МЪЖЪТ, КОЙТО НИКОГА НЕ ЦЕЛУНАХ

София. Този отвратителен град и целият блясък на мизерната централна гара. Пълно с полицаи дебнещи незаконни бежанци. Гледат дори мен подозрително. (На кого му пука!) Вече половин час се въртя около стария локомотив, нелепо изтупкан по средата на огромната зала. Пристигат. Заминават. Но аз съм все там. Чакам. Мрънкам си наум колко глупав е този италиански фотограф. За какъв се мисли? Не ми стига, че Антоан ми го натресе за цели два дни, ами на всичко отгоре ме принуждава да мръзна в това гигантско сиво хале. Един-два гълъба се навъртат около мен и настояват да ми правят компания.  Оглеждам се.  Виждала съм няколко негови снимки. Побеляла брада и почти никаква коса, сини очи, зелени може би, нелеп нос и сантиментално излъчване. ( На кого му пука!) Както и да изглежда със сигурност няма да е любовта на моя живот. Все пак е на 50.

А, идва! Най- накрая!  Проправям си път между гълъбите и се приближавам. Той подскача глуповато във въздуха сякаш е на двайсет години, усмихва ми се и стигайки до мен, ме прегръща, все едно не сме се виждали отдавна. „Не, Микеле. Ние не сме се виждали никога, така че махни нахалните си ръце от раменете ми и разкарай тази самодоволна усмивка- не си мой тип.”- мисля си.  Хващам го под ръка (не търся близост, просто е хлъзгаво) и двамата се насочваме към спирката на трамвай номер седем- спира точно до кафенето на два етажа.  Какво да направя, че е непушач и мрази цигарен дим? Аз съм решила, че днес ще си пия кафето точно там, защото на второто ниво се пуши! Тоест аз ще го правя, а той ще кашли и ще се преструва, че не му пречи, защото е мой гост и етикета го изисква. (Изгодно.)
 Започваме да говорим за разни неща и забелязвам как по брадата му полепват ситни снежинки. Чувствам, че ми разказва нещо интересно, но не мога да отделя очи от малките  снежни петна, които мигновено се стопяват от топлотата на кожата му. Потъват в гъстата брада, сякаш искат да се сгреят. Трябва да са извървели дълъг път- от небето до земята… 

Микеле. Що за име? Напомня ми на онзи надут италиански актьор от сериала „ Октопод”- Микеле Плачидо.

Сядаме на втория етаж, така, както го бях планирала.Запалвам цигара почти веднага и поръчвам кафе- имам нужда. Предната вечер се напих, а после гледах някакъв глупав филм за проститутки. Напоследък пия доста. ( На никой не му пука!) Той вади фотоапарата си и ме снима. Мразя да ме снимат. Сякаш се очаква от мен да направя нещо- идиотска физиономия или някакъв вид поза. Микеле се засмива на нелепото ми лице и усещам как го преоткривам. Усмивката му не е самодоволна- чаровна е. И ето, че в мен се появява непреодолимото желание да го целуна. На косъм съм да го направя, но вместо това се преструвам, че се намествам на високия стол и започвам да говоря глупости за живота си.  Дим. Пълно с хора.  Музика. А аз не чувам нищо от това. Чувам само как цялата ми същност пулсира и не може да се откъсне от сините му очи (зелени може би). Говорим. Говорим за това колко важни са спомените за мен. Тези от детството, тези от преди пет минути дори.  После сменяме темите. Толкова бързо… Толкова бързо минава времето.  Почакай, спри! Още не съм му разказала за… За всичко. Искам да му кажа всичко. И да го целуна искам...  Той плаща сметката и решаваме да разгледаме града заедно. София. Този отвратителен град и целият блясък на излющените комунистически сгради.  Микеле ме снима отново. Трябва да престане с това. Чувствам се неудобно.  Хрумва ми лудата идея да го науча да играе хоро в метрото. Той е достатъчно ексцентричен, за да ме хване за ръка и да повтаря стъпките ми. Запявам. Хората ни гледат укорително, а някои се усмихват. „Тези двамата са ненормални!”- чета в очите им и това ми носи неописуема наслада.  Искам да ги дразня. Искам да ги дразня с необикновените си емоции. Искам да ги дразня с моето току-що влюбване. Искам и да го целуна...  И ето я, онази  отвратителна бариера вътре в мен отблъсква засиленото ми сърце, а рикошета е по-болезнен от родилните болки на една жена. Излизаме от метрото и го хващам под ръка- не, защото е хлъзгаво- търся близост.

 Няма значение. Този разказ няма значение. Просто трябва да го напиша. Трябва да го напиша бързо, за да запечатам всеки един миг прекаран с мъжа до мен.  

Влизаме в църквата до университета.  „Огромна е!”- удивява се Микеле, а аз допълвам наум: „ …празнината без теб”.  Чуваме как група мъже пеят точно пред олтара, а гласовете им се увиват около красивите полилеи на тавана. Ухае на тамян идващ от свещеника, който ръководи службата.  Господи, какво ако го целуна сега? Точно в момента, в който виждам сълзите, които потичат от неговите очи. Сега изживяваше един от най- красивите моменти в живота си. Аз също, но по друг начин.  

Няма смисъл. Този разказ няма смисъл и структура. Но аз трябва да го напиша веднага, защото усещам как всичко се отдалечава. Трябва да го задържа. 

Излизаме от църквата и Микеле започва да оправдава сълзите си, да не би да си помисля, че не е истински мъж или нещо такова.  „Обичам сълзите ти”- иска ми се да му кажа, но всичко, което правя е да проверя дали ми е звънял телефона. Не искам да ме търсят. Майната им. 
Бързо. Бързо. Хайде да пием по още едно кафе. Да си говорим още за… За всичко, нали? 

         Традиционен български ресторант. Поръчваме шопска салата, кьопоолу,  ракия с айран, свински джулан по хайдушки, пърленка със сирене и още две три неща. Дебели музиканти свирят „Кара Кольо седеше”, облечени в народни носии, а около нас всички вдигаха наздравици. Ето, този път ще го целуна. Надигам се и приближавам главата си към неговата, но внезапно  Микеле започва да ми разказва за приятелката си. По дяволите твоята приятелка, Микеле! Ами добре! Обичай я. Прегръщай я, когато се прибереш. Бъди и верен. Но сега ме остави да съм влюбена в теб. Чутото от него ме разколебава въпреки че усещам погледът му върху червилото ми. Преструвам се, че просто оправям роклята си и затова съм се надигнала от стола, след което сядам отново. Чувство като да паднеш от последния етаж на висока сграда. А между мен и задникът ми имаше само няколко сантимента въздух. Превключвам и аз на неговата вълна- „страхотно е, че срещам нов приятел.” Страхотно? Не съвсем...

Микеле. Що за име е това? Та той дори не е актьор.

Половин час след полунощ е и учтиво ни молят да оправим сметката. Вече? Та ние сега дойдохме.

Излизаме навън, а кишата се е стегнала и ни приканва да се понесем по нея. Той ме снима отново и отново, а аз се пързалям и разпръсквам смеха си по „Солунска”. Стига! Не искам да  имаш снимки с лицето ми. Всеки път, когато ги погледнеш ще си казваш: „ А-а-а! Моята приятелка от България. Какъв свестен човек.” Няма да бъда свестен човек  заради тебе, чуваш ли? Искам да бъда в несвяст.

Говорим. Говорим… И, докато се усетим, сме стигнали до горещите минерални извори срещу джамията. Два през нощта е.  Няма никой.

-Чуй звука на водата.  Все едно вали, нали?

-Да…- отговаря ми с усмивка той.

-Сега затвори очи, протегни ръка към металния улей и усети  как горещата течност се стича по замръзналите ти длани.

Тихо е. След няколко секунди Микеле отваря очите си- сини или зелени може би. Мълчи и ме гледа.  Допълвам: „ Така бих описала любовта...” После всичко потъва в мъглата на зимната нощ. Ние също. Аз в едната посока, той в другата.

Няма значение. Този разказ няма никакво значение. Но аз трябва да го напиша.  Трябва да го напиша сега, защото мъжът, който никога не целунах пътува във влака за Истанбул.  Може би там, някоя друга ще се влюби в него.  Може би този път на него ще му се случи… Колко нелепо. Колко измамливо е. Когато един мъж и една жена откажат да направят първата крачка, тогава пътят се разпада под ходилата им. Тогава ходът обръща посоката си. 

Когато горещата вода прегърне едни студени ръце, тогава тя престава да бъде вода. Любв.

ТАЗИ ВЕЧЕР АЗ ЩЕ УМРА

Скъпи, Джерами!

Тази вечер аз ще умра. Казват, че преди края, тялото на човек се променя. Отвътре някак си ставало. Сякаш се подготвяш да се родиш наново, така казват… Знаеш ли, Джеръми? Съществуват две състояния на душата- болка и наслаждение. Наслаждението е плавното движение на душата. Онова, което я гали всеки ден едва забележимо. А болката- рязкото. Ядрената бомба, за която няма предупреждение. Тя уврежда всяка една част от човешката ти същност. Необратимост някаква, разбираш ли? Животът е една необратимост, но така е и със смъртта. Тази вечер аз ще умра.

Когато се събудих днес, усетих студената мъгла, която нахлуваше като копринен дим в стаята ми. Тя се смеси с натрапчивата миризма на цигарен дим и африканско вино. Винаги, когато се напия, забравям да затворя прозореца. А настъпи ли утрото? Все едно си спал под звездите на зимното небе без одеяло. Студено е, но това не е от значение. От значение са сънищата. Спомням си, бях на осем и майка ми бързаше за среща. Умолявах я да ме вземе със себе си. Не исках да бъда сама. Ти знаеш, че не обичам да съм сама. Все пак, тя успя да ме убеди да остана вкъщи, защото за първи път ми позволи да облека булчинската ѝ рокля. Едно малко момиче повито в белите воали на времето, защитено в сатенената утроба на майка си. Можех да си представям какво ли не: че съм принцеса, затворена на втория етаж на тухлена кула и ,ей, сега, на, ще дойде спасителят ѝ, или пък, че съм призрак от миналото, завърнал се да плаши непослушния ми брат (ще ми яде той от шоколада)… Но аз избрах просто да заспя. Едно голямо бяло петно върху червеното покривало на спалнята- това бях. Сънувах, че съм голяма и пазарувам в магазина бонбони със същата булчинска рокля. Хората ме докосваха за щастие, снимаха се с мен, усмихваха се непринудено, дори с едно момче играхме на ластик, точно до киселото мляко… А отвъд мен, по щандовете, се разпиляваше неповторима наслада. За доказателство, че наслаждението е крайното благо, Джеръми, служи фактът, че от детството безсъзнателно сме притегляни от него и, достигайки го, не търсим повече нищо. Нищо, разбираш ли? А също и това, че избягваме най-вече болката, която е противоположна на насладата. Тази вечер ти ще влезеш тихо в стаята ми и ще ме убиеш. В твоите очи аз съм „ядрената бомба”. В моите, ти си плавното движение на душата.

Преди малко си се прибрал и си видял, че ме няма. Няма я глупавата ми картина на стената, която така мразеше, нито пък наръфаните ми от котката чехли, душгелът от банята, шарената лампа от Италия… Празно е нали? Незаслужен удар, като този, заслужава наказание. Знам на какво си способен. Знам, че си убивал всички, които са те изоставяли. Сега е мой ред. И аз го желая. Моралът, Джеръми, е свобода, но свобода в граници. Той е щастие, но щастие тленно. Повик за творчество, но творчество крайно. В едно и също време той хем те подтиква да надскочиш себе си, хем поставя граница на това надскачане. Ти не си такъв. Ти си истински свободен. Способен си да направиш всичко, което пожелаеш, а аз не мога да задържа дори това, което ми е дадено даром. Липса някаква, разбираш ли? Животът ми е красиво заснет филм без фабула. Красиво заснети снопове, и болка, и наслада. Това е той. Обвит в търсене на нещо, което, ти казваш, не съществува, а аз казвам, трудно се заслужава. Любов. Убий ме, защото животът е маскарад. Маска на влюбен, маска на вярващ, маска на добър, маска на злодей, на отчаян, на щастлив, на беден, на богат, на себе си (ако те има)… Толкова много исках да се насладя на живота… Точно толкова, колкото искам да се насладя на смъртта. Така както мигът е изменчив, пластичен, така и моят свят не притежава нищо трайно, разбираш ли? Нищо трайно, Джеръми, нищо устойчиво, нищо свое. 

Тази вечер аз ще умра. Но преди да затворя очите си под задъхания кислород на възглавницата,долепила лицето ми под диригентството на твоите силни ръце, позволи ми да погледна през калейдоскопа, подреждащ моите миговете. Искам да знам къде сбърках.

P.S : У дома е отключено, така както пространствата са отворени за свободни пътници. Не се страхувай. Просто трябва да прекрачиш прага.

Безсмислено искрена,

                                   твоя Клара!