ПАСТОРЪТ И РЪКАВИЦАТА

Когато Виктор се запозна с Пастора, тъкмо беше довършил поредната си бутилка с евтино уиски. Седеше на стълбите пред блока и палеше цигара след цигара, като че ли се опитваше да замъгли всичко около себе си.

Много цигари са изпушени от нерви. Много са  изпушени от скука, претенция, мода, фасон, пристрастеност. Много цигари могат да заличат и най- тежките спомени. Димът им може да обгърне със сивото си всички онези натежали мисли, които имат за цел единствено  да  те уязвят.  Завеса, чиято сила се крие в самотата. Защото, ако някой се осмели да прекрачи живота ти, неминуемо ще я разкъса…

Виктор взе овехтелите ръкавици, които стояха до празната стъклена бутилка и се изправи. Само това му трябваше- някой да му чете проповед за това, кое е правилно и кое грешно, в какво да вярва и в какво никога да не вярва…   

             -Заяквай в благодатта на Господа… - продължаваше да говори Пасторът, но всичко, което чу в отговор на своите думи, бяха хаотичните стъпки на пияния мъж. Те стремително бързаха нагоре по циментовите стълби, сякаш искаха да избягат не от кого да е, а  от самия Бог. Онзи Бог, който, според Виктор, си бе позволил да провали живота му.  Същият онзи Бог, който го беше превърнал в генератор на гняв, отчаяние и безсмисленост- едва на 30 години. 

            Мъжът влезе в апартамента си. Той нахлу в хола, пусна телевизора и отвори стария долап.  Измъкна от там някакъв ликьор, след което запали цигара и повдигна жадно бутилката.   Старите ръкавици лежаха върху малката холна масичка и поемаха покорно поредната си доза  тютюнев дим.  Те принадлежаха на бащата на Виктор, който беше отдал целия си живот на дърводелството. Това беше и единственото наследство, което остави на сина си- две празни ръкавици и дървена холна масичка.

Новини, спорт, прогноза за времето… Празни думи, изпълващи мрачния апартамент. Такова беше ежедневието на Виктор.  Изключение правеха четвъртъците, когато младият мъж посещаваше гроба на баща си и водеше безкрайни монолози изпълнени с непокорство и омраза към Господ.  Защото именно Господ беше допуснал да се споминат всички онези хора, които мъжът обичаше истински- майка му, баща му, красивата му съпруга…  

Горчиви четвъртъци… Много горчиви четвъртъци… Забелязвали ли сте, че когато вали дъжд е четвъртък?

Пасторът  не намираше покой. Въпреки че дори не знаеше името на мъжа, който беше срещнал наскоро, той постоянно присъстваше в молитвите му. Усещаше, че този човек не е случаен, че е важен, че е от значение.  Имаше чувството, че го е срещал и преди, но чист и искрен, изпълнен с Божия благодат…

-Абе не ме занимавай с твойте глупости, бе! Като искаш ходи, моли се, кланяй се там… Мене ме остави да си живея, както аз си знам…- избухна отново  Виктор, който се побъркваше от факта, че за трети пореден ден попадаше „случайно” на Пастора. Разговорите им винаги стигаха до скандал, който, съвсем естествено,  се изразяваше в иронични подмятания и обиди от страна младия мъж и смирение и усмивка от страна на проповедника.

В един горещ понеделник, Виктор получи телефонно обаждане от някаква жена, която се представи като стара клиентка на баща му. Тя го помоли да отключи ателието на баща си , за да вземе от там дървените столове,  които беше поръчала и платила, само няколко месеца преди мъжът да се спомине. Виктор прие задачата присърце и след като обърна няколко водки, грабна прокъсаните дърводелски ръкавици и излезе.

            -Ами, то, да не дава Господ.  Ама като дойде- не пита…- промълви жената, докато наблюдаваше как младият мъж товари с двете си голи ръце черешовите столове.

            -Да не дава, ама като даде- щедър е.- каза с горчивина Виктор.

Той намести и последният стол в ръждиво- бял бус, след което забърса грижливо облегалката. Там,  красиво изваяни и вплетени в барокови орнаменти,  стояха инициалите на баща му.

            Много ръждиви бусове хъркат в дебелия трафик на града. Много ръждиви бусове разнасят побеснели клаксони по булевардите. В много ръждиви бусове се слуша музика, пуши се, пие се, ядат се баници, спи се,  псува се, пак се спи…Играе се тото…  В много ръждиви бусове могат да се намерят какви ли не вещи. Но жива душа- спорно е.

            Когато се прибра вкъщи, Виктор се напи до забрава. Първо рева като малко дете, после погледа „Стани богат”, а към полунощ просто заспа на дивана с цигара в ръка.  И всичко това, без съмнение, щеше да се повтори отново, ако от фаса му не беше отскочила малка искра. Тя падна върху килима, който мигновено се разпали, а оттам и всичко останало.  

            На сутринта,  Виктор се събуди в болницата.  Бяха го оставили да лежи по корем, защото задникът му беше обгорян. Каква ирония- от цяло едно тяло, с всичките му там очи, уста, нос, ръце, крака,  да ти се подпали единствено задникът. Разбира се, за всичко беше виновен отново Господ, защото „допуска такива неща”. Виктор видя на шкафчето до себе си чифта ръкавици. Лекарите ги бяха намерил в якето му.  

            -Този път чашата преля!- избухна гласът му, след което  се изправи с усилие от леглото.

            -Като се има предвид колко си изпил вчера вечерта, май наистина е преляла тази твоя чаша. - намеси се един от лекарите, който тъкмо се канеше да провери как е задникът на потърпевшия.

            Виктор грабна ръкавиците, след което, две от сестрите му помогнаха да се облече, и го изпратиха да си ходи по живо, по здраво. Нямаше да може да сяда няколко дни,  но той знаеше как да пие и прав.

            Пасторът се подготвяше за проповед.  Мислеше си за Бог, за човека, за страха и за смелостта, за заблудата… Мислеше за всичко това, докато  група младежи репетираха песните, които само след час щяха да зазвучат в просторната зала.  За негова изненада, входната врата се блъсна толкова силно, че звукът ѝ надви дори инструментите, които носеха мелодията си наоколо.  Пасторът се обърна и очите му уловиха познат силует.  Виктор. 

            -Твоя Бог, голям майтапчия се извъди.  Опърли ми задника.- каза иронично младият мъж, след което хвърли ръкавиците на един стол и извади малка бутилка с ракия от якето си. Отпи.

            Пасторът се огорчи от чутите думи. Огорчи се и от действията на Виктор. Ако не му беше ценен, щеше да го изгони веднага.  Но той познаваше това момче. Познаваше го по- добре от всеки друг, защото в него виждаше едно малко добро, скрито зад дима на цигарите.  Пасторът взе една от ръкавиците, след което погледна Виктор и се усмихна.

            -Виждаш ли я? Погледни я добре. – промълви той, а после запрати ръкавицата право през столовете.  Тя падна близо до големия дървен кръст на стената. – Виждаш ли? Мога да правя, каквото си искам с нея… Мога да я захвърля, мога да я смачкам… Но тя ще си остане просто една мъртва стара ръкавица….

            Виктор хвърли бутилката на земята, след което бутна проповедника на пода. Няколко младежи се втурнаха , за да го спрат, но той ги отблъсна с лекота, след което се свлече на колене до единственото, останало от баща му.  Той  взе ръкавицата в ръцете си, сякаш взима малко дете, след което затвори очи. После се изправи и точно преди да реши да си тръгне, погледът му се спря на красивия дървен кръст.  Мъжът се приближи. Прокара пръсти по гладката повърхност, след което стигна до едва забележими релефи.

            Много дървени  кръстове се продават по сергиите. Продават се също в църкви, музеи и пощенски клонове. Много от тях стоят прилежно прибрани в портмонето (късмет да носят), много от тях висят от огледалото на някоя скъпа кола,  много от тях са захвърлени  в кашони със сувенири . Много дървени кръстове са осветени, но само един носи инициалите на  Баща.

            Пасторът постави дланта си върху рамото на Виктор.  После взе ръкавицата  и я нахлузи.  Виктор наблюдаваше как тя се движи от пръстите на мъжа пред него.  Спомни си, как преди години, баща му старателно ваеше  огромния дървен кръст в ателието си. Тогава Виктор беше щастлив и съвсем не мразеше Бог… Не го мразеше, но не го и обичаше, защото не изпитваше нужда от него. Едва, когато загуби всичките си близки, той призна съществуването Му, като го намрази.

            -Виждаш ли? Когато тялото ни е празно, то е мъртво. Но когато го изпълним с дух, живее завинаги. – каза с блага усмивка Пасторът. После свали ръкавицата и я върна на младия мъж. Виктор затвори очи.

            Молитвата е за силните.

            Много ръкавици са от велур. Много,са кожени, лачени, от плат или дантела. Много  са аксесоар към дрехите, но и  много са предпазно средство против студа.  Много ръкавици са носени от честни хора, но много  от тях  носят лъжци. Много служат за прикритие на престъпление, много предпазват от наранявания. Но сега,  само едни , играеха нагоре-надолу по дъбовите дъски. Виктор извая последния орнамент, след което взе друга дъска и продължи отново. Продължи така, както продължаваше живота на всеки човек след тежка загуба- трудно и монотонно. 

           

Да си щастлив- и това изисква воля някаква.

След като довърши и последната дъска, Виктор остави ръкавиците настрани, изгаси осветлението  и заключи ателието. После пое нагоре по улицата. Стигна до църквата. Влезе.  Когато го видя, Пасторът се зарадва и отиде да го поздрави.

            -Вики, как си? Радвам се да те видя.

- Благодаря, добре. Винаги е добре… Особено добре е да си седнеш на задника най-накрая.- каза с усмивка Виктор, след което  седна на стола до него.  А от далечината на залата се чуваше музика…  Мъжът затвори очи. 

Има много заблуди в този прашен свят. Има много причини, поводи, извинения, философии, тълкувания, суеверия… Има много болка, разочарование, отчаяние и апатия. Има наистина много от всичко това. Но, Боже,  благодаря ти, че все пак им и любов…