НАЙ- КРАТКИЯТ ПЪТ

Тръгвам, за да се завърна- изнервена и уморена от престорени приятелства, изсъхнали сърца и изхабени думи. В понеделник сутрин автогарата е празна и ръмжи от самота. Двигателите предвещават заминаване, а заскрежените стъкла на автобусите- нежелана слепота. Стоим! Аз- на единия край на света, ти- на другия, и не смеем да се разпознаем. Ще се качим на едни и същи колела, но пътят… Няма как, ще е различен. Отдавна бях забравила как да те гледам в очите, но с красиви необходимости се свиква бързо.

-Ще се качваме ли?

-Нека се качим…

…И после автобусът напусна изхабения град. Заплискаха реки, запляскаха криле на мигриращи птици, заприиждаха събития, села, заводи, хълмове, прелитаха по тъмния асфалт автомобили… А ние с теб ги наблюдавахме от кутията на старото возило. Идеше ми да се обърна и да ти кажа, че в София има една уличка в стил рококо. Такава, с калдъръми и малки остарели къщи. Там като си пуснеш музика и ехото я отразява във вътрешността ти. Мечтая да те заведа, но знам, че на теб не ти е до такива глупости. Раздираш се от болка, а аз мълча виновно на предната седалка- щастлива съм, че точно ти ми пазиш гърба. Гледам през прозореца жълтите дървета и политам извън. Реалността е невъобразима. Едно, две, три, четири крила, след малко пет и после още… Издигам се високо и алчно размахвам въображенията си. Кой да ми каже, че с крила в повече птицата си пречи да лети и пада. Чакай! Не искам да ме хващаш. Просто гледай.

 Пътят се преполови, а тъкмо тръгнахме. Не вярвам на часовници отдавна. Предпочитам ветропоказатели- и все съм срещу бурята. Между нас цари тишина като пред взрив и съм на косъм да избухна, за да ти даря от животворната си сила… С края на окото си забелязвам, че ме гледаш. Неудобно ти е. Създавам предпоставки да си мислиш, че още те обичам, а ти създаваш свои, за да не забравям, че това буди съжаление в теб. Скоро ще пристигнем. Минава ми една мисъл- да ти кажа, че сърцето ми бие полудяло от наранена надежда. Че до преди час съм вярвала само в способността на Прометей да дарява огън, а сега съм го изхвърлила, за да създам нова митология... И там ще бъдеш ти. Минава ми мисъл… Но я изпускам и не желая да я търся повече. След малко слизаш…

-Чао.

-Сърцето ми…- започвам аз, но ти си тръгваш. 

Седалката зад мен е празна вече. Ако наоколо се подвизаваше някой неприятел, щях да го подканя да ми забие ножа в гърба. Бях мечтала за пътуване като това. От тук нататък мога да поема всичко. Като вода ще изляза от сърцевината на каменната земя, ще се блъскам в търсене на път , ще потека… И в себе си ще се удавя.

Само веднъж в живота се минава по най- краткия път. Остатъкът- мъчителното пълзене на сърцето към далечината. Стоим! Аз- на единия край на света, ти- на другия, и никога няма да се разпознаем...   

В ТЪМНОТО

    В тъмното не се вижда видимото. Там има само аромати на страх и дюлева сухота… На неочаквани обрати лъха. Има празно, в което се лутат пълноти.  Има неравности. Важно е да не се спънеш! В тъмното има от всичко по много, защото светлината озарява само парчета, но никога цели истини.  Там се крият  куфари със спомени, които никога няма да заминат. Бариери, граници, изтръпнали очаквания… В тъмното! Звездната тишина е най- звучна там.  Бездънно огледало, което отразява нищото, защото в нещото се увиват само изкривености.  Галактично тъмно е градът, където прекършеното лети без насмешка, а красивият полет се разбива завинаги.   Пейзажите са без прожектори и без декори, а блясъкът им е ослепително черен.  Предутринни часове блуждаят в тъмното, а душата е прекалено сънена , за да се преструва. Там! Пристигат погледи и си отиват, някои прогледнали, а други ослепели са завинаги…

   Искаш да ме познаваш?  Просто загаси лампата! В тъмното… Съм аз…

   Под въжето с пране на балкона има капки.  Пречистена вода се пие най- трудно! Роди ме!