ЗА КИФЛИТЕ НА СЪСЕДКАТА

Поредният  мъж в живота на Лора беше отишъл за цигари- какво клише! Цигарите винаги свършват  точно навреме!  Точно навреме ти се пуши толкова много, че всяко „обичам те” е длъжно да чака, за да наситиш никотиновия си глад.  Ей сега е моментът да опънеш една…  Не след малко, не по-късно – сега!

Лора се нанесе в новия си апартамент снощи.  Виктор дойде точно на време, изчука я точно навреме и отиде за цигари точно навреме! Всъщност,  огромното клише в живота на Лора, беше Виктор, който идваше и си тръгваше, когато пожелае, а след себе си оставяше половин бутилка Бушмилс и намачкани чаршафи.

 Какво спокойствие. Направо да си налееш едно и да не мръднеш от  балкона поне седмица.  Лора чакаше този момент от четири години.  Права беше, че не е толкова страшно да пееш стари шлагери до откат, а около теб да реват пияни германци, когато каузата ти е „нов дом”.

На вратата веднага пристигна съседката й- жена на преклонна възраст.  Кифлите, които беше изпекла специално за Лора,  се бяха размирисали чак до будката за вестници. Смееше ли човек да откаже- сега целият квартал  залагаше колко от тия вкусотии ще изяде младата  дама от третия етаж. Лора покани жената  и й наля  чаша прясно мляко. После отчупи една кифла и затвори очи-  сладко от смокини, канела и шоколад.  Да- това е дом.

-Много се радвам, мойто момиче! Нека бе-е-е… Нека да има млади хора покрай нас, че то…  Дъртите вече за нищо не ставаме.  Седим, седим, пък умрем. Шантава работа!

Лора отвори очи- след тези думи се почувства неловко. Искаше й се да каже нещо от рода на: „ Не говорете така, не сте още толкова стара…”, обаче, тая си беше пътница отвсякъде.

- Сама ли си, мойто момиче? Мъж, приятел… нещо там… имаш ли?

Лора се усмихна и пое въздух, за да отговори, но жената продължи:

-Викам на мъжа ми тая сутрин, дано да се е уредило момичето, че Тотка така си умря- стара мома.

- Какво?- задави се с мляко Лора.

- На, ей на тоя фотьойл я намерихме.  Бе, чудя се аз, защо тъй таз Тотка, не пише във фейсбука, не ми харесва зокумите,  пък тя- хвърлила топа. ‘Ма… то като дойде не пита. И на, сега, ни деца, ни мъж… Продадоха й апартамента за нула време…Ти за колко го взе?

За първи път през живота си, Лора забрави приятния вкус на една кифла толкова бързо.  Защо, по дяволите, от всички възможни апартаменти, тя беше попаднала точно на този, над който тегнеше „Проклятието на  Тотка.” Всяка самотна жена на този свят се пазеше от  проклятието на Тотка, Ивана, Драгана или каквото и да е, там, име...  Проклятието на онази възрастна девица, която умира в собствените си изпражнения и след 30 дни  я намират наядена от иначе тъжащия по нея пинчер. Какво клише-  Лора дори нямаше пинчер.  Искаше й се да стане от шибания фотьойл и да го запрати през терасата, но натрапчивият поглед на съседката й сякаш я беше приковал завинаги там.

-Страшно е  бе-е-е, страшно е сама жена в наши дни… Аз, мъжът ми като го няма и… на никого не отварям. Викам си, ще ме изнасили някой, да бера срамовете на старини. Тотка много ми ги приказваше: „ Кой пък ще те изнасили тебе на 87 , ма?”- обаче аз си имам едно наум.

През следващите няколко дни Лора не влизаше във фейсбук, не пишеше никакви статуси, не поздравяваше никого с песните си. Мълчание.  Пълно мълчание, което  скоро я накара да стигне до умопомрачаващо заключение : ”Ако един ден умра, няма да имам късмета на Тотка.”

     Ето пак- клише! Викат  те, а после те карат да висиш и да чакаш. Какво ли ще се случи с логиката им, ако те извикат в точното време? Все някой трябва да чака, нали? Иначе всички дълги опашки ще отидат по дяволите! Докато висеше пред лекарския кабинет, за да извадят рибена кост, заседнала в гърлото й, Лора си обеща две неща: 1. Тази вечер ще чака Виктор за последно; 2. Никога повече няма да закусва рибена супа сама! В крайна сметка, младата жена реши да улесни нещата – тръгна си! С един по-малко на опашката! Когато няма кой да те чака, тогава спираш да бъдеш важен!

Нощта беше гореща. Лора остави вратата отключена, излезе на терасата и запали цигара. До нея имаше два пакета „Парламент”. „Ако на кучият син му свършат цигарите и му се припуши- ще му излязат криви сметките !”- мислеше си Лора. В краката й се навърташе  някакъв грозен пинчер, на който беше дала гордото име Армеец. За всеки случай- ако умре, да има кой да яде от нея. През няколкото пъти, в които й се струваше, че вратата се отваря, Лора веднага наместваше бюста си в сутиена и прехапваше устни. После с досада палеше още една и отпиваше от студеното уиски.  И Армеец пиеше. 

     На сутринта,  Лора видя от терасата си, как млада двойка се нанася в новия си апартамент.  След малко замириса и на кифли.  От двете кутии „Парламент” не беше останало нищо. Като че ли Виктор беше  дочул за това и веднага дофтаса в апартамента й.  Днес, обаче, да отиде за цигари, беше нейн ред. Срещнаха се пред вратата.

 Цигарите винаги свършват  точно навреме!  Точно навреме ти се пуши толкова много, че всяко „обичам те” е длъжно да чака, за да наситиш никотиновия си глад.  Лора подмина Виктор, като не забрави да заключи вратата след себе си. Докато слизаше по стълбите, тя чу дразнещия глас на съседката си:

-Викам на мъжа ми тая сутрин, дано да се обичат наистина младите , и да се разбират…

Че… Тотка и мъжа й… така си умряха- в скандал!

Лора видя как новодомците се спогледаха притеснено и оставиха наръфаните си кифли в подноса пред тях.  Тя се засмя на глас, след което грабна една от онези малки вкусотии и побягна навън. Всички я гледаха- и съседите, и минувачите, и продавачите, и Виктор… Сладко от смокини, канела и шоколад.  Да- това е дом!

ИМАЙ СВОЯ ЩАСТЛИВ ЖИВОТ

Краката ми потъват в наситеното червено на гроздето и усещам как стотици плодови зърна се пукат под ходилата ми. Дрехите ми  (кървави сякаш) се огъват в ритъма на стъпките ми, а дървеното корито се изпълва с гроздов сок. Една дълбока червена вана, в която танцувам толкова диво и жадно. Разпилявам смеха си насред глухата улица и скачам, защото мога още. Усмивката на дядо ми е моят източник на енергия, укорителният поглед на баба- сладкото забранено, което желая все повече. Скачай, момиче! Скачай! Скачай, защото никога повече няма да изпиташ това безкрайно чувство на щастие.  Скачай, защото си все още на 10 и знаеш как да се забавляваш. Скачай на всяка цена…

Онази възрастна жена, която сега чувам два пъти в годината по телефона, постила вестници върху циментовите плочки на двора и ме приканва да изляза от „дионисиевото” корито. Малките ми ходила оставят отпечатъка си върху пожълтял брой на  „Елховска дума”, след което се протягат един по един към тънката струя на горещия чайник.  

-Забойдисали са се! Видя ли сега, Костадине! Тя като е дете и няма акъл, ти нямаш ли?- ядосва се баба, а с дядо се споглеждаме победоносно: „ Тя не ни разбира.”

Леля Елка минава покрай сивата ограда и потраква с дамските обувки. Смее се, че пак съм в крачка, но не знае, че червилото ѝ днес е като моето- лилаво грозде. Помахвам ѝ и бързо се изкачвам до втория етаж на дядовата къща. Заставам до единствената заключена врата в нея.  Никога не съм можела да я отворя.  Чудех се как дядо ми я отваря без ключ, след като наистина е  толкова здраво залостена? „Магия трябва да е някаква… „- мислех си. Когато пораснах, разбрах, че това е просто сила. Има врати, които се отварят по-трудно, но това не означава, че са заключени. 

Таванът. Там се съхранява домашното вино.  Дядо ми навежда глава и тръгва нагоре по стълбите. След него тръгвам и аз- изправена.  А вратата остава широко отворена, за да чуем, когато чайникът в кухнята запищи- трябва ни гореща вода да измием бъчвата.   Очите ми виждат какво ли не- моминските обувки на майка ми, стария градински маркуч, който козата изгриза,  книги, празни стъклени буркани, обвити в крехка паяжина, капан за мишки, празен калъф от акордеон и касетка с арпаджик. Бързо потапям ръка в нея и открадвам няколко топчета. Те са билетът ми за кино. Обелвам малките лукчета,  смачквам ги с босите си крака и натривам очите си. После, „разплакана”, отивам при баба ми и тя задължително ми дава едно левче за билет- състрадателна жена е баба ми. И често злоупотребяват с нея.  

Седя до измитата вече бъчва, а дядо ми пренася гроздовия сок,  кофа по кофа.  По черната ми къдрава коса полепват капки шира.  Взимам с пръсти връхчето на една букла  и я изсмуквам с устни.  Няма нищо по-неповторимо от това да пиеш от косата си.

Отивам на училище. В час по физическо възпитание съм. Трябва да се събуя боса, защото г-н Петев ще ни учи да играем право хоро.  Малко след това физкултурният салон се изпълва  от звуците на  „Боряно, Борянке, сал ти ли си мома, мари, сал ти знайш да пееш..” Васко Бозавия и Милена виждат алените ми крака и побутват другите.  След минута съм прокажена и скоро ще умра.  Слухът се носи бързо в коридорите и някъде към два и половина предпочитам да избягам.  Завивам зад полицията, после влизам  през едно тунелче и се шмугвам в заден двор с ръждива въртележка (но работи).  Събувам скапаните маратонки, след туй чорапите- и тях.  Единият ми крак е върху ламарината, а другият ми – тича по тревата. Скрибуца въртележката мъчително, а аз? Засилвам я! Отгоре има слънце... И ето, то се движи. Лягам.  Небето се върти. Сякаш точно преди малко съм изпила бъчва вино от тавана.  Върти се, момиче! Върти се! Върти се, защото никога повече няма да изпиташ това безкрайно чувство на щастие.  Върти се, защото си все още на 10 и не знаеш, че някога лозата ще изсъхне. Не знаеш, че таванът ще остане празен, че ще плачеш без да имаш нужда от лучени топчета.  Върти се момиче! Разпръсквай смеха си в междублоковото пространство и не се страхувай, че ходилата ти са кървави.  Цвят като този създава спомени, които ще те спасяват във вечери като моята. Върти се… Имай своя щастлив живот. 

ТЕЛЕВИЗОРИТЕ СЕ РАЗВАЛЯТ

Докато подреждаше свежите плодове в старата порцеланова купа , Нора се опитваше да си спомни от къде я има.  За десет години, тя беше сменила поне 7 квартири, от които винаги взимаше по нещо за спомен. В повечето случаи- изоставени вещи от предни наематели или такива, които никой никога не беше пожелал да използва. Те събираха прах зад стъклените витрини на някоя овехтяла секция и чакаха да бъдат пожелани.  И за тях нямаше нищо по-смислено от това да те поиска една жена като Нора.  Те ѝ принадлежаха. Тя на тях- също.  

Плодовете запълниха купата и скриха нежно изрисуваните  цветя по дъното ѝ. Нора пусна телевизора и се отпусна на креслото.  Когато беше дете, това, което най- много мразеше, беше баща ѝ да прецъква каналите и да гледа всички новинарски емисии. Всички новинарски емисии, които е възможно да бъдат изгледани в интервала от седем до десет вечерта. И точно, когато Нора искаше да разкаже за проблемите си в час по физическа култура, родителите ѝ и правеха знак да замълчи, защото водещите съобщаваха нещо много важно. Цялото ѝ детство  беше преминало във важни новини, които не търпят отлагане и трябва да бъдат чути. И тя ги чу. На 15, Нора вече беше пристрастена към новинарските емисии,  а на 21 дори работеше в такава. До днес, когато  благодарение на непохватните ѝ действия , тя не бутна една от камерите в студиото. Пред очите ѝ се разпиляха хиляди малки стъкълца и части. Те се пръснаха по пода като скъпоценни кристали, а техническият екип се спусна да ги събира, сякаш са паднали пари от небето. Последва среща с шефа, където Нора  изпусна нервите си за първи път в този живот, а в следствие на това ѝ лепнаха гордата табела:„Дисциплинарно уволнена!”.

И все пак. Няма нищо по-ободряващо от това да бъдеш сам. Когато си сам има толкова много неща, които можеш да свършиш или да си помислиш. Можеш да разчиташ на себе си. Ако решиш, можеш да си нямаш доверие… Можеш да подредиш стаята си, въпреки че не очакваш никого и да си представяш хиляди сюжети… После отиваш до кухнята, поизбърсваш малко,  приготвяш това- онова и айде на креслото.  Хората от екрана плачат, усмихват се, страхуват се или просто са безразлични, а ти сменяш настроенията си според техните. През това време неосъзнато опустошаваш всички чинии около теб. И точно, когато стигнеш до купата с плодове, телевизорът се разваля. Това е. Вече не можеш да бъдеш сам. Вече можеш да бъдеш единствено безсмислен. Защото нито красивият водещ от спортните новини ще ти намигне тайно, нито някой ще ти предложи студена бира с промоционален код, а да предвещаят времето специално за теб, направо невъзможно.

Нора изпадна в паника. Никога до сега не ѝ се беше случвало да няма телевизор. В половината от времето си, тя гримираше суетни водещи, а в другата половина, стоеше вкъщи и ги наблюдаваше от малкия екран. В един ден тя изгуби тези две неща. С тях- живота си.

Почука се. Нора нетърпеливо се затича през хола и отвори входната врата. Там, с куфарче инструменти и сериозно изражение, я гледаше Владимир. Мъж на около 40 години,  висок, с пепелява коса и напукани устни.

-С вас ли говорех по телефона?

- Да. Заповядайте.- едва промълви Нора.  Тя изпитваше неудобство от непознатия техник. В този дом влизаше единствено инкасаторката . Никога не идваха гости, което напълно устройваше Нора, защото ненавиждаше сбогуванията.

Техникът мина покрай жената, но когато погледът му попадна на стария телевизор, той остана на мястото си и изненадан пусна куфарчето на килима.

-От къде имате този телевизор?

-Моля?

- Това е моят телевизор!

- Как така, вашият. Това си е моят телевизор.

-Докажете, че е ваш.

-Ами… В дома ми е. Не знам, мой е.. Незнам, аз… Имам го от години.

- Да ама е мой, вижте!

Мъжът се приближи към екрана и посочи някаква драскавина в долния десен ъгъл. Нора наведе глава напред и погледна. Там, едва забележимо, бяха издраскани букви, като тези от тоалетните в старото ѝ училище: „ В+М=ВНЛ”. Мъжът се засмя гръмогласно, което я стресна. 

-Вие не сте ли гримьорка?

Тези думи още повече притесниха Нора. Тя се изтегли назад и застана близо до високата нощна лампа в ъгъла. Това беше най- близкото ѝ оръжие.

            -Търсих ви преди години… Но ми казаха че сте се преместила и нямат ваши координати.

            -Защо сте ме търсил, от къде ме познавате?

            - Живеех в онази мансарда на Дондуков, преди вас.

В този момент Нора си спомни от къде всъщност е порцелановата купа. Несъзнателно погледна към нея.

            -Искате ли плодове?

            Мъжът не отговори. Той отключи  куфарчето и извади някакви инструменти от там. Измести телевизора и го отвори. Жената наблюдаваше уверените му движения, но не се отделяше от нощната лампа. След около десет минути, Владимир намести старата кутия на мястото ѝ и натисна копчето.  Работеше. Едва сега, Нора пристъпи напред с лека усмивка. За нейна изненада, вместо да си тръгне, техникът се настани на нейното кресло и загледа футболния мач, който даваха. 

            -Седнете, защо стоите права?

            -Ами, да ви изпратя...

            -Ще си тръгна, спокойно, просто искам да си припомня какво е… Моля ви седнете до мен.

            Нора не успя да се възпротиви. Тя седна на другото кресло и дори се опита да проследи играта.  Чувстваше се различно. На 30 години, за първи път ѝ се случваше да гледа телевизия с мъж. От време на време Владимир изригваше в бурни ръкопляскания, а друг път се ядосваше и  изпращаше ругатни по съдията. Без да се усети,  Нора също започна да се вълнува и много скоро двамата изглеждаха като приятели от години, които просто прекарват малко време заедно.  Купата с плодове се изпразни, а мачът свърши. Владимир погледна Нора, усмихна ѝ се и стана. Тя също се надигна от креслото, но мъжът ѝ направи знак да остане там. Той се приведе към нея толкова близо, че тя затаи дъх. Видя как очите му се приближават към нейните, след което настана пълна тъмнина. Единственото, което усещаше бяха напуканите му устни и ароматът на кайсии.  В миг, те се отлепиха и взеха със себе си плодовия дъх. После се чу затваряне на врата.

            Дълго време Нора не успя да заспи. Тя гледаше телевизия на креслото, на което малко по-рано седеше Владимир. Погледът и непрестанно попадаше на издрасканите букви. Всеки шум от коридора, всяка стъпка, която чуваше по стълбите, караха Нора да наднича през шпионката в очакване да бъде той.

            След няколко дни, жената не издържа. Тя отвори указателя и намери малко рекламно каре, на което беше изписано името на Владимир и адреса на сервиза му. Изключи телевизора, прибра го в кашона от готварската печка, която беше купила наскоро и го натовари в колата си. Не след дълго, се озова пред вратите на малък гараж, от който се виждаха какви ли не телевизори, части, кабели… И никакви хора. Нора слезе от колата, извади кашона и с усилия го пренесе в работилницата.  Малко след това, от дъното на някаква врата се появи мъж на около 70 години, а след него с викове се изплъзна и момченце на около 5. 

            -Атака! Атакааа!

            Детето мина като ураган покрай Нора и излезе на улицата.

            -Никола, върни се веднага и си сложи шапката! А, здравейте…- едва сега възрастният мъж я  забеляза.

            -Здравейте… Тук ли е Владимир?

            -Владимир… Няма го…-отговори сурово мъжът. – Ама, кажете де…

            Старецът отвори кашона и извади телевизора отвътре. Когато го видя, той се развълнува!

-От къде го взехте.

            -Ами.. Мой е. Тоест, беше мой, но после се оказа, че не е мой и реших да го върна. Той, Владимир, кога ще се прибере?

            -Няма да се върне…

Нора не разбра отговора.

            -Почина преди няколко дни. Аз съм баща му.

Нора се огледа. Толкова много телевизори… Навсякъде…Един до друг, един върху друг… Всички без живот. Просто черен екран и аромат на бакелит… Изпразнени от съдържание кубчета… Като на гробище.

            -Това му беше любимият телевизор. Първият, който поправи напълно сам. Като се ожени, Милена не му позволи да го вземе на новия апартамент.  „ Не може, бе, Владо!”- вика- „ Всичко ново и тая дърта тухла…”.  Цяла година след като тя почина го издирваше… Ама някой си го беше взел. Вие го купихте от някой ли?

            -Ами аз.. Не. Аз живеех там.. На Дондуков и …

            -Хората постоянно крадат някакви вещи. Погледнете се! Млада, хубава жена… Един телевизор ли не можете да си купите, че до чуждите опряхте? Мама му стара крадлив народ… Да взимат чуждото, могат да си отварят очите, а като шофират, не могат!

            Нора се разплака. Тя се чувстваше ужасно нищожна. Обърна се и побягна към колата, а на излизане се размина с детето, което продължаваше да бяга наоколо: „ Атака! Атакаааа!”

            Дом като никой друг. Пълен с вещи… Пълен с чужди животи и нито един свой. Мястото,  където стоеше телевизорът беше празно и прашно. Нора  взе порцелановата купа и я счупи на парчета с всичката сила, която успя да събере.  После наизвади разни торби и събра в тях всякакви предмети, които някога беше взимала от някъде. Изхвърли ги.  Остана празно…

Животът е толкова назаем… Никой на никого не принадлежи… И наистина…Няма нищо по-ободряващо от това да бъдеш сам. Но мисля си, няма и нищо по-страшно. 

На много места по света, някой гледаше телевизия сега. Продаваха му наколенки, тъпчеха го с Макдоналдс, информираха го за катаклизми, катастрофи, войни, разнообразяваха душевния му покой със ситуационни комедии и късни шоу програми… Някой гледаше телевизия сега, а Нора се сбогуваше с единствения човек, който я забеляза. Защото, само веднъж можеш да бъдеш забелязан наистина… И често това трае един единствен миг.

ПАСТОРЪТ И РЪКАВИЦАТА

Когато Виктор се запозна с Пастора, тъкмо беше довършил поредната си бутилка с евтино уиски. Седеше на стълбите пред блока и палеше цигара след цигара, като че ли се опитваше да замъгли всичко около себе си.

Много цигари са изпушени от нерви. Много са  изпушени от скука, претенция, мода, фасон, пристрастеност. Много цигари могат да заличат и най- тежките спомени. Димът им може да обгърне със сивото си всички онези натежали мисли, които имат за цел единствено  да  те уязвят.  Завеса, чиято сила се крие в самотата. Защото, ако някой се осмели да прекрачи живота ти, неминуемо ще я разкъса…

Виктор взе овехтелите ръкавици, които стояха до празната стъклена бутилка и се изправи. Само това му трябваше- някой да му чете проповед за това, кое е правилно и кое грешно, в какво да вярва и в какво никога да не вярва…   

             -Заяквай в благодатта на Господа… - продължаваше да говори Пасторът, но всичко, което чу в отговор на своите думи, бяха хаотичните стъпки на пияния мъж. Те стремително бързаха нагоре по циментовите стълби, сякаш искаха да избягат не от кого да е, а  от самия Бог. Онзи Бог, който, според Виктор, си бе позволил да провали живота му.  Същият онзи Бог, който го беше превърнал в генератор на гняв, отчаяние и безсмисленост- едва на 30 години. 

            Мъжът влезе в апартамента си. Той нахлу в хола, пусна телевизора и отвори стария долап.  Измъкна от там някакъв ликьор, след което запали цигара и повдигна жадно бутилката.   Старите ръкавици лежаха върху малката холна масичка и поемаха покорно поредната си доза  тютюнев дим.  Те принадлежаха на бащата на Виктор, който беше отдал целия си живот на дърводелството. Това беше и единственото наследство, което остави на сина си- две празни ръкавици и дървена холна масичка.

Новини, спорт, прогноза за времето… Празни думи, изпълващи мрачния апартамент. Такова беше ежедневието на Виктор.  Изключение правеха четвъртъците, когато младият мъж посещаваше гроба на баща си и водеше безкрайни монолози изпълнени с непокорство и омраза към Господ.  Защото именно Господ беше допуснал да се споминат всички онези хора, които мъжът обичаше истински- майка му, баща му, красивата му съпруга…  

Горчиви четвъртъци… Много горчиви четвъртъци… Забелязвали ли сте, че когато вали дъжд е четвъртък?

Пасторът  не намираше покой. Въпреки че дори не знаеше името на мъжа, който беше срещнал наскоро, той постоянно присъстваше в молитвите му. Усещаше, че този човек не е случаен, че е важен, че е от значение.  Имаше чувството, че го е срещал и преди, но чист и искрен, изпълнен с Божия благодат…

-Абе не ме занимавай с твойте глупости, бе! Като искаш ходи, моли се, кланяй се там… Мене ме остави да си живея, както аз си знам…- избухна отново  Виктор, който се побъркваше от факта, че за трети пореден ден попадаше „случайно” на Пастора. Разговорите им винаги стигаха до скандал, който, съвсем естествено,  се изразяваше в иронични подмятания и обиди от страна младия мъж и смирение и усмивка от страна на проповедника.

В един горещ понеделник, Виктор получи телефонно обаждане от някаква жена, която се представи като стара клиентка на баща му. Тя го помоли да отключи ателието на баща си , за да вземе от там дървените столове,  които беше поръчала и платила, само няколко месеца преди мъжът да се спомине. Виктор прие задачата присърце и след като обърна няколко водки, грабна прокъсаните дърводелски ръкавици и излезе.

            -Ами, то, да не дава Господ.  Ама като дойде- не пита…- промълви жената, докато наблюдаваше как младият мъж товари с двете си голи ръце черешовите столове.

            -Да не дава, ама като даде- щедър е.- каза с горчивина Виктор.

Той намести и последният стол в ръждиво- бял бус, след което забърса грижливо облегалката. Там,  красиво изваяни и вплетени в барокови орнаменти,  стояха инициалите на баща му.

            Много ръждиви бусове хъркат в дебелия трафик на града. Много ръждиви бусове разнасят побеснели клаксони по булевардите. В много ръждиви бусове се слуша музика, пуши се, пие се, ядат се баници, спи се,  псува се, пак се спи…Играе се тото…  В много ръждиви бусове могат да се намерят какви ли не вещи. Но жива душа- спорно е.

            Когато се прибра вкъщи, Виктор се напи до забрава. Първо рева като малко дете, после погледа „Стани богат”, а към полунощ просто заспа на дивана с цигара в ръка.  И всичко това, без съмнение, щеше да се повтори отново, ако от фаса му не беше отскочила малка искра. Тя падна върху килима, който мигновено се разпали, а оттам и всичко останало.  

            На сутринта,  Виктор се събуди в болницата.  Бяха го оставили да лежи по корем, защото задникът му беше обгорян. Каква ирония- от цяло едно тяло, с всичките му там очи, уста, нос, ръце, крака,  да ти се подпали единствено задникът. Разбира се, за всичко беше виновен отново Господ, защото „допуска такива неща”. Виктор видя на шкафчето до себе си чифта ръкавици. Лекарите ги бяха намерил в якето му.  

            -Този път чашата преля!- избухна гласът му, след което  се изправи с усилие от леглото.

            -Като се има предвид колко си изпил вчера вечерта, май наистина е преляла тази твоя чаша. - намеси се един от лекарите, който тъкмо се канеше да провери как е задникът на потърпевшия.

            Виктор грабна ръкавиците, след което, две от сестрите му помогнаха да се облече, и го изпратиха да си ходи по живо, по здраво. Нямаше да може да сяда няколко дни,  но той знаеше как да пие и прав.

            Пасторът се подготвяше за проповед.  Мислеше си за Бог, за човека, за страха и за смелостта, за заблудата… Мислеше за всичко това, докато  група младежи репетираха песните, които само след час щяха да зазвучат в просторната зала.  За негова изненада, входната врата се блъсна толкова силно, че звукът ѝ надви дори инструментите, които носеха мелодията си наоколо.  Пасторът се обърна и очите му уловиха познат силует.  Виктор. 

            -Твоя Бог, голям майтапчия се извъди.  Опърли ми задника.- каза иронично младият мъж, след което хвърли ръкавиците на един стол и извади малка бутилка с ракия от якето си. Отпи.

            Пасторът се огорчи от чутите думи. Огорчи се и от действията на Виктор. Ако не му беше ценен, щеше да го изгони веднага.  Но той познаваше това момче. Познаваше го по- добре от всеки друг, защото в него виждаше едно малко добро, скрито зад дима на цигарите.  Пасторът взе една от ръкавиците, след което погледна Виктор и се усмихна.

            -Виждаш ли я? Погледни я добре. – промълви той, а после запрати ръкавицата право през столовете.  Тя падна близо до големия дървен кръст на стената. – Виждаш ли? Мога да правя, каквото си искам с нея… Мога да я захвърля, мога да я смачкам… Но тя ще си остане просто една мъртва стара ръкавица….

            Виктор хвърли бутилката на земята, след което бутна проповедника на пода. Няколко младежи се втурнаха , за да го спрат, но той ги отблъсна с лекота, след което се свлече на колене до единственото, останало от баща му.  Той  взе ръкавицата в ръцете си, сякаш взима малко дете, след което затвори очи. После се изправи и точно преди да реши да си тръгне, погледът му се спря на красивия дървен кръст.  Мъжът се приближи. Прокара пръсти по гладката повърхност, след което стигна до едва забележими релефи.

            Много дървени  кръстове се продават по сергиите. Продават се също в църкви, музеи и пощенски клонове. Много от тях стоят прилежно прибрани в портмонето (късмет да носят), много от тях висят от огледалото на някоя скъпа кола,  много от тях са захвърлени  в кашони със сувенири . Много дървени кръстове са осветени, но само един носи инициалите на  Баща.

            Пасторът постави дланта си върху рамото на Виктор.  После взе ръкавицата  и я нахлузи.  Виктор наблюдаваше как тя се движи от пръстите на мъжа пред него.  Спомни си, как преди години, баща му старателно ваеше  огромния дървен кръст в ателието си. Тогава Виктор беше щастлив и съвсем не мразеше Бог… Не го мразеше, но не го и обичаше, защото не изпитваше нужда от него. Едва, когато загуби всичките си близки, той призна съществуването Му, като го намрази.

            -Виждаш ли? Когато тялото ни е празно, то е мъртво. Но когато го изпълним с дух, живее завинаги. – каза с блага усмивка Пасторът. После свали ръкавицата и я върна на младия мъж. Виктор затвори очи.

            Молитвата е за силните.

            Много ръкавици са от велур. Много,са кожени, лачени, от плат или дантела. Много  са аксесоар към дрехите, но и  много са предпазно средство против студа.  Много ръкавици са носени от честни хора, но много  от тях  носят лъжци. Много служат за прикритие на престъпление, много предпазват от наранявания. Но сега,  само едни , играеха нагоре-надолу по дъбовите дъски. Виктор извая последния орнамент, след което взе друга дъска и продължи отново. Продължи така, както продължаваше живота на всеки човек след тежка загуба- трудно и монотонно. 

           

Да си щастлив- и това изисква воля някаква.

След като довърши и последната дъска, Виктор остави ръкавиците настрани, изгаси осветлението  и заключи ателието. После пое нагоре по улицата. Стигна до църквата. Влезе.  Когато го видя, Пасторът се зарадва и отиде да го поздрави.

            -Вики, как си? Радвам се да те видя.

- Благодаря, добре. Винаги е добре… Особено добре е да си седнеш на задника най-накрая.- каза с усмивка Виктор, след което  седна на стола до него.  А от далечината на залата се чуваше музика…  Мъжът затвори очи. 

Има много заблуди в този прашен свят. Има много причини, поводи, извинения, философии, тълкувания, суеверия… Има много болка, разочарование, отчаяние и апатия. Има наистина много от всичко това. Но, Боже,  благодаря ти, че все пак им и любов…

НАСРЕД ЛИМОНЕНИЯ ЗНОЙ

Колата спря насред лимонения зной.  Остана вятърът, чийто звук кънтеше в отворените прозорци.  Богдан беше смутен и изненадан.  За първи път му изневеряваше собственото му возило. Иначе, предателства в живота му, колкото искаш- от приятели, от жени, от себе си дори... Колата му, обаче, нямаше това право. Тя беше онази половина от сърдечната му кухина, която запечатваше тайни срещи в здрача, целувки и сълзи, добри и лоши новини, открадната свобода и понякога… желание за бягство.  

Вяра стоеше на предната седалка спокойна  и безмълвна, сякаш всички думи са избягали от съзнанието ѝ. Ако някой я наблюдаваше точно в онзи момент, би я обвинил в равнодушие.  Истината беше, че тя мигновено долови разочарованието в погледа на Богдан и по свой, особен начин, се опита да го успокои. Това трябваше да бъде първото им пътуване.  Асфалта гореше под черните гуми на градския трафик. Минаваха един след друг автомобилите като керван в пустиня. Шофьорите хвърляха бърз поглед към малката кола и се подхилваха ехидно: „ Тоя здравата го е закъсал.” И съвсем не бяха далече от истината. Богдан наистина се намираше насред пътя, както много пъти се е случвало в живота му. Само че, сега, за първи път, му се искаше да продължи… На всяка цена. Вяра слезе от колата и погледна към гъстото слънце. Едва пролет, а тревите вече сухи… „Атмосферата е лоша…”- помисли си.  После извади от тънките си цигари и запали една.  Ето… Лоша поличба отново. Може да вали.  Облаци закриват слънцето, но то им се изплъзва и пробива пак.  Мъж и жена по средата на нищото.  Той- превил колене в желанието си да поправи грешката, тя- докоснала го с нежния си поглед… чака.

Целта им беше планината. Трябваше да стигнат там по обед и сред високите дървета да си кажат колко хубаво е, че се имат.  Сега, планината им намигаше от далечината и ги дразнеше с наситеното си зелено.  Не им достигнаха няколко километра.  Щастието им ги чакаше точно на няколко километра, но невъзможно беше да продължат.  Скоро, от „Пътна помощ” щяха да ги изтеглят, а заедно със счупената кола, да отведат  и две повредени души.

Мълчанието спира винаги под небето.  То се загнездва в обятията на някой крайпътен неизвестен знак и чака своите герои. Като Богдан и Вяра. След множество раздели, огорчения и думи „Сбогом!”, се бях срещнали случайно, за да се докоснат до страстта отново.  Пътят към планината беше техният живителен сок. Но останаха по средата…  И с всяка изминала минута усещаха, че ожадняват безвъзвратно.

  След повече от час опити да отстрани проблема, мъжът се изправи, облегна се на капака на колата, свали слънчевите си очила и погледна в далечното.  Не посмя да се обърне към Вяра- дали от срам или просто от разочарование. Чувстваше, че я е предал. Толкова ли е много- просто разходка в планината. Там, където никой нямаше да ги съди, където въздухът щеше да ги докосва с чистите си длани, а короните на дърветата да ги бранят от внезапно падналия дъжд. Исканости- още един начин за създаване на заблуди. Вяра също се опря на колата до Богдан. Проследи погледа му, след което и тя впери своя в крсивите възвишения на Витоша.  В дъното на сивия асфалт и двамата видяха спасителната кола. Идваха. Идваха, за да ги върнат към реалността, където вятърът е просто вятър, камъкът е камък, а дърветата едни дървета… и това е.   Вяра плъзна ръката си към тази на Богдан. Той усети хладната ѝ длан и я обви със своята. Тя му се усмихна и преди да каже нещо той притихна в сухите ѝ устни. Най- лесно се лекува жажда, когато има от кого да отпиеш…  В  момент като този,  хиляди по света се обичаха, хиляди се раждаха и може би също толкова много умираха… А те, двамата, стояха по средата на пътя като двойка лебеди сред ято гарвани. Може би след малко слънцето щеше да потъне в сивите облаци и силна буря щеше да ги разпилее по белите очертания на шосето.  Може би дъждът щеше да пресече нечий път, може би този път щеше да бъде техният.

               Две момчета от „Пътна помощ”  закрепиха колата за своята. После всички се качиха и се сляха с кервана от коли.  Планината започна да се отдалечава, а шумният свят заглъхна в  някаква мълчалива сила. Щастието никога не е на няколко километра. Обикновено, то е точно там, където трябва да бъде.  

Колата спря насред лимонения зной. Аз стоях на върха на планината и видях как два лебеда полетяха… Само преди час, те се лутаха в безброй условности, желания и предпоставки… До де не се докоснаха случайно… До любовта се стига след много фалстартове, защото този свят е тъй измамлив.  Измамлив е като гримаса.  И все пак… В деня един и същ, в посоката с мечти обвита… Обичаме различно...  Не веднъж...

ЩЕ МЕ ОБИЧАШ МНОГО ПОВЕЧЕ

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече. Ще ме виждаш между редовете на книгите, които четеш, ще ме откриваш в паузите на актьорите, които говорят от екрана, ще ме чуваш в тишината на пещерите, които толкова много обичаш… Преди да ме срещнеш, ще знаеш кой е любимият ми цвят и ще си представяш как съм облечена в него. Ще си пускаш любимата ми песен хиляди пъти, докато не се впие в мозъка ти и не започнеш да я мразиш. Ще я намразиш  и после пак ще я слушаш като за първи път. Ще усещаш аромата на лилави зюмбюли и ще ми купуваш по един всеки ден… Ще съм уханието, което идва от вазата ти- точно до леглото. Ще влизаш в сънищата ми, за да си сигурен, че сънувам нещо хубаво. Ще ме пазиш от кошмарите, които ненавиждам. Ще си там.

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече. Ще ме откриваш заровена в есенните листа и ще знаеш, че това е любимият ми сезон. Ще искаш да четеш всяка моя мисъл. Ще се нуждаеш от мен. Ще търсиш очите ми, за да почувстваш как те гледат отстрани- мълчаливо и кротко, опитвайки се да те заловят в паяжината си от солени капки. Ще ме искаш като вятър в лицето ти, като вода в шепите ти, като пясък между пръстите… Ще ми разказваш как летят орлите, а в съзнанието ти ще ехти смехът ми- чист и топъл.

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече. Ще ме докосваш с израненото по дланите ти и ще вярваш, че мога да ги излекувам. Ще пътуваме- един до друг… Сякаш аз съм твоето аз, а ти моето. И ще изпиваме по един горещ шоколад точно в 12. Ще гониш пчелите от настръхналите ми рамене и после ще ме прегръщаш… Защото съм твоя…

Преди да ме срещнеш, ще ме обичаш много повече.

Докато един ден не ме съзреш на някоя автобусна спирка. Ще погледнеш пожълтелите ми от тютюна пръсти, ще видиш разрошената ми коса, ще ме преоткриеш… „Друга е!”- ще кажеш и след неловкото „ Здравей” ще си отидеш… С една илюзия по-малко. И точно тогава, в момента, в който видя как широките ти рамене умаляват в далечината… Тогава... аз ще те обичам много повече.

ПЪСТРАТА ГОРА (Окото на войната)

Транзитният център беше пуст. Имах усещането, че всички бежанци отдавна са напуснали пределите му, а високите етажи на сградата се губеха в обедната мъгла. С Антоан седяхме на една скамейка в градината, а в далечината, зад металните огради, виждахме как гората променя цветовете си. Мъгливата завеса се носеше над сгушените клони, а там, където беше по-тънка, очите ни улавяха какви ли не нюанси. Антоан ми подаде една цигара, след което извади и за себе си.

     -Вали, спира, пак вали… - измрънка той, но предполагам, че каза това, просто, защото някой трябваше да каже нещо. А на мен ми се мълчеше, както никога.

     -Да бе… Много гадно. И този вятър…- отговорих насила, след което извадих от чантата си индийското огледалце, което майка ми подари за Коледа. Антоан ми направи знак, че се връща към импровизираното студио, а аз отпуших от цигарата си и се огледах. Бях последният човек, който искам да видя в този момент. Предполагам, че направих всичко това, просто защото не знаех как трябва да се държа. През последните два часа от живота ми, всичко което чувах и виждах, беше отчаяние.

В отражението на огледалото се виждаха стаите на бежанците. На един от прозорците съзрях силует на жена с бяла забрадка. И роклята й беше бяла. Не можех да определя възрастта й, нито да огледам ясно лицето й, но бях сигурна, че наблюдава точно мен. Прибрах огледалцето и станах от пейката. Обърнах се. Силуетът веднага се отдръпна от прозореца. Започнах да пребърквам джобовете на палтото си, сякаш търся нещо и само след секунди видях как жената се показа отново.

Когато установи, че все още съм на мястото си, мигновено се скри.

     Мъглата се впиваше в кожата ми и усещах как цялото ми тяло е пропито от влага. Пресякох алеята и се запътих право към общежитията. Стаята трябваше да се намира някъде на третия етаж по средата. В коридора няколко деца се гонеха и играеха с метлата на чистачката. Огледах се. Ако някой от охраната ме беше видял сама тук, щях да се простя с възможността си да посетя центъра отново. Почуках на една от стаите, в която предполагах, че би могла да бъде жената и бързо се шмугнах вътре. Беше топло. Носеше се тежката миризма на храна и воня от крака. На две от леглата спяха възрастни мъже, а до прозореца, с гръб към мен стоеше белият силует. Жената обърна профила си към мен. Беше изплашена. Мълчеше. Усмихнах ѝ се и ѝ направих знак да ме последва. После излязох тихо от стаята и тръгнах по мрачния коридор. Без да се обръщам, чух как вратата се отваря след мен. Последваха стъпки. Не смеех да се обърна, за да не я изплаша още повече. Имах усещането, че някакъв ангел ме следва по призрачните коридори, а посоката е неясна.

Излязох от общежитието и прекосих алеята, като от време на време проверявах с периферен поглед дали младата жена ме следва. Когато стигнахме до импровизираното студио на Антоан, се обърнах. Едва сега видях, че едното око на бежанката липсва. Беше останала само вдлъбнатина, загрозила, иначе красивото ѝ лице. Антоан ми направи знак да влезем. 

-   Do you speak English, or may be French?

Жената продължаваше да мълчи и не отделяше поглед от мен. Не можех да разбера  с какво я привличам. Докато се чудехме на каквъв език да я заговорим,  в стаята влезе преводачката Самира. Тя видимо се притесни, когато видя жената, след което ме издърпа настрани.

     -Вие луди хора много. Защо е тази жена тука. Директор знае това?

     -Тя сама дойде.

     -Знаеш коя е тази?

     -Не знам, наистина, сама дойде- излъгах.

     -Тази, сестра на Абу Хамза ал- Мухаджир- водач на сунити. Убил хиляди. Извадил око на нея, защо му казала, че война грях. Кога родила първо дете от него, женско, убил детето.

     -Питай я дали иска да разкаже как е стигнала до България и защо е избягала.

     -Вие луди хора много. Не може тя говори на журналисти. Директор казал.

     -Самира, ние не сме журналисти. Тук сме, за да помогнем на тези хора. Моля те… 

     В този момент жената проговори. Всички млъкнахме.

     -Казва за някакво огледало. – преведе Самира.

     -Какво огледало?

     -Едра жена, казва, знае.

В този момент си спомних за огледалцето, което държах в ръцете си малко по- рано. Веднага го изрових от чантата си и го подадох. Бежанката се огледа в него. За първи път виждах как от вдлъбнатината на изтръгнато око могат да потекат сълзи. Сякаш тялото се бунтуваше и искаше да изчисти цялата гротеска на войната. Жената затвори очите си, след което ги отвори отново и погледна в камерата. Антоан натисна копчето. Около 4 минути тя не спираше да говори. Нямах ни най- малка представа какво казва и едновременно с това, сякаш разбирах всичко. Ръцете ѝ трепереха, а от време на време раменете ѝ се свиваха, сякаш изпитва неописуема болка. После... просто млъкна. Антоан не намери сили да натисне копчето, за да спре камерата. А тя… стоеше там, на новия кожен стол и гледаше.

     -Трябва бързо върна нея горе.- наруши мълчанието Самира, след което хвана жената за ръка и я вдигна от стола. Преди да излезе, бежанката се спря до мен, подаде ми огледалото и каза нещо.

     - Казва,имала такова кога била малка. Счупило се от бомба. Изгоряло. Не се е виждала на огледало от 7 години. Казва, кога видяла се последно, била много хубава. А пък днеска- мрак, вика.

     Взех огледалото и бързо го прибрах в чантата си. Чувствах, че вече никога няма да го извадя. Гледах как Самира извежда жената в бяло. И сега тя ми приличаше на ангел, но ранен. Ранен в опита си да се спаси. Антоан покани следващият бежанец, който чакаше реда си отвън. Аз взех палтото си и излязох. Въздух. Мъгла, пропита с дъх на гора. Пъстрата гора. Онази, която ми се струваше така красива рано тази сутрин, а сега, когато светлината беше на прага да нощта, я намирах за грозна и злокобна. Погледнах отражението си в огледалото, което само преди минути беше в нечии чужди ръце... Чувствах се толкова празна... И някак... сляпа.

Заваля отново.