АЛКОХОЛ

Докато избирам с какво да се напия, барманът се почесва по оная си работа продължително и опира задника си на хладилника… Не знам дали го прави, защото  така се чувства по-мъжествен или наистина го сърби, но в резултат, аз несъзнателно забивам очи в слабините му. Виждам, че ме забелязва и с неудобство извъртам глава. Поглеждам телефона си, сякаш възнамерявам да се обадя на Тонката, но всъщност причината да дойда в тази дупка, е точно обратното- не ми се говори… Пие ми се. Един голям Бушмилс ще оправи нещата. А ако работата се закучи, ще обърна още един, и после още един… И така, докато главата ми не се превърне в ръце на чалгаджия- ще щрака като откачена и ще се върти, вярвайки, че по-хубаво от това няма.

-Един Бушмилс. Голям.

Барманът се усмихва и ми налива, а аз си гледам в обувките и си мисля: „Колко ли трябва да съм изпаднала, за да се напивам отново…” А е едва 7 вечерта и кака Сашка ме чака у нас да й боядисам косата. Откакто се захласна по шефа си в пенсионното, тя постоянно мени цвета й и вярва, че така ще привлече вниманието му. Обичам кака Сашка и сърце не ми дава да й кажа, че той е невероятно красив, а тя безумно грозна и шансовете им да са заедно са много под нулата. Много под нулата е и времето навън, но след втората глътка уиски това губи значение, както всичко останало… „ Абе, да се боядисва сама бе, не ме интересува… В крайна сметка и аз имам личен живот!”- ядосвам се на себе си.

-Не върви, а? Нещо в личния живот ли? – точно в този момент изтърсва бармана...

„ Що не вземеш пак да се почешеш по оная си работа и не ме оставиш да си пия ирландския въздух?…”- отговарям наум.

-Ъхъ.. Имам цистит! Ще живея…

На бармана му става неудобно от отговора ми. Намига от учтивост, след което веднага се обръща на другата страна и нарязва един лимон. Цистит нямам, а дали ще живея, само небесата могат да кажат… Но добро или не, това е моето чувство за хумор и лично мен ме разсмива.  

Седя си на бара, вече пия второ, и от време на време се смея като тиква. Останалите алкохолици наоколо ме мислят за луда, но те не  знаят, че в главата ми пак се върти историята на Стамен за червените обувки…

Преди няколко месеца Стамен (любимият ми най- добър приятел) си купува червени обувки от известен столичен МОЛ. Вечерта се прибира в новата си квартира ( намери я след 31 огледа и два мъчителни месеца) и ги вади от кутията, за да ги нареди в коридора. Малко по-късно, докато пие ром, разпльокан в хола си на дивана, Стамен забелязва, че обувките се движат сами. Решава, че му се привижда и не обръща особено внимание.  След като изяжда цяла пица и пийва прилично количество ром, той се запътва към стаята си. За негова изненада, в коридора вижда как някакъв мъж стои обут в новите му червени обувки и говори на неразбираем език. Стамен подскача като опарен и се заключва в стаята си. На другата сутрин обувките липсват. Решава да провери в Google каква е тази работа и се оказва, че предишният наемател на апартамента се е самоубил в него. Моят приятел веднага се обажда на агенцията за недвижими имоти и обявява, че напуска мястото, защото е прокълнато. Докато намери нещо ново ( разбирайте още 31 огледа и два мъчителни месеца), Стамен взима решение да нощува при брат си Георги. За негова изненада обаче, освен огромния залеж на алкохол,  там намира и въпросните червени обувки. Оказва се, че мъжът от онази вечер бил Тонката- съквартирант на брат му и мой близък приятел. Езикът, на който говорел наистина  бил неразбираем, но само за Стамен. И всичко това, благодарение на бутилката ром, с която моят човек се „надрал” малко преди да го хване параноята. Напил се достатъчно, за да види нещата под друг ъгъл. От тогава, като седна да пия, все се сещам за тези червени обувки и се спуквам от смях. Смея се като тиква, а хората около мен ме гледат и си мислят: „ Ти колко си зле…”.

     -Ти колко си зле-е-е!- прекъсва алкохолната ми идилия Тонката и сяда до мен на бара. – Значи, аз мога да седя на студа и да те чакам, а ти? Не само, че не звъниш, ами и си започнала без мене!

     -Пич, остави момичето на мира, не виждаш ли, че има цистит!?- скастря го бармана, докато ми долива Бушмилс.

Тонката го поглежда с недоумение, а аз избухвам в смях. Тази вечер нещата ми се получават на пук на целия ми скапан живот. Ако и Тонката не беше дошъл, всичко щеше да е просто перфектно. Кефи ме тоя, Тонката, обаче понякога ми се иска да остана сама, ей така, за разнообразие…  Сега пак ще започне да ми се оплаква от колегата си Слави, а аз ще трябва да кимам в знак на разбиране и да го подкрепям, защото нали така правят приятелите…

-Добре, ма, Яно… Кажи ми! Как може хората, които те заобикалят да са толкова готини, а аз да се занимавам с идиоти като Слави? Заради него, днес пак се  осрахме пред шефа…

Пие Тонката, а аз изобщо не го слушам. В главата ми се върти идеята, че „хората, които ме заобикалят” наистина ме заобикалят. Вървят покрай мен, говорят покрай мен, напиват се покрай мен, обичат и мразят покрай мен, живеят покрай мен… Абе… Изобщо… Всичко, което си струва и не си струва, някак си, минава покрай мен, но никога не ме достига. А ако ме достигне, такъв шамар ще ми шибне, че циститът ще ми се стори най-хубавото лошо нещо, което може да ми се случи.

     Допиваме си с Тонката и после „кой откъде е”. На излизане, намигам игриво на бармана и му оставям една визитка. Тонката ме подиграва, че гледам много филми и че: „… жените в действителност не постъпват така…”.

-Много ги разбираш ти пък, бе, Тонка…- засмивам се аз, защото зная, че визитката, която оставих в бара е на братовчед ми. Той е дерматолог. „ Ми… Може пък човека наистина да го сърби оная работа…”- мисля си аз, след което помахвам с ръка и си хващам такси.

Прибирам се почти на четири крака, а кака Сашка гледа „Фермер търси жена” в хола ми и се налива с текила. Сядам срещу нея.

-Този път за какво?- питам я аз…

-За брака…- отговаря ми тя и двете правим наздравица. Оказа се, че шефът й от пенсионното се сгодил за някаква адвокатка. На всичко отгоре, помолил кака Сашка да разнася сладките на майка му по време на сватбата.

Прегръщам я силно на фона на сърцераздирателна сцена от

тъпото реалити и после боядисвам косата й.  

  Лягам си пак по никое време. Всичко е точно, както го предвидих- главата ми щрака като откачена и се върти подобно на филия в чалга клуб. Опитвам се да заспя, но не мога. Празно ми е. Ставам и отивам до хола. Наливам си едно…

 „ Този път за какво?” – питам се сама и сама си отговарям: „ За болката, като друг вид тишина…” Някои от приятелите ми пият за любовта на мъжа, други за любовта на жената... Понякога вдигат наздравица за страстта на думите, а друг път за липсата на такива... Миналият месец, например, Георги и Стамен пиха за страха и червените обувки, а кака Сашка- за несподеленото. Понякога ми сипват по едно за смъртта, друг път- за живота... Вчера докато миех чиниите, Слави и Тонката настояха да пием за оцеляването (на Тонката му правиха зъб, затова...) Но тази вечер аз ще пия сама! За всичко, което останалите не виждат, за всичко, което ме заобикаля и за болката, като друг вид тишина...

ВСИЧКИ СМЕ СВЪРЗАНИ В ДРУГИ СВЕТОВЕ

   

- Престанете вече, щото ще ни свалят от влака!
     - Ама той пръв започна! Борисе, дай си ми го, бе!
     - Дядо каза аз да го гледам! Мамо, кажи й!
     - Ще умре така, бе, батко, трябва му въздух! Дай ми го и на мен малко!
     - Не може, ма, Калино! Ще избяга! Нали за т’ва сме го взели тоя аквариум!
     - Гадняр!
     - Абе, аз що не се обадя на баща ви!
     - Паразитка!
     -Бойлер!
     -Тенджера!
     - Пор!
     - Ей го кондуктора… Сега като дойде и като ни изгони от влака, такъв бой ще ядете и двамата… Дайте аквариума тука! При мен ще стои! Щом се карате…
      Мислех, че сънувам, но, когато отворих очите си, погледът ми веднага попадна на момченце на около 9 години. В скута си, то държеше стар аквариум, на дъното, на който, мързеливо се разхождаше голям речен рак. Детето стискаше аквариума здраво и категорично отказваше на по-малката си сестричка да го подържи. Момиченцето до него беше на около 6 години. То зяпаше към рака с любопитство и се опитваше да докосне стъклото на аквариума, но неуспешно:
      - Видяхте ли? Събудихте какичката!
      - Батко, що будиш какичката, бе? Дай ми го сега на мене! Наказан си!
      - Не съм!
      - Наказан си!
      - Не съм!
      - Наказан си! Мамо, нали батко е наказан?
      В този момент чух гръмкия глас на възрастен мъж, който седна близо до моята седалка и ядосан погледна през прозореца:
      -Да ти е*ба и БДЖ-то да ти е*ба! Само да слезем! Ще ви съдя! Т’ва не е кенеф, т’ва е заразник!
     Децата не отделяха поглед от мъжа. Мисля, че се страхуваха от него. Момченцето прегърна аквариума още по-силно и се сви до майка си. И ракът се сви. Аз веднага извадих дневника си:

„10.10.2011г. Вторник. 15:00. Във влака се качи възрастен мъж, който много прилича на учителя ми по Природознание Пролетин Гевреков, от който съм изяла доста бой в основното училище. По онова време татко обичаше да ме води на разходка в гората. Учеше ме на посоките, как да разпознавам гъбите и билките… Как да наблюдавам дивите животни без да ги плаша… От красивия аромат на Странджа се раждаха мечтите ми. Освен тях неочаквано се раждаше и самочувствието ми, че знам повече за горите, дърветата и птиците от всеки друг. Пролетин Гевреков (или Прольо Геврека, както го наричахме ние, децата) не правеше изключение. Това го вбесяваше и често стигахме до леки пререкания, в които задникът ми изяждаше по някоя показалка, а после се изстрелваше на мекия диван при директора.”

        Едва сега, мъжът забеляза децата и възмутената от псувнята му майка. Погледна и мен, но аз не посмях да се загледам в него и се направих, че пиша. Имах чувството, че ей сега ще извади от някъде някоя сопа и ще ме започне… Всъщност, докато си мислех това, мъжът наистина отвори някаква голяма черна чанта и започна да рови в нея. Децата забиха любопитен поглед в ръцете му.
       -А! Видяхте ли какво стана? Като извади сега една пръчка от там , ще видите кой е тенджера, кой -пор…- тихо подшушна майката на децата си. Те се свиха още по- изплашени и останаха неподвижни.

„Часът е 15:10. Ненавиждам родители, които си плашат децата, понеже не знаят как по друг начин да ги накарат да млъкнат. И баба ми го правеше. Заканеше ли се : „ Той ще дойде Мустака, ще видиш ти!” –това беше знак за евакуация към горния етаж, където обикновено ме караха да спя следобедите. ” „Мустака” всъщност беше баща ми, който и до ден днешен е най-добрият човек, когото познавам. Никога не ме е удрял, но баба ми така го казваше това „ Той ще дойде Мустака!”, че аз всеки път бях убедена, че татко ще ме напердаши. 25 години по- късно смело мога да кажа, че макар и да не съм удряна никога от баща си, израснах с чувството, че той редовно ме възпитава с шамари. И всичко това, заради баба ми ”.

       Възрастният мъж подаде шепата си към нас. В нея той държеше шарени бонбони. Децата ги грабнаха с поглед веднага, но не посмяха да си вземат, докато майка им не позволи.
      -Potamon fluviatilis! – старецът така се развълнува, че пусна бонбоните в шепата на момиченцето и се пресегна към аквариума. Той потопи пръстите си във водата и докосна с показалец рака. Задържа го върху черупката му, след което извади ръката си от водата. Доближи показалеца до устата си и го облиза: - Мъжки е!

„15:20. Мамка му… Човекът, който ми заприлича на Прольо Геврека, наистина е Прольо Геврека. Едва сега го разпознах изпод бялата брада и сключените вежди- остарял, но същият луд човек. „
      - Малкият, знаеш ли какво държиш в ръцете си?
      - Никола Иванов Спасов- отговори момченцето на мъжа.
      - На колко години си, Никола?
      - Той не се казва Никола. Ракът ни се казва Никола Иванов Спасов- като дядо.- отвърна вместо брат си малкото момиче.
      Всички наоколо се засмяха. Само децата останаха все така сериозни. Ракът направи лениви движения настрани, след което се завъртя към мен.

„Случвало ли ви се е да ви загледа рак? Човек има чувството, че към него е вперила поглед цяла една вселена. Не знаеш как изглеждаш в нейните очи, но знаеш, че тя е там и те наблюдава. Като Facebook, ама по-различно…”

      -Твоят рак е най- агресивното животно в България…
     Децата не разбраха какво означава това и бързо изгубиха интерес, но Прольо Геврека веднага погледна към някаква непозната жена и я хвана за слушател:
      -’87 –ма година дойдоха тука едни руснаци да го изследват, после писаха по дебелите книги за него: „ До десет години…”-викат- „…ще изчезне”. Мама им руска, големи разбирачи се извъдиха… До десет години, ама, дръжки! Бай Тошо умря, речни раци- бол!
       Момиченцето издебна брат си и взе животното с ръка. Извади го от аквариума, подържа го няколко секунди във въздуха, след което го пусна отново във водата.
      - Майка ми едно време редовно готвеше от тях...- включи се непознатата- ...бланшира ги, изчисти ги и после ги залее с чеснов сос! Аз правих веднъж на мъжа ми ама… Не е ли пържола, не му го хвали.
       Момиченцето повторно взе рака и го извади на повърхността, изчака няколко секунди, и внимателно го пусна отново в аквариума.
      -Калино, к’во правиш ся?
      -И, бе, батко-о-о! Да си вземе въздух! Ще се удави!

„ 15:32. Навън вали. Гледам към Никола Иванов Спасов и си мисля колко много животът ми прилича на неговия- една напред и две назад. Аха някой да ме извади от аквариума и пак намира основателна причина да ме захвърли на дъното.”

     - С какво ще го храните?- попита шеговито Прольо Геврека.
     - С каквото яде и татко.- без колебание заявиха децата.
     Майка им погледна през прозореца, след което спусна клепачите си надолу. Жената изглеждаше изморена и сякаш се опитваше да заспи, но скоро пак отваряше очите си.
     - Г-жа Гавова от предучилищната каза, че щуките обичат да ядат раци. Затова татко и батко ходят за риба- да хващат щуки.
     - Калина, айде малко тихо вече, остави хората да си починат. Друг глас освен твоя чуваш ли?- намеси се майка й, в чийто тон долавях притеснение.
     - Мама ги пече на фурната с домати и ориз, пък татко ги яде.
     - Значи щуките обичат раци, а татко ти обича щуки.- констатира Прольо Геврека и се засмя на висок глас.
        -Не-е-е, бе, дядо… Татко има рак и яде щуки, че да може щуките да изядат рака, дето е в корема му... Мамо, ти нали така каза? Нали е така?
        Жената сведе неловко поглед, а тъпата усмивка на Прольо Геврека стана още по- тъпа. Сега той далеч не беше толкова разговорлив и набързо започна да рови в чантата си, сякаш трябва да извади нещо много важно от там. Това продължи няколко минути, след което мъжът стана и отиде в кенефа- точно там, откъдето беше дошъл. Повече не го видях. Децата продължиха да се суетят около животното, а майка им все така уморено гледаше през прозореца. И точно в този момент, в този малък момент усетих как непознатата вселена отново се е втренчила в мен сякаш иска да й дам отговор. Сякаш чака да чуе защо съм такава, защо съм срещу нея, защо ме вижда едва, едва, но все пак ме има…
        Скоро децата и майка им слязоха от влака и той продължи без тях. Опитах се да напиша още нещо в дневника си, но безуспешно. Когато не можеш да обрисуваш чувствата си с думи, едва тогава започваш наистина да чуваш света. Докато говориш пропускаш толкова много... Човек не трябва да говори, а да върви и да слуша… Да подминава хората около себе си и да им се възхищава… А те да вървят устремени, без да знаят, че всички сме свързани в други светове.

„ 17:00. Влакът е празен. На седалката срещу мен има вода. Сигурно аквариумът е бил пукнат... Децата си заминаха... Трябва да замина и аз... Всички сме свързани в други светове... Всички сме свързани...”