Краката ми потъват в наситеното червено на гроздето
и усещам как стотици плодови зърна се пукат под ходилата ми. Дрехите ми (кървави сякаш) се огъват в ритъма на стъпките
ми, а дървеното корито се изпълва с гроздов сок. Една дълбока червена вана, в
която танцувам толкова диво и жадно. Разпилявам смеха си насред глухата улица и
скачам, защото мога още. Усмивката на дядо ми е моят източник на енергия,
укорителният поглед на баба- сладкото забранено, което желая все повече.
Скачай, момиче! Скачай! Скачай, защото никога повече няма да изпиташ това
безкрайно чувство на щастие. Скачай,
защото си все още на 10 и знаеш как да се забавляваш. Скачай на всяка цена…
Онази възрастна жена, която сега чувам два пъти в
годината по телефона, постила вестници върху циментовите плочки на двора и ме
приканва да изляза от „дионисиевото” корито. Малките ми ходила оставят
отпечатъка си върху пожълтял брой на „Елховска
дума”, след което се протягат един по един към тънката струя на горещия чайник.
-Забойдисали са се! Видя ли сега, Костадине! Тя
като е дете и няма акъл, ти нямаш ли?- ядосва се баба, а с дядо се споглеждаме
победоносно: „ Тя не ни разбира.”
Леля Елка минава покрай сивата ограда и потраква с дамските обувки. Смее се, че пак съм в крачка, но не знае, че червилото ѝ днес е като моето- лилаво грозде. Помахвам ѝ и бързо се изкачвам до втория етаж на дядовата къща. Заставам до
единствената заключена врата в нея.
Никога не съм можела да я отворя.
Чудех се как дядо ми я отваря без ключ, след като наистина е толкова здраво залостена? „Магия трябва да е
някаква… „- мислех си. Когато пораснах, разбрах, че това е просто сила. Има
врати, които се отварят по-трудно, но това не означава, че са заключени.
Таванът. Там се съхранява домашното вино. Дядо ми навежда глава и тръгва нагоре по
стълбите. След него тръгвам и аз- изправена.
А вратата остава широко отворена, за да чуем, когато чайникът в кухнята
запищи- трябва ни гореща вода да измием бъчвата. Очите
ми виждат какво ли не- моминските обувки на майка ми, стария градински маркуч,
който козата изгриза, книги, празни
стъклени буркани, обвити в крехка паяжина, капан за мишки, празен калъф от
акордеон и касетка с арпаджик. Бързо потапям ръка в нея и открадвам няколко
топчета. Те са билетът ми за кино. Обелвам малките лукчета, смачквам ги с босите си крака и натривам
очите си. После, „разплакана”, отивам при баба ми и тя задължително ми дава
едно левче за билет- състрадателна жена е баба ми. И често злоупотребяват с
нея.
Седя до измитата вече бъчва, а дядо ми пренася
гроздовия сок, кофа по кофа. По черната ми къдрава коса полепват капки шира. Взимам с пръсти връхчето на една букла и я изсмуквам с устни. Няма нищо по-неповторимо от това да пиеш от
косата си.
Отивам на училище. В час по физическо възпитание
съм. Трябва да се събуя боса, защото г-н Петев ще ни учи да играем право
хоро. Малко след това физкултурният
салон се изпълва от звуците на „Боряно, Борянке, сал ти ли си мома, мари, сал
ти знайш да пееш..” Васко Бозавия и Милена виждат алените ми крака и побутват
другите. След минута съм прокажена и
скоро ще умра. Слухът се носи бързо в
коридорите и някъде към два и половина предпочитам да избягам. Завивам зад полицията, после влизам през едно тунелче и се шмугвам в заден двор с
ръждива въртележка (но работи). Събувам
скапаните маратонки, след туй чорапите- и тях. Единият ми крак е върху ламарината, а другият ми
– тича по тревата. Скрибуца въртележката мъчително, а аз? Засилвам я! Отгоре
има слънце... И ето, то се движи. Лягам.
Небето се върти. Сякаш точно преди малко съм изпила бъчва вино от
тавана. Върти се, момиче! Върти се!
Върти се, защото никога повече няма да изпиташ това безкрайно чувство на щастие. Върти се, защото си все още на 10 и не знаеш,
че някога лозата ще изсъхне. Не знаеш, че таванът ще остане празен, че ще
плачеш без да имаш нужда от лучени топчета.
Върти се момиче! Разпръсквай смеха си в междублоковото пространство и не
се страхувай, че ходилата ти са кървави.
Цвят като този създава спомени, които ще те спасяват във вечери като
моята. Върти се… Имай своя щастлив живот.
