала Дан, Жана постоянно мислеше за това, което чу в тъмнината през онази нощ. В гърлото ѝ беше приседнала горчивата хапка на думите му, която отказваше да бъде преглътната и настояваше да остане там. Ето защо, продавачката не пропускаше да ангажира ума и клиентите си с фундаментални въпроси, от които се вълнуваха малцина.

     Дан живееше сам от няколко години и единственото, от което се интересуваше бяха компютърните игри. Те му предлагаха цяла една вселена, в която можеше да избира дали да бъде от добрите или от лошите, със или без свръх сили, в алианс с други или супергерой, призван да спаси света сам. Остатъкът от ежедневието му преминаваше в офиса, а всеки петък и събота- в бара с приятели. Там, той сваляше всяка жена, която беше достатъчно пияна и отчаяна, за да повярва на предварителния му сценарий и не пропускаше да ѝ каже: „ Мисля, че си много подходяща за мен!” После грабваше чантата ѝ, и я изчакваше да излезе в тъмния двор, за да ѝ се нахвърли страстно, сякаш е копнял за нея през целия си безсмислен живот. Отвеждаше я у тях, където я шибаше като животно, а после я оставяше да си тръгне, все едно никога не е била там. Не съвсем така се получи с Жана, което разбърка малкия му и уютен живот. Усещаше туптенето на собственото си сърце всеки път, когато си спомнеше за нея, чуваше всеки звук, който смъртното му тяло отразяваше, и не можеше да изтръгне споменът за онази жена, която за пръв път се осмели да отпие от него.

     След няколко седмица двамата се срещнаха отново. Барът беше почти същия, само хората бяха други. Дан видя Жана, седнала някъде в дъното, скрита във вдлъбнатината на най- незабележимия ъгъл, а гърбът ѝ- опрян върху олющената мазилка. Около шията ѝ- тънък оранжев шал. Чоропогащникът, и той оранжев, лакът върху ноктите ѝ- също. Той се приближи до нея, но когато тя го видя, придърпа го веднага към себе си и затисна устните си в неговите.

     -Аз съм от втория тип…

     -Всички са от втория тип… Самотните, безнадеждни романтици не съществуват.- отговори му Жана. Тя взе чантата си, изпи на екс останалото в чашата и тръгна нагоре по стълбите. Дан я последва, както ловец преследва жертвата си- бавно, тихо, едва забележимо, но плътно до нея.

     Леглото скрибуцаше в тъмнината, а двете тела върху него се надпреварваха едно с друго, сякаш всяко потрепване на единия, предизвикваше това на другия. Дан и Жана приличаха на художници, които рисуваха края на света, без да бъдат непременно луди. Те потъваха един в друг като корабчетата от вестник, които се топят в дъждовните локви. Тя- повярвала в него, той- в нея.

     -Не през задната врата на някоя циркова шатра, а през предната на нашето доверие се  вмъкват змийските тела в нас. И сутрин са най- отровни. Оправдават змийските ни биографии и изсмукват всичко, за да останем човекобезгръбначни. Разбираш ли ме, Дан?

     - Не съвсем…

     - Просто е. За миг ти повярвах, че аз съм жената, за която цял живот си копнял. Ти- че си мъжът с по-висок коефициент на интелигентност от мене и не би се страхувал да останеш…

     Дан не отговори нищо. Усещаше се виновен, за дето вече не виждаше в Жана, онази примамлива кошута, чиято неповторимост трябваше да бъде само негова. Дори не я намираше подходяща за себе си. Не му допаднаха подутините под очите ѝ, както и тлъстините около корема.

     Жана стана, облече се, взе чантата си, уви оранжевия шал около врата си и се затвори в тоалетната. Погледна се в огледалото с отвращение, след което преброи до 10 и натисна бутона на казанчето. След малко, Дан чу как входната врата се блъсна и с облекчение стана от леглото. Той седна пред компютъра и се вписа в скъпоценната си игра. Нищо друго нямаше значение за него в този момент. Никоя жена, ничия любов… Нищо. Всичко се беше изпарило мигновено, сякаш изгрева беше изплискал сърцето му още с първите лъчи. До следващия петък…

Супермаркетът беше празен. Жана стоеше на касата и чакаше някой закъснял клиент, за да отгатне какво ще си сготви. „Крем карамел, чийз крем, бърз крем „ Брюле”, белтъчена пухкава сметана с ром и банани, кокосово суфле по френски … Горе… Където е небето, има над 300 милиарда звезди. Ако във всяка звезда имаше по една кухня, представяте ли си тогава колко биха били десертите на тая Вселена? Уникално,нали?”- мислеше си Жана, а на отсрещния щанд някой печелеше тиган срещу десет точки.

Контролът и силата на собствения ни избор. Тия две неща ни карат да се чувстваме по-малко животни. Но това съвсем не означава, че в действителност не сме. Ако някога ви се случи да се напиете на грешното място, просто така, и попаднете на Жана, не забравяйте да се влюбите в нея. Но този път, нека бъде наистина.

ЛИПАТА... И ЛАСТИЧНИТЕ ПЛАТНЕНКИ

Слънцето залязва и хвърля прасковено-златни отблясъци по прокъсания  килим на равнината. Дълбоката река блести като разтопен метал и се влива в себе си. Злато ли е…? Сребро ли? Лее се. Пръските светлина изгарят ирисите ми. Засаждат се в кафявата им небрежност и ме ослепяват. Отвътре някак си се случва. Необяснимо.

 Само на една ръка разстояние се издига старата липа- разцъфнала наново. Надвесила е ароматните си крила над мен и ме гледа. Струвам ѝ се позната, но не може да си спомни за онова недодялано момиче с ластичните платненки и червената шапка „ Coca- Cola”. „ Тука, баба, на ниското ще береш, че да мога да ти подавам кесийката. Пускай сега вътре…” И аз крадях от отрупаните ѝ цветове, а когато настанеше зима, пиех от тях. Спомням си, чувствах се виновна за всяка глътка липов чай. „Това вълшебство не е мое!”-мислех си.

 Гледам към моята отдавнашна наблюдателница, по чиито клони съм пристъпвала смело нагоре, до де не стигна крехкото на липовия ѝ връх, и с цялата си нелепост, осъзнавам как сега не бих могла да се покатеря дори в най-ниските ѝ недра. Някои ще кажат:” Ами килцата са ти в повече!”. „Страхът!”- веднага бих им опонирала. Страхът от краткото болезнено падане. Той се придобива отведнъж, но е завинаги.

     На отсрещния бряг, точно след моста, някакъв възрастен мъж лови риба. Внукът му, и той е там. Не ми се тръгва. Казват, че това била най- страшната болест- застоят. Те пред мен не говорят за това, но онзи ден, точно преди да се прибера в малкото градче, чух приятелите ми да го казват.  Бях завита през глава с одеялото и всички мислеха, че спя. Като чужди парчета кожа, клепачите ми не искаха да легнат на местата си. „Не е на себе си. В застой е.”- шушнеха си. Ах, да бяха тук сега, да видят как реката се увива бързо по завоите на резервата и отива ли, отива… Старият рибар току що хвана риба. Аха, да се зарадва… и момченцето до него пак я пусна. И рибата, и тя- отива ли, отива…

     Градът изглежда ме е победил…

Наполовина е. Слънцето. Скоро ще потъне зад странджанските възвишения, а от последните му ярки струи, нестинарките ще стъкнат огън. Дали все пак да не се покатеря по липата, а? Приближавам се. Несръчно повдигам крак и се захващам с ръце за един от клоните ѝ, но сякаш тя ме пъди… Падам назад. Чувам детски смях. „Дядо-о-о-у, оная кака се претрепа!” Дори не се обръщам. Гледам право в дървото пред мен. Нежни релефи от светло и тъмнокафяво се редуват, а между тях дворци от сивозелен мъх очертават царството си… Искам да живея вътре- в кората на дървото. Но що за чиста красота като тази, би допуснала мръсните ми ходила по нежните си многолиния? Само глупакът се връща немарлив към корена си. Чистота. Ето това е разликата между дамските обувки и ластичните платненки.   
-   Здравей!- сяда до мен малкото момче,чиито стъпки долових по дървените дъски на моста малко преди да ме поздрави.

     Не помръдвам от мястото си. Продължавам да гледам към малките дворци по стеблото на старото дърво.

     -Липата ли гледаш? Тя, тая липа, винаги е хубава за гледане.

     -Красива е- засмях се,- но не само тя. И слънцето, и реката, и дворците…

     -Какви дворци?

    
                  Какви дворци?....

      

В ЦЕНТЪРА НА НЕЩАТА

Дядо Коце тихо влезе в стаята, където осемгодишната му внучка, Дора, още спеше. Усмихна се. Уви я хубаво в одеялото, хвана го сякаш носи чувал с брашно и бързо го нарами. Дора отвори очите си. Въпреки че наоколо беше мрак, тя изобщо не се изненада. Всяка събота дядо й я събуждаше, като я возеше в космическия си кораб. Докато я пренасяше в кухнята с одеялото, Дора усети приближаващия се аромат на ванилия. Отново този прекрасен аромат...! След малко, тъмнината изчезна и момичето се озова на кухненския диван. Срещу нея стоеше баба й, цялата в брашно, а до нея гордо се издигаше дървената точилка. Всички деца от махалата се страхуваха от нея, но за Дора това беше най- вълшебното нещо, което някога е виждала. Тя не можеше да си обясни как един нищо и никакъв предмет има силата да разкара и най- досадните деца от кайсията на двора. Как само при вида му, дори палавият й брат оставаше безсилен и лягаше да спи. А какви бухтички правеше тази магическа пръчка...! Като тези, които цвърчаха върху печката срещу нея тази сутрин.

   Дора се засмя на глас и стана от дивана. Куцайки,тя отиде до баба си. Потопи ръце в лекото копринено брашно, разстлано на масата, и посипа малко от него върху главата си. Баба й също се засмя, взе точилката и разточи останалата част от замесеното тесто. Косите на възрастната жената бяха прибрани с две големи черни фиби, но въпреки това по сресаните тънки бразди личаха следите от белия прах.

   - Сега съм като тебе, стара…- каза Дора, с което разсмя баба си още повече.

Докато закусваше, момиченцето видя през прозореца как другите деца се събират на улицата. Митко, който беше с две години по-голям, й направи знак да излезе при тях.

    - Дядо… Дядо-о-о… Донеси ми обувките- извика Дора и напъха цяла бухтичка в устата си.- Бабо, ми аз се наядах!

   - Наядох! И без такива! Разбрали сме се нещо. Сутрин се закусва обилно.

   - Ама, аз обилно се наядах!

     Дядо Коце се разсмя, посегна да си вземе една бухтичка, но в този момент го прониза укорителният поглед на жена му. На Дора й се стори, че дори и дядо й се страхува от точилката. Тогава той излезе мълчешком от кухнята, и след секунди се върна с обувките. Те също бяха магически, защото едната беше по- висока от другата. Момичето се беше родило с различна дължина на краката и левият му крак беше по-къс от десния. Дора обичаше тези обувки.Те я правеха нормална, като другите. Децата от махалата знаеха за проблема й, но я бяха приели такава. Те обичаха всекидневните игри с нея.

    Днес денят беше по- различен. От една седмица се говореше за пристигането на внучката на баба Гана от София. Всички се вълнуваха, защото рядко идваше някой от толкова далече. При това ,за хората от малкия град да живееш в София, беше голямата работа.

    - Аз ви казвам, тя живее в центъра на нещата! - коментираше вещо Митко.

    Никой не разбираше какво значи „да живееш в центъра на нещата”, и в очите на другите деца Митко изглеждаше най- умният. Всъщност той беше чул това от баща си, който все се заканваше, че ще напусне завода за газирани напитки в градчето...Ще отиде в София, да е в центъра на нещата, да е оценен…

     Деца и големи се бяха насъбрали на малката уличка. От сивия "Опел", който изглежда току що беше спрял пред къщата на баба Гана, излезе русокосо момиче, на около девет-десет години." Ми да, това е Лили!" Дора не можеше да отлепи очи от нея. Дрехите й, косата й , чантичката, която висеше от рамото й… Всичко беше толкова различно, лъскаво... Бабите се надпреварваха да коментират дали на майка си или на баща си прилича Лили, а децата следяха грациозните й движения. Тя се обърна към дошлата Дора, огледа я, като задържа секунден поглед върху обувките й, подсмихна се и влезе в двора на баба си.

   През късния следобед се събраха отново, само децата... Към тях се беше присъединила и Лили. Сега тя беше с друга рокля, по клепачите й сияеше розов грим, а устните й блестяха. Митко не я изпускаше от поглед и след всяка нейна дума потвърждаваше казаното. Дора последна отиде при тях. Лили тъкмо разказваше за големия град:

   - Там няма нищо особено в това да носиш токчета, да си със сенки и червило. Дори е задължително...

   - Така е, така е…- суфлираше Митко.

   - Аз дори съм пробвала да пуша...

   - И?

   - Еми, спрях ги… Припалвам само, когато съм в компания.

   Дора се опита да се включи в разговора, но децата не й обръщаха внимание. Те бяха обсебени от Лили. Тя им се струваше толкова перфектна, толкова пораснала… Дора се отдръпна настрани и застана под голямото кайсиево дърво. Извади от джоба си няколко камъчета, след което ги хвърли към един, отрупан с жълтооранжеви плодове, клон. От него паднаха няколко сочни кайсии, които децата веднага грабнаха с поглед и се струпаха да ги оберат. Дора се разсмя. Лили остана на отсрещния тротоар сама.

   - Искаш ли?- провикна се към нея Дора.

   Лили високомерно притвори очи, но явно не можейки да издържи на вкусното изкушение, пресече уличката, след което се наведе и взе една кайсия. Разтвори я с малките си лакирани пръсти и я захвърли настрани:

  - Червива е!

  - Да ти сваля ли друга?- попита добронамерено Дора, като извади още едно камъче от джоба си.

  - Не. Те всичките са червиви. В София никога не продават кайсии от село, защото в тях има червейчета. А ако изядеш някое, то се промъква между червата ти и започва да те прояжда.

  - Не е вярно! - ядоса се момиченцето.

  - Вярно е! Затова единият ти крак е по-къс от другия..., защото някой червей го е проял!

  Всички деца се разсмяха, освен Дора...

     През следващите дни, улисани по интересната малка софиянка, вече никой не идваше да я вика за игра. Митко дори не поглеждаше към прозореца й, а на всичко отгоре, баба й постоянно й предлагаше кайсии. На Дора й се искаше да грабне магическата точилка и да изпрати тази Лили точно в центъра на нещата, където й е мястото. Но в Дорините ръце точилката далеч не беше толкова магическа...

     В един ранен следобед, момичето чу смях в двора. Стана тихичко от леглото, докато дядо Коце дремеше в другото, и погледна през прозореца. Митко тъкмо прескачаше обратно оградата на къщата им, а в ръцете си стискаше... нейните обувки. Следващото, което Дора видя, беше как Лили ги обу и куцукайки започна да дефилира по павираната уличка. Няколко деца се заливаха от смях. И Митко се смееше..

    Дора се разплака. Опитваше се да ридае безгласно, за да не събуди дядо си, но безуспешно... Възрастният мъж стана от леглото и се приближи до внучката си. Погледна я сънено, учуден и разтревожен, после метна поглед и през прозореца. Разбра сълзите й, видимо се ядоса, но въздържа гнева си. Той взе Дора в скута си :

    -Виждаш ли, момичето ми? На нея изобщо не й стоят добре, твоите магически обувки...

   - Но, дядо! Защо тя прави това? -разрида се, вече със глас, Дора.

   - Някои хора показват непрекъснато красотата си, защото искат светът да ги вижда... Други се опитват да я скрият, защото искат светът да види нещо друго... Нещо друго...Може и да ти разкажа някой път.Не плачи, ще ти разказвам аз...

    Дора не разбра дядовите си думи, но притихна, погалена от напуканите му длани. И в тях имаше магия някаква.

     Скоро лятото щеше да се свие и Лили си отиде. В София. Децата все още като по часовник излизаха на малката улица, играеха под сянката на опразнените кайсиеви клони... Митко започна отново да поглежда към прозореца на Дора. Но всичко, което виждаше, беше собственото му отражение.

МЪЖЪТ, КОЙТО НИКОГА НЕ ЦЕЛУНАХ

София. Този отвратителен град и целият блясък на мизерната централна гара. Пълно с полицаи дебнещи незаконни бежанци. Гледат дори мен подозрително. (На кого му пука!) Вече половин час се въртя около стария локомотив, нелепо изтупкан по средата на огромната зала. Пристигат. Заминават. Но аз съм все там. Чакам. Мрънкам си наум колко глупав е този италиански фотограф. За какъв се мисли? Не ми стига, че Антоан ми го натресе за цели два дни, ами на всичко отгоре ме принуждава да мръзна в това гигантско сиво хале. Един-два гълъба се навъртат около мен и настояват да ми правят компания.  Оглеждам се.  Виждала съм няколко негови снимки. Побеляла брада и почти никаква коса, сини очи, зелени може би, нелеп нос и сантиментално излъчване. ( На кого му пука!) Както и да изглежда със сигурност няма да е любовта на моя живот. Все пак е на 50.

А, идва! Най- накрая!  Проправям си път между гълъбите и се приближавам. Той подскача глуповато във въздуха сякаш е на двайсет години, усмихва ми се и стигайки до мен, ме прегръща, все едно не сме се виждали отдавна. „Не, Микеле. Ние не сме се виждали никога, така че махни нахалните си ръце от раменете ми и разкарай тази самодоволна усмивка- не си мой тип.”- мисля си.  Хващам го под ръка (не търся близост, просто е хлъзгаво) и двамата се насочваме към спирката на трамвай номер седем- спира точно до кафенето на два етажа.  Какво да направя, че е непушач и мрази цигарен дим? Аз съм решила, че днес ще си пия кафето точно там, защото на второто ниво се пуши! Тоест аз ще го правя, а той ще кашли и ще се преструва, че не му пречи, защото е мой гост и етикета го изисква. (Изгодно.)
 Започваме да говорим за разни неща и забелязвам как по брадата му полепват ситни снежинки. Чувствам, че ми разказва нещо интересно, но не мога да отделя очи от малките  снежни петна, които мигновено се стопяват от топлотата на кожата му. Потъват в гъстата брада, сякаш искат да се сгреят. Трябва да са извървели дълъг път- от небето до земята… 

Микеле. Що за име? Напомня ми на онзи надут италиански актьор от сериала „ Октопод”- Микеле Плачидо.

Сядаме на втория етаж, така, както го бях планирала.Запалвам цигара почти веднага и поръчвам кафе- имам нужда. Предната вечер се напих, а после гледах някакъв глупав филм за проститутки. Напоследък пия доста. ( На никой не му пука!) Той вади фотоапарата си и ме снима. Мразя да ме снимат. Сякаш се очаква от мен да направя нещо- идиотска физиономия или някакъв вид поза. Микеле се засмива на нелепото ми лице и усещам как го преоткривам. Усмивката му не е самодоволна- чаровна е. И ето, че в мен се появява непреодолимото желание да го целуна. На косъм съм да го направя, но вместо това се преструвам, че се намествам на високия стол и започвам да говоря глупости за живота си.  Дим. Пълно с хора.  Музика. А аз не чувам нищо от това. Чувам само как цялата ми същност пулсира и не може да се откъсне от сините му очи (зелени може би). Говорим. Говорим за това колко важни са спомените за мен. Тези от детството, тези от преди пет минути дори.  После сменяме темите. Толкова бързо… Толкова бързо минава времето.  Почакай, спри! Още не съм му разказала за… За всичко. Искам да му кажа всичко. И да го целуна искам...  Той плаща сметката и решаваме да разгледаме града заедно. София. Този отвратителен град и целият блясък на излющените комунистически сгради.  Микеле ме снима отново. Трябва да престане с това. Чувствам се неудобно.  Хрумва ми лудата идея да го науча да играе хоро в метрото. Той е достатъчно ексцентричен, за да ме хване за ръка и да повтаря стъпките ми. Запявам. Хората ни гледат укорително, а някои се усмихват. „Тези двамата са ненормални!”- чета в очите им и това ми носи неописуема наслада.  Искам да ги дразня. Искам да ги дразня с необикновените си емоции. Искам да ги дразня с моето току-що влюбване. Искам и да го целуна...  И ето я, онази  отвратителна бариера вътре в мен отблъсква засиленото ми сърце, а рикошета е по-болезнен от родилните болки на една жена. Излизаме от метрото и го хващам под ръка- не, защото е хлъзгаво- търся близост.

 Няма значение. Този разказ няма значение. Просто трябва да го напиша. Трябва да го напиша бързо, за да запечатам всеки един миг прекаран с мъжа до мен.  

Влизаме в църквата до университета.  „Огромна е!”- удивява се Микеле, а аз допълвам наум: „ …празнината без теб”.  Чуваме как група мъже пеят точно пред олтара, а гласовете им се увиват около красивите полилеи на тавана. Ухае на тамян идващ от свещеника, който ръководи службата.  Господи, какво ако го целуна сега? Точно в момента, в който виждам сълзите, които потичат от неговите очи. Сега изживяваше един от най- красивите моменти в живота си. Аз също, но по друг начин.  

Няма смисъл. Този разказ няма смисъл и структура. Но аз трябва да го напиша веднага, защото усещам как всичко се отдалечава. Трябва да го задържа. 

Излизаме от църквата и Микеле започва да оправдава сълзите си, да не би да си помисля, че не е истински мъж или нещо такова.  „Обичам сълзите ти”- иска ми се да му кажа, но всичко, което правя е да проверя дали ми е звънял телефона. Не искам да ме търсят. Майната им. 
Бързо. Бързо. Хайде да пием по още едно кафе. Да си говорим още за… За всичко, нали? 

         Традиционен български ресторант. Поръчваме шопска салата, кьопоолу,  ракия с айран, свински джулан по хайдушки, пърленка със сирене и още две три неща. Дебели музиканти свирят „Кара Кольо седеше”, облечени в народни носии, а около нас всички вдигаха наздравици. Ето, този път ще го целуна. Надигам се и приближавам главата си към неговата, но внезапно  Микеле започва да ми разказва за приятелката си. По дяволите твоята приятелка, Микеле! Ами добре! Обичай я. Прегръщай я, когато се прибереш. Бъди и верен. Но сега ме остави да съм влюбена в теб. Чутото от него ме разколебава въпреки че усещам погледът му върху червилото ми. Преструвам се, че просто оправям роклята си и затова съм се надигнала от стола, след което сядам отново. Чувство като да паднеш от последния етаж на висока сграда. А между мен и задникът ми имаше само няколко сантимента въздух. Превключвам и аз на неговата вълна- „страхотно е, че срещам нов приятел.” Страхотно? Не съвсем...

Микеле. Що за име е това? Та той дори не е актьор.

Половин час след полунощ е и учтиво ни молят да оправим сметката. Вече? Та ние сега дойдохме.

Излизаме навън, а кишата се е стегнала и ни приканва да се понесем по нея. Той ме снима отново и отново, а аз се пързалям и разпръсквам смеха си по „Солунска”. Стига! Не искам да  имаш снимки с лицето ми. Всеки път, когато ги погледнеш ще си казваш: „ А-а-а! Моята приятелка от България. Какъв свестен човек.” Няма да бъда свестен човек  заради тебе, чуваш ли? Искам да бъда в несвяст.

Говорим. Говорим… И, докато се усетим, сме стигнали до горещите минерални извори срещу джамията. Два през нощта е.  Няма никой.

-Чуй звука на водата.  Все едно вали, нали?

-Да…- отговаря ми с усмивка той.

-Сега затвори очи, протегни ръка към металния улей и усети  как горещата течност се стича по замръзналите ти длани.

Тихо е. След няколко секунди Микеле отваря очите си- сини или зелени може би. Мълчи и ме гледа.  Допълвам: „ Така бих описала любовта...” После всичко потъва в мъглата на зимната нощ. Ние също. Аз в едната посока, той в другата.

Няма значение. Този разказ няма никакво значение. Но аз трябва да го напиша.  Трябва да го напиша сега, защото мъжът, който никога не целунах пътува във влака за Истанбул.  Може би там, някоя друга ще се влюби в него.  Може би този път на него ще му се случи… Колко нелепо. Колко измамливо е. Когато един мъж и една жена откажат да направят първата крачка, тогава пътят се разпада под ходилата им. Тогава ходът обръща посоката си. 

Когато горещата вода прегърне едни студени ръце, тогава тя престава да бъде вода. Любв.

ТАЗИ ВЕЧЕР АЗ ЩЕ УМРА

Скъпи, Джерами!

Тази вечер аз ще умра. Казват, че преди края, тялото на човек се променя. Отвътре някак си ставало. Сякаш се подготвяш да се родиш наново, така казват… Знаеш ли, Джеръми? Съществуват две състояния на душата- болка и наслаждение. Наслаждението е плавното движение на душата. Онова, което я гали всеки ден едва забележимо. А болката- рязкото. Ядрената бомба, за която няма предупреждение. Тя уврежда всяка една част от човешката ти същност. Необратимост някаква, разбираш ли? Животът е една необратимост, но така е и със смъртта. Тази вечер аз ще умра.

Когато се събудих днес, усетих студената мъгла, която нахлуваше като копринен дим в стаята ми. Тя се смеси с натрапчивата миризма на цигарен дим и африканско вино. Винаги, когато се напия, забравям да затворя прозореца. А настъпи ли утрото? Все едно си спал под звездите на зимното небе без одеяло. Студено е, но това не е от значение. От значение са сънищата. Спомням си, бях на осем и майка ми бързаше за среща. Умолявах я да ме вземе със себе си. Не исках да бъда сама. Ти знаеш, че не обичам да съм сама. Все пак, тя успя да ме убеди да остана вкъщи, защото за първи път ми позволи да облека булчинската ѝ рокля. Едно малко момиче повито в белите воали на времето, защитено в сатенената утроба на майка си. Можех да си представям какво ли не: че съм принцеса, затворена на втория етаж на тухлена кула и ,ей, сега, на, ще дойде спасителят ѝ, или пък, че съм призрак от миналото, завърнал се да плаши непослушния ми брат (ще ми яде той от шоколада)… Но аз избрах просто да заспя. Едно голямо бяло петно върху червеното покривало на спалнята- това бях. Сънувах, че съм голяма и пазарувам в магазина бонбони със същата булчинска рокля. Хората ме докосваха за щастие, снимаха се с мен, усмихваха се непринудено, дори с едно момче играхме на ластик, точно до киселото мляко… А отвъд мен, по щандовете, се разпиляваше неповторима наслада. За доказателство, че наслаждението е крайното благо, Джеръми, служи фактът, че от детството безсъзнателно сме притегляни от него и, достигайки го, не търсим повече нищо. Нищо, разбираш ли? А също и това, че избягваме най-вече болката, която е противоположна на насладата. Тази вечер ти ще влезеш тихо в стаята ми и ще ме убиеш. В твоите очи аз съм „ядрената бомба”. В моите, ти си плавното движение на душата.

Преди малко си се прибрал и си видял, че ме няма. Няма я глупавата ми картина на стената, която така мразеше, нито пък наръфаните ми от котката чехли, душгелът от банята, шарената лампа от Италия… Празно е нали? Незаслужен удар, като този, заслужава наказание. Знам на какво си способен. Знам, че си убивал всички, които са те изоставяли. Сега е мой ред. И аз го желая. Моралът, Джеръми, е свобода, но свобода в граници. Той е щастие, но щастие тленно. Повик за творчество, но творчество крайно. В едно и също време той хем те подтиква да надскочиш себе си, хем поставя граница на това надскачане. Ти не си такъв. Ти си истински свободен. Способен си да направиш всичко, което пожелаеш, а аз не мога да задържа дори това, което ми е дадено даром. Липса някаква, разбираш ли? Животът ми е красиво заснет филм без фабула. Красиво заснети снопове, и болка, и наслада. Това е той. Обвит в търсене на нещо, което, ти казваш, не съществува, а аз казвам, трудно се заслужава. Любов. Убий ме, защото животът е маскарад. Маска на влюбен, маска на вярващ, маска на добър, маска на злодей, на отчаян, на щастлив, на беден, на богат, на себе си (ако те има)… Толкова много исках да се насладя на живота… Точно толкова, колкото искам да се насладя на смъртта. Така както мигът е изменчив, пластичен, така и моят свят не притежава нищо трайно, разбираш ли? Нищо трайно, Джеръми, нищо устойчиво, нищо свое. 

Тази вечер аз ще умра. Но преди да затворя очите си под задъхания кислород на възглавницата,долепила лицето ми под диригентството на твоите силни ръце, позволи ми да погледна през калейдоскопа, подреждащ моите миговете. Искам да знам къде сбърках.

P.S : У дома е отключено, така както пространствата са отворени за свободни пътници. Не се страхувай. Просто трябва да прекрачиш прага.

Безсмислено искрена,

                                   твоя Клара!