Транзитният център беше
пуст. Имах усещането, че всички бежанци
отдавна са напуснали пределите му, а високите етажи на сградата се губеха в
обедната мъгла. С Антоан седяхме на една скамейка в градината, а в далечината,
зад металните огради, виждахме как гората променя цветовете си. Мъгливата
завеса се носеше над сгушените клони, а там, където беше по-тънка, очите ни
улавяха какви ли не нюанси. Антоан ми подаде една цигара, след което извади и
за себе си.
-Вали, спира,
пак вали… - измрънка той, но предполагам, че каза това, просто, защото някой
трябваше да каже нещо. А на мен ми се мълчеше, както никога.
-Да бе… Много
гадно. И този вятър…- отговорих насила, след което извадих от чантата си
индийското огледалце, което майка ми подари за Коледа. Антоан ми направи знак,
че се връща към импровизираното студио, а аз отпуших от цигарата си и се
огледах. Бях последният човек, който искам да видя в този момент. Предполагам,
че направих всичко това, просто защото не знаех как трябва да се държа. През
последните два часа от живота ми, всичко което чувах и виждах, беше отчаяние.
В отражението на
огледалото се виждаха стаите на бежанците. На един от прозорците съзрях силует
на жена с бяла забрадка. И роклята й беше бяла. Не можех да определя възрастта
й, нито да огледам ясно лицето й, но бях сигурна, че наблюдава точно мен.
Прибрах огледалцето и станах от пейката. Обърнах се. Силуетът веднага се
отдръпна от прозореца. Започнах да пребърквам джобовете на палтото си, сякаш
търся нещо и само след секунди видях как жената се показа отново.
Когато установи, че все още съм на мястото си, мигновено
се скри.
Мъглата се впиваше в кожата ми и
усещах как цялото ми тяло е пропито от влага. Пресякох алеята и се запътих
право към общежитията. Стаята трябваше да се намира някъде на третия етаж по
средата. В коридора няколко деца се
гонеха и играеха с метлата на чистачката. Огледах се. Ако някой от охраната ме
беше видял сама тук, щях да се простя с възможността си да посетя центъра
отново. Почуках на една от стаите, в която предполагах, че би могла да бъде
жената и бързо се шмугнах вътре. Беше топло. Носеше се тежката миризма на храна
и воня от крака. На две от леглата спяха възрастни мъже, а до прозореца, с гръб
към мен стоеше белият силует. Жената обърна профила си към мен. Беше изплашена. Мълчеше.
Усмихнах ѝ се и ѝ направих знак да ме последва. После излязох тихо от стаята и
тръгнах по мрачния коридор. Без да се обръщам, чух как вратата се отваря след
мен. Последваха стъпки. Не смеех да се обърна, за да не я изплаша още повече. Имах усещането, че някакъв ангел ме следва по призрачните коридори,
а посоката е неясна.
Излязох от общежитието и прекосих алеята, като от време
на време проверявах с периферен поглед дали
младата жена ме следва. Когато стигнахме до импровизираното студио на Антоан,
се обърнах. Едва сега видях, че едното око на бежанката липсва. Беше останала само
вдлъбнатина, загрозила, иначе красивото ѝ лице. Антоан ми направи знак да
влезем.
-
Do you speak English, or may be French?
Жената продължаваше да мълчи и не отделяше поглед от мен.
Не можех да разбера с какво я привличам. Докато се чудехме на каквъв език да я заговорим, в стаята влезе преводачката Самира. Тя видимо
се притесни, когато видя жената, след което ме издърпа настрани.
-Вие луди хора
много. Защо е тази жена тука. Директор знае това?
-Тя сама дойде.
-Знаеш коя е
тази?
-Не знам,
наистина, сама дойде- излъгах.
-Тази, сестра
на Абу Хамза ал- Мухаджир- водач на сунити. Убил
хиляди. Извадил око на нея, защо му казала, че война грях. Кога родила първо
дете от него, женско, убил детето.
-Питай я дали
иска да разкаже как е стигнала до България и защо е избягала.
-Вие луди хора
много. Не може тя говори на журналисти. Директор казал.
-Самира, ние не
сме журналисти. Тук сме, за да помогнем на тези хора. Моля те…
В този момент
жената проговори. Всички млъкнахме.
-Казва за
някакво огледало. – преведе Самира.
-Какво
огледало?
-Едра жена,
казва, знае.
В този момент си спомних за огледалцето, което държах в
ръцете си малко по- рано. Веднага го изрових от чантата си и го подадох. Бежанката
се огледа в него. За първи път виждах как от вдлъбнатината на изтръгнато око могат
да потекат сълзи. Сякаш тялото се бунтуваше и искаше да изчисти цялата гротеска на войната. Жената затвори очите си, след което ги отвори отново и погледна в
камерата. Антоан натисна копчето. Около 4 минути тя не спираше да говори.
Нямах ни най- малка представа какво казва и едновременно с това, сякаш разбирах
всичко. Ръцете ѝ трепереха, а от време на време раменете ѝ се свиваха, сякаш изпитва неописуема болка. После...
просто млъкна. Антоан не намери сили да натисне копчето, за да спре камерата. А
тя… стоеше там, на новия кожен стол и гледаше.
-Трябва бързо
върна нея горе.- наруши мълчанието Самира, след което хвана жената за ръка и я
вдигна от стола. Преди да излезе, бежанката се спря до мен, подаде ми
огледалото и каза нещо.
- Казва,имала
такова кога била малка. Счупило се от бомба. Изгоряло. Не се е виждала на
огледало от 7 години. Казва, кога видяла се последно, била много хубава. А пък
днеска- мрак, вика.
Взех огледалото и бързо го прибрах в чантата си. Чувствах, че вече никога няма да го извадя. Гледах как Самира извежда жената в бяло. И сега тя ми приличаше на ангел, но ранен. Ранен в опита си да се спаси. Антоан покани следващият бежанец, който чакаше реда си отвън. Аз взех палтото си и излязох. Въздух. Мъгла, пропита с дъх на гора. Пъстрата гора. Онази, която ми се струваше така красива рано тази сутрин, а сега, когато светлината беше на прага да нощта, я намирах за грозна и злокобна. Погледнах отражението си в огледалото, което само преди минути беше в нечии чужди ръце... Чувствах се толкова празна... И някак... сляпа.
Заваля отново.
