Възрастен мъж с каскет отпива от топлата минерална
вода пред Софийските хали , а капките, които се отделят от мустака му, падат
върху сивия мрамор. Обичам да гледам как сивият мрамор блесва. Виждала съм го и
сух, но тогава е далеч по-непревлекателен. Без вода, той е просто един камък.
Как би могъл човек да улови тази малка разлика, ако не знае какво е истинска
суша?
Вече трети ден нямаше вода и
кварталът миришеше още по- неприятно. Човек покажеше ли глава на прозореца, веднага
виждаше цели семейства, които разтоварваха туби с минерална вода. Легени се подаваха от тук и от там, кофи-
пълни и празни, деца се „плицикаха”, а майките им крещяха, че разхищават. „
Твоите връстници в Африка не знаят какво е вода, а ти тук я прахосваш по
тротоарите!” Тези солидарност и идилия, дето царяха наоколо, мисля си, щяха да
потопят квартала, ако бяха море. И никой вече нямаше да търси изгубената
Атлантида, защото далеч по- екзотично щеше да бъде търсенето на потъналия Люлин.
През
това време, на десетия етаж, в блок 15, вход „ А”, един мъж отвoри последния
компот от долапа със зимнина и го изпи почти на екс. Хронична венозна недостатъчност в четвърти
стадий- ето тази болест беше покосила краката му. Ако някой се вгледаше в ходилата на мъжа,
щеше да забележи множество паякообразни вени, които приличаха на телена мрежа.
Сякаш, в тялото на този човек имаше злато, а не кръв, и то непременно трябваше
да бъде предпазено от крадци. Ето това се случва
след 35 години трудов стаж като часовникар. Седиш на стола и настройваш
времето. Седиш на стола и почистваш времето. Седиш на стола и ремонтираш
времето. Седиш на стола и целуваш времето. Седиш на стола и мразиш времето.
После- все ти е тази. А по- после? За
наказание, че е изтекло между загрубелите ти ръце и е отнело от теб
възможността за семейство, за приятели, за врагове- спираш го. Невъзможно е да спреш Космоса. Ако го накажеш-
наказваш себе си. Как би могъл човек да улови тази малка разлика, ако не знае какво
е самота ?
В Люлин, водата спря в 7 сутринта, когато всички
установиха, че не могат да си измият зъбите. За Живко Тик-Така, обаче, тя спря в Сряда, точно в 04:32 часа (според
срелките на стенния часовник ) и беляза отварянето на първия буркан точно в 04:34
часа (според стрелките на будилника в кухнята). От този момент, 70-годишния мъж
рязко покачи кръвната си захар. Причина за това бяха компотите, които се
оказаха единствената му алтернатива за оцеляване. Малко само да го отпуснат коленете и веднага би излязъл, но пустите им "два чукана", както ги наричаше, бяха бухнали като понички. Кой би предположил, че в този,
обладан от любов и човечност квартал, няма да се намери ни един човек, който
да му
донесе малко вода. Всички бяха толкова обсебени от собствената си
безводност, че съвсем пропуснаха да навестят стария часовникар. В корема му се прегръщаха праскови, череши,
вишни, круши –реколта от плодовата му градина.
Онова магично място, на което краката му докоснаха черноземната почва за
последен път. Старецът отпиваше жадно,
затваряше очи и в спомените му изплуваха безкрайните лета на село. Там, той и
малкото му братче, бутаха каруцата със
зърно, понеже магарето не щеше да върви (глупаво магаре). Августовска жега,
вода насред полето няма грам, а две деца и техните крачета пъплят по пътеката
на къра... Кръв, тръни, камъни коварни блъскат по младежките табани и...някак
не боли като сега. Как би могъл човек да улови тази малка разлика, ако не
знаеше какво е да пораснеш?
На вратата на Живко Тик-Така почукаха 10 дена
по- късно. Целият вход се беше разтопуркал да го търси, понеже подготвяха
документите за саниране
на блока. „ Само и бат’ Живо да се
подпише и отивам в общината!”- гарантираше мързеливата по същност домоуправителка. Обаче „ бат’ Живо” не отключваше. Зад
входната му врата се чуваше гръмко гробовно мълчание, което категорично
подсказваше на всички, че най- вероятно старият часовникар е умрял. „ Те краката го мъчеха много, милият, едва
ходеше до магазина!”, „ Мани ги краката! Диабета му еба мамата, диабета-а-а...”
Състрадателните жители на Люлин вещо коментираха причините за смъртта на съседа
им.
През
това време възрастният мъж, съвсем жив, отпиваше от топлата минерална вода пред Софийските
хали, а капките, които се отделяха от мустака му, падаха върху сивия мрамор.
Никой наоколо не подозираше, че за да стигне до тук, му беше отнело 3 часа и 12 секунди ( по
ръчния часовник на лявата му ръка). Те сега сигурно му печатаха некролозите, а той се раждаше наново.Изгубената Атлантида все някога ще се разкрие пред света, мисля си, но Люлин ще си остане все същата (слава на Бога), неизвестна дупка. Обичам да гледам как сивият мрамор блесва. Виждала съм го и сух, но тогава е далеч по-непревлекателен. Без вода, той е просто един камък. Как би могъл човек да улови тази малка разлика, ако е сляп?
...............................................................................................
Около мен е пълно с еднаквости. Жадна съм... Но... Има време!
