На моята скъпа сестра Елена, дарила ми себе си…
Познавах я като малко изплашено
момиченце, което с меките си боси нозе плахо вървеше по чудната странджанска
земя. В навъсения свят на хората, тя
избираше да осъмва самичка, а голото поле и тихите звезди бяха нейният свободен
дух. Най- красивите приказки, които разказвам сега на малката й дъщеря, зная от
нея. Онези- за свирепи великани и магични същества, за любовта на принца и
карамелизирания аромат на дом… За истината….
Познавах я като млада девойка ,
която почукваше смело на тъмните врати, които срещнеше по пътя си. Много хора й
отваряха и заставаха на прага, но малко от тях й хвърляха по къшей хляб- с
любов да се нахрани. Скоро започнах да я
наричам „Истина” и зад дебелите врати, пред които тя стоеше, много честни
страхливци копнееха за нея- и аз! Онази
млада девойка, която безкористно споделяше с мен нестинарските си тайни, е тази,
която познавах. Тя подминаваше всички златни лица и маски, защото скъпоценното
никога не измерваше в скъпи метали, а в дихания. Без страх отиваше при враговете си и винаги
знаеше къде да ги намери- там, където тръгваше нейният талант. Осмиваше ги, задето са се сгушили в
хралупите си черни и им показваше какъв неповторим дар е способността родените
ти сънища да станат зрима истина.
Познавах я като жена, която
докосваше избродирания лик на слънцето и вместо да се изгори- блестеше. Не човек, а нежна бреза насред безкрайното
поле познавах в нея. И много алчни дървари се спираха, за да разтворят алените
й рани. Но можеш ли да отсечеш животът?
Пропити корени с любов и нежност се секат най- трудно, даже- невъзможно. Тя се издигаше високо, за да мога аз да й се
възхищавам, а долу, под нея, в ниското, ръждясваха и гниеха безбройни изхабени
брадви.
Познавам я като приятел, чиято
душа се отделя от тялото като свободен факел всеки път, когато ме прегърне.
Минавам под бащината й стряха, за да си спомня какво съм познавала в нея и
зная, че дори да не е там, все пак, по някакъв незнаен начин, тя ще бъде. В
големият ми град ръмжат пияни клаксони, Ромеовци със скъпи джинси целуват
позлатени Жулиети… Не ме е страх, че съм сама- аз имам на кого да се
обадя. Познавам я такава- като себе
си. Сега ще я докосна по очите, ще взема
малко обич от зениците, че скоро заминавам… Няма как… Несправедливо е.
Хей, ти, която те познавах и
познавам, хайде срещу вятъра да се затичаме и да се усмихнем на живота. Вярвам, че си истинска… Останалото е игра от
миналото детство и недовършен стих от настоящето… Какво ще бъде? Само Господ
знае! И само Господ може да те прати!
Познавала
те (и ще те познава):
