Тази година пак съм замъкнала големия сак. Прибирам се вкъщи. Сезон- зима, температура- под нулата, град- малък, хора- бол. Вървя по една малка улица и не бързам да се прибера. Все така красиво е. По тия павета съм охлузвала колене, прегръщала съм приятели, обичала съм за първи и последен път… Сега (пак по тях) търкалям сака си. Вървя, а схрусканата ми душа копнее дом. Ако искаш едно животно да се прибере в хралупата си- рани го.
Ей я баба Слава… Все е там- на пейката пред блока. Седи, вперила поглед в оголеното поле и мисли. Когато бях малка, вярвах, че тази мълчалива и скромна жена владее всичко живо в моя град: слънчогледите през лятото и белите светулки нощем, самотните тополи и тревите, снега през зимата, реката, пролетния вятър… Каква е тази ненаситна жажда в нея да стане рано сутрин, за да погледа раждането на света… А той наистина се ражда- за първи път и само за нея.
-Здрасти, бабо Славо! Весели празници!
-Тъй, тъй… - кротко ми отвръща тя и пак измества погледа си.
Ще я подмина. И утре ще е тук. Тогава ще я питам за гората. Защото никой друг не знае по- добре от баба Слава как се стига до „Пчелина”. Ще отида там и ще повикам гласа си. Преди години го изгоних, но вече искам да се върне. Превърнала съм се в безмълвно тяло. Това е също страшна болест.
Хората ме помнят, спират ме. Питат и после сценарият се размножава. Нека. Не ме е страх да кажа коя съм, страх ме е да не се изгубя. Малък е градът, ще видя всички. И него ще го срещна, няма как… Не него- копието. Оригиналът е в сърцето ми. На тази улица го срещнах някога за първи път. Ей, тука, точно до липата. После бях на косъм да го имам... Ако ме пита този път защо го търся с поглед като заблудена птица, ще му кажа: „ Така се случи, че любов все още имам, не намерих просто време и пространство.”
Майка ми ме чака побеляла, а до нея развълнуван котаракът мърка- някой идва, някой се прибира. А като заминавах преди години, исках да е завинаги. Исках да забравя и улиците, и сградите, и хората… Човек обича ли безусловно, не се бори, а бяга. Бяга като дива сърна от ловец и търси спасение в забравата. Нелепо е- да изхвърлиш спомените си, а те да те чакат все така бездомни. Сгрешила съм- твърде рано е онова време да бъде забравено.
Ще поостана този път. И без това не ме очаква никой тъй красиво, както малката Ана. Ще погаля косата й, ще я обгърна и ще се заровя в бебешкото й ухание. А майка й ще ми остане вярна и пак ще се разплаче вместо мен. Задъхвам се, когато я прегръщам. И нейната душа облъскана скимти за още… Ще има още! Приятелко, ще дойде още-то, ами с камшиците по изранените ни гърбове кажи какво ще правим?
Татко пак ми е приготвил вино. Нали ги знаете бащите… Ще те прегърнат и ще те усмихнат с някой лаф от тяхното си време. И непременно ще те питат топла ли е стаята ти или иска още… „Топла е.”- ще кажа аз и ще приседна. Скитах се достатъчно. Сега съм… вкъщи.
