ТЕЛЕВИЗОРИТЕ СЕ РАЗВАЛЯТ

Докато подреждаше свежите плодове в старата порцеланова купа , Нора се опитваше да си спомни от къде я има.  За десет години, тя беше сменила поне 7 квартири, от които винаги взимаше по нещо за спомен. В повечето случаи- изоставени вещи от предни наематели или такива, които никой никога не беше пожелал да използва. Те събираха прах зад стъклените витрини на някоя овехтяла секция и чакаха да бъдат пожелани.  И за тях нямаше нищо по-смислено от това да те поиска една жена като Нора.  Те ѝ принадлежаха. Тя на тях- също.  

Плодовете запълниха купата и скриха нежно изрисуваните  цветя по дъното ѝ. Нора пусна телевизора и се отпусна на креслото.  Когато беше дете, това, което най- много мразеше, беше баща ѝ да прецъква каналите и да гледа всички новинарски емисии. Всички новинарски емисии, които е възможно да бъдат изгледани в интервала от седем до десет вечерта. И точно, когато Нора искаше да разкаже за проблемите си в час по физическа култура, родителите ѝ и правеха знак да замълчи, защото водещите съобщаваха нещо много важно. Цялото ѝ детство  беше преминало във важни новини, които не търпят отлагане и трябва да бъдат чути. И тя ги чу. На 15, Нора вече беше пристрастена към новинарските емисии,  а на 21 дори работеше в такава. До днес, когато  благодарение на непохватните ѝ действия , тя не бутна една от камерите в студиото. Пред очите ѝ се разпиляха хиляди малки стъкълца и части. Те се пръснаха по пода като скъпоценни кристали, а техническият екип се спусна да ги събира, сякаш са паднали пари от небето. Последва среща с шефа, където Нора  изпусна нервите си за първи път в този живот, а в следствие на това ѝ лепнаха гордата табела:„Дисциплинарно уволнена!”.

И все пак. Няма нищо по-ободряващо от това да бъдеш сам. Когато си сам има толкова много неща, които можеш да свършиш или да си помислиш. Можеш да разчиташ на себе си. Ако решиш, можеш да си нямаш доверие… Можеш да подредиш стаята си, въпреки че не очакваш никого и да си представяш хиляди сюжети… После отиваш до кухнята, поизбърсваш малко,  приготвяш това- онова и айде на креслото.  Хората от екрана плачат, усмихват се, страхуват се или просто са безразлични, а ти сменяш настроенията си според техните. През това време неосъзнато опустошаваш всички чинии около теб. И точно, когато стигнеш до купата с плодове, телевизорът се разваля. Това е. Вече не можеш да бъдеш сам. Вече можеш да бъдеш единствено безсмислен. Защото нито красивият водещ от спортните новини ще ти намигне тайно, нито някой ще ти предложи студена бира с промоционален код, а да предвещаят времето специално за теб, направо невъзможно.

Нора изпадна в паника. Никога до сега не ѝ се беше случвало да няма телевизор. В половината от времето си, тя гримираше суетни водещи, а в другата половина, стоеше вкъщи и ги наблюдаваше от малкия екран. В един ден тя изгуби тези две неща. С тях- живота си.

Почука се. Нора нетърпеливо се затича през хола и отвори входната врата. Там, с куфарче инструменти и сериозно изражение, я гледаше Владимир. Мъж на около 40 години,  висок, с пепелява коса и напукани устни.

-С вас ли говорех по телефона?

- Да. Заповядайте.- едва промълви Нора.  Тя изпитваше неудобство от непознатия техник. В този дом влизаше единствено инкасаторката . Никога не идваха гости, което напълно устройваше Нора, защото ненавиждаше сбогуванията.

Техникът мина покрай жената, но когато погледът му попадна на стария телевизор, той остана на мястото си и изненадан пусна куфарчето на килима.

-От къде имате този телевизор?

-Моля?

- Това е моят телевизор!

- Как така, вашият. Това си е моят телевизор.

-Докажете, че е ваш.

-Ами… В дома ми е. Не знам, мой е.. Незнам, аз… Имам го от години.

- Да ама е мой, вижте!

Мъжът се приближи към екрана и посочи някаква драскавина в долния десен ъгъл. Нора наведе глава напред и погледна. Там, едва забележимо, бяха издраскани букви, като тези от тоалетните в старото ѝ училище: „ В+М=ВНЛ”. Мъжът се засмя гръмогласно, което я стресна. 

-Вие не сте ли гримьорка?

Тези думи още повече притесниха Нора. Тя се изтегли назад и застана близо до високата нощна лампа в ъгъла. Това беше най- близкото ѝ оръжие.

            -Търсих ви преди години… Но ми казаха че сте се преместила и нямат ваши координати.

            -Защо сте ме търсил, от къде ме познавате?

            - Живеех в онази мансарда на Дондуков, преди вас.

В този момент Нора си спомни от къде всъщност е порцелановата купа. Несъзнателно погледна към нея.

            -Искате ли плодове?

            Мъжът не отговори. Той отключи  куфарчето и извади някакви инструменти от там. Измести телевизора и го отвори. Жената наблюдаваше уверените му движения, но не се отделяше от нощната лампа. След около десет минути, Владимир намести старата кутия на мястото ѝ и натисна копчето.  Работеше. Едва сега, Нора пристъпи напред с лека усмивка. За нейна изненада, вместо да си тръгне, техникът се настани на нейното кресло и загледа футболния мач, който даваха. 

            -Седнете, защо стоите права?

            -Ами, да ви изпратя...

            -Ще си тръгна, спокойно, просто искам да си припомня какво е… Моля ви седнете до мен.

            Нора не успя да се възпротиви. Тя седна на другото кресло и дори се опита да проследи играта.  Чувстваше се различно. На 30 години, за първи път ѝ се случваше да гледа телевизия с мъж. От време на време Владимир изригваше в бурни ръкопляскания, а друг път се ядосваше и  изпращаше ругатни по съдията. Без да се усети,  Нора също започна да се вълнува и много скоро двамата изглеждаха като приятели от години, които просто прекарват малко време заедно.  Купата с плодове се изпразни, а мачът свърши. Владимир погледна Нора, усмихна ѝ се и стана. Тя също се надигна от креслото, но мъжът ѝ направи знак да остане там. Той се приведе към нея толкова близо, че тя затаи дъх. Видя как очите му се приближават към нейните, след което настана пълна тъмнина. Единственото, което усещаше бяха напуканите му устни и ароматът на кайсии.  В миг, те се отлепиха и взеха със себе си плодовия дъх. После се чу затваряне на врата.

            Дълго време Нора не успя да заспи. Тя гледаше телевизия на креслото, на което малко по-рано седеше Владимир. Погледът и непрестанно попадаше на издрасканите букви. Всеки шум от коридора, всяка стъпка, която чуваше по стълбите, караха Нора да наднича през шпионката в очакване да бъде той.

            След няколко дни, жената не издържа. Тя отвори указателя и намери малко рекламно каре, на което беше изписано името на Владимир и адреса на сервиза му. Изключи телевизора, прибра го в кашона от готварската печка, която беше купила наскоро и го натовари в колата си. Не след дълго, се озова пред вратите на малък гараж, от който се виждаха какви ли не телевизори, части, кабели… И никакви хора. Нора слезе от колата, извади кашона и с усилия го пренесе в работилницата.  Малко след това, от дъното на някаква врата се появи мъж на около 70 години, а след него с викове се изплъзна и момченце на около 5. 

            -Атака! Атакааа!

            Детето мина като ураган покрай Нора и излезе на улицата.

            -Никола, върни се веднага и си сложи шапката! А, здравейте…- едва сега възрастният мъж я  забеляза.

            -Здравейте… Тук ли е Владимир?

            -Владимир… Няма го…-отговори сурово мъжът. – Ама, кажете де…

            Старецът отвори кашона и извади телевизора отвътре. Когато го видя, той се развълнува!

-От къде го взехте.

            -Ами.. Мой е. Тоест, беше мой, но после се оказа, че не е мой и реших да го върна. Той, Владимир, кога ще се прибере?

            -Няма да се върне…

Нора не разбра отговора.

            -Почина преди няколко дни. Аз съм баща му.

Нора се огледа. Толкова много телевизори… Навсякъде…Един до друг, един върху друг… Всички без живот. Просто черен екран и аромат на бакелит… Изпразнени от съдържание кубчета… Като на гробище.

            -Това му беше любимият телевизор. Първият, който поправи напълно сам. Като се ожени, Милена не му позволи да го вземе на новия апартамент.  „ Не може, бе, Владо!”- вика- „ Всичко ново и тая дърта тухла…”.  Цяла година след като тя почина го издирваше… Ама някой си го беше взел. Вие го купихте от някой ли?

            -Ами аз.. Не. Аз живеех там.. На Дондуков и …

            -Хората постоянно крадат някакви вещи. Погледнете се! Млада, хубава жена… Един телевизор ли не можете да си купите, че до чуждите опряхте? Мама му стара крадлив народ… Да взимат чуждото, могат да си отварят очите, а като шофират, не могат!

            Нора се разплака. Тя се чувстваше ужасно нищожна. Обърна се и побягна към колата, а на излизане се размина с детето, което продължаваше да бяга наоколо: „ Атака! Атакаааа!”

            Дом като никой друг. Пълен с вещи… Пълен с чужди животи и нито един свой. Мястото,  където стоеше телевизорът беше празно и прашно. Нора  взе порцелановата купа и я счупи на парчета с всичката сила, която успя да събере.  После наизвади разни торби и събра в тях всякакви предмети, които някога беше взимала от някъде. Изхвърли ги.  Остана празно…

Животът е толкова назаем… Никой на никого не принадлежи… И наистина…Няма нищо по-ободряващо от това да бъдеш сам. Но мисля си, няма и нищо по-страшно. 

На много места по света, някой гледаше телевизия сега. Продаваха му наколенки, тъпчеха го с Макдоналдс, информираха го за катаклизми, катастрофи, войни, разнообразяваха душевния му покой със ситуационни комедии и късни шоу програми… Някой гледаше телевизия сега, а Нора се сбогуваше с единствения човек, който я забеляза. Защото, само веднъж можеш да бъдеш забелязан наистина… И често това трае един единствен миг.