Вяра стоеше на предната седалка спокойна и безмълвна, сякаш всички думи са избягали от
съзнанието ѝ. Ако някой я наблюдаваше точно в онзи момент, би я обвинил в
равнодушие. Истината беше, че тя
мигновено долови разочарованието в погледа на Богдан и по свой, особен начин,
се опита да го успокои. Това трябваше да бъде първото им пътуване. Асфалта гореше под черните гуми на градския
трафик. Минаваха един след друг автомобилите като керван в пустиня. Шофьорите
хвърляха бърз поглед към малката кола и се подхилваха ехидно: „ Тоя здравата го
е закъсал.” И съвсем не бяха далече от истината. Богдан наистина се намираше
насред пътя, както много пъти се е случвало в живота му. Само че, сега, за
първи път, му се искаше да продължи… На всяка цена. Вяра слезе от колата и
погледна към гъстото слънце. Едва пролет, а тревите вече сухи… „Атмосферата е лоша…”-
помисли си. После извади от тънките си
цигари и запали една. Ето… Лоша поличба
отново. Може да вали. Облаци закриват
слънцето, но то им се изплъзва и пробива пак.
Мъж и жена по средата на нищото.
Той- превил колене в желанието си да поправи грешката, тя- докоснала го
с нежния си поглед… чака.
Целта им беше планината. Трябваше да стигнат там
по обед и сред високите дървета да си кажат колко хубаво е, че се имат. Сега, планината им намигаше от далечината и
ги дразнеше с наситеното си зелено. Не
им достигнаха няколко километра.
Щастието им ги чакаше точно на няколко километра, но невъзможно беше да продължат.
Скоро, от „Пътна помощ” щяха да ги изтеглят,
а заедно със счупената кола, да отведат и две повредени души.
Мълчанието спира винаги под небето. То се загнездва в обятията на някой крайпътен
неизвестен знак и чака своите герои. Като Богдан и Вяра. След множество
раздели, огорчения и думи „Сбогом!”, се бях срещнали случайно, за да се
докоснат до страстта отново. Пътят към
планината беше техният живителен сок. Но останаха по средата… И с всяка изминала минута усещаха, че ожадняват
безвъзвратно.
След повече от час опити да отстрани проблема,
мъжът се изправи, облегна се на капака на колата, свали слънчевите си очила и
погледна в далечното. Не посмя да се
обърне към Вяра- дали от срам или просто от разочарование. Чувстваше, че я е
предал. Толкова ли е много- просто разходка в планината. Там, където никой
нямаше да ги съди, където въздухът щеше да ги докосва с чистите си длани, а короните
на дърветата да ги бранят от внезапно падналия дъжд. Исканости- още един начин
за създаване на заблуди. Вяра също се опря на колата до Богдан. Проследи
погледа му, след което и тя впери своя в крсивите възвишения на Витоша. В дъното на сивия асфалт и двамата видяха
спасителната кола. Идваха. Идваха, за да ги върнат към реалността, където
вятърът е просто вятър, камъкът е камък, а дърветата едни дървета… и това
е. Вяра плъзна ръката си към тази на Богдан. Той усети
хладната ѝ длан и я обви със своята. Тя му се усмихна и преди да каже нещо той
притихна в сухите ѝ устни. Най- лесно се лекува жажда, когато има от кого да
отпиеш… В момент като този, хиляди по света се обичаха, хиляди се раждаха
и може би също толкова много умираха… А те, двамата, стояха по средата на пътя
като двойка лебеди сред ято гарвани. Може би след малко слънцето щеше да потъне
в сивите облаци и силна буря щеше да ги разпилее по белите очертания на
шосето. Може би дъждът щеше да пресече
нечий път, може би този път щеше да бъде техният.
Две
момчета от „Пътна помощ” закрепиха
колата за своята. После всички се качиха и се сляха с кервана от коли. Планината започна да се отдалечава, а шумният
свят заглъхна в някаква мълчалива сила.
Щастието никога не е на няколко километра. Обикновено, то е точно там, където
трябва да бъде.
Колата спря насред лимонения зной. Аз стоях на
върха на планината и видях как два лебеда полетяха… Само преди час, те се
лутаха в безброй условности, желания и предпоставки… До де не се докоснаха случайно…
До любовта се стига след много фалстартове, защото този свят е тъй измамлив. Измамлив е като гримаса. И все пак… В деня един и същ, в посоката с
мечти обвита… Обичаме различно... Не веднъж...
